Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reason Why, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Елинър Глин. Защо Зара

ИК „Хермес“, Пловдив, 1992

Редактор: Димитър Атанасов

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–015–3

История

  1. — Добавяне

Глава XXXIV

Младата лейди Танкред беше силно развълнувана, когато наближиха парка на замъка, почти до самите врати, на който се простираше селото. Значи това беше домът на нейния любим и господар, където те трябваше да пристигнат с преизпълнени от щастие и любов сърца!

Всъщност нейното сърце беше изпълнено с мъка и скръб, защото Тристан, който се страхуваше да не издаде чувствата си, се държеше с ледено безразличие и пренебрежение. Нещастната жена не можеше да събере достатъчно смелост, за да превъзмогне това му държане и да му каже, че едва сега е разбрала колко несправедлива и лоша е била към него в Дувър.

Не след дълго те пристигнаха пред южния вход на парка, където беше построена първата триумфална арка, украсена със зеленина и знамена и с надпис „Бог да благослови младоженците и да даде дълъг живот на лорд и лейди Танкред“. Тук се беше събрала голяма тълпа селяни, които приветствуваха бурно господарите си. Тогава Тристан взе ръката на Зара и като я прегърна през кръста, двамата останаха прави в колата, а той свали шапката си, размаха я весело и извика:

— Приятели, лейди Танкред и аз ви благодарим сърдечно за вашите хубави благопожелания и за посрещането, което ни устройвате.

След това те седнаха и колата продължи пътя си. Лицето на младия мъж стана наново мрачно и той отпусна ръката й.

При следващата арка се повтори същото нещо, но с повече церемонии, защото тук се бяха събрали всички главни наематели и първенци на селото. Овациите не стихваха. Повечето мъже бяха на коне и като заобиколиха автомобила, го последваха до двора на замъка, където се бяха струпали селските деца и жените от приюта за старци. Тук отново се изказаха много благопожелания, а една бабичка извика със своя старчески и треперещ глас: „Да бъде благословена красивата младоженка и да й даде Бог много малки лейди и лордове.“

Тази шега беше посрещната с възторжени викове от тълпата, само Тристан изпусна за миг ръката на жена си, като че ли тя го беше изгорила, но съвземайки се бързо, я взе отново.

И двамата бяха извънредно развълнувани и неспокойни, когато най-после колата спря пред замъка. Тук ги приветстваха слугите, наредени в няколко редици. Между тях беше и Майкъл, който се беше върнал в стария дом на господаря си.

Тържествената икономка, облечена в черна копринена рокля, пристъпи напред и от свое име, както и от името на своите подчинени, пожела добре дошла на новата си господарка, като и поднесе един букет от бели рози с думите:

— Милордът ни каза, когато дойде тук за приготовленията, че милейди била красива като бяла роза!

Сълзи изпълниха очите на Зара, а гласът й трепереше, когато им благодари и се опита да се усмихне.

— Младата и красива лейди беше съвсем развълнувана — шушнеха по-късно слугите помежду си. — Но няма нищо чудно в това, всяка жена на нейно място би била луда за милорда!

„Как всички го обичат!“ — мислеше си Зара в това време. Значи той им беше казал, че тя е една красива бяла роза! Какви чудни чувства трябва да е хранил тогава към нея, но тя ги беше унищожила със своята неразумна постъпка. Няма нищо чудно в това, че сега Тристан я гледа с омраза и презрение. Вече беше много късно и положението не можеше да се поправи.

Тристан хвана Зара под ръка и като се изкачиха по величественото стълбище, те се отправиха към красивото крило на замъка, построено от братята Адам.

— Приготвих за милейди парадните стаи — каза икономката мисис Енглин. — Там са будоарът, спалнята, банята и гардеробната на милорда. Надявам се, че милейди ще ги намери така красиви, както ни се виждат на нас, старите слуги на семейството!

Зара се помъчи да се овладее и да й благодари с мила усмивка.

Когато стигнаха до просторната спалня, мебелирана и украсена с най-изтънчен вкус от самите братя Адам, Тристан се наведе и целуна галантно ръката на жена си.

— Ще ви чакам в будоара, докато свалите палтото си. Мисис Енглин ще ви предаде златните тоалетни прибори, подарък на моята прабаба-французойка от Луи XIV. По стара традиция всички жени от фамилията Танкред си служат с тях, когато са в Рейс. Надявам се, че четките няма да ви се видят много твърди — каза той със смях и излезе.

Зара, поразена от красотата, богатството и старинността на всичко, се отпусна на един диван, за да се съвземе малко и за да потисне болката, която я разяждаше.

Тя трепереше от гняв против себе си и се презираше при мисълта, че в своето смешно невежество беше оскърбила този благороден мъж, който притежаваше този чуден замък, и го беше обвинила, че я взема заради парите на вуйчо й.

Как трябва да я е обичал в началото, за да иска да й даде цялото си богатство, след като я беше видял само веднъж!

Младата жена потрепери от мъка. Едва ли има по-голяма горчивина от тази, която се изпитва, когато загубиш нещо по собствена вина.

Когато Зара влезе в будоара, Тристан се беше изправил до прозореца. За да наруши неловкото мълчание, тя изказа срамежливо възхищението си от стила на Адам.

— Да, доста интересен и приятен е — каза той сдържано и продължи: — Сега ще трябва да слезем долу за този страшен обяд, но по-добре ще направите да вземете коженото си наметало, защото големият хол е много просторен и може да е хладно. Ще отида да ви го донеса.

Младият мъж излезе и не след дълго се върна с наметалото й от сребърни лисици. Той се приближи към нея и я загърна безмълвно, като че ли тя беше камък, а след това отвори вратата и я покани да излезе. Това му държане засегна дълбоко гордостта на Зара, въпреки че самата тя би постъпила точно като него, затова вместо смиреното държане, което беше приела съвсем несъзнателно, тя доби наново надменното си изражение и тръгна редом с него с високо вдигната глава. Мисис Енглин, която ги наблюдаваше, докато слизаха по стълбите, въздъхна с възторг.

— Тя е също така горда като старата лейди Танкред. Бих искала да знам как се харесва това на милорда!

Големият хол датираше още от времето на Хенрих IV. Това беше едно просторно помещение с високи цокли от масивен дъб и с огромна мраморна камина. Масите бяха наредени във формата на буква „П“ и в центъра се намираха двата старинни стола за владетелите на замъка. До младоженците седяха главният наемател на земите и жена му. Многобройни слуги прислужваха на гостите.

През време на обяда станаха няколко смешни случки, които Зара искаше да сподели поне с поглед с Тристан, но той продължаваше да се държи така студено и само от време на време правеше по някоя обикновена забележка, за да попадне в общия тон.

След известно време започнаха речите и това беше един от най-мъчителните моменти. Пръв предложи да пият наздравица за младоженците управителят на имението. Неговите думи бяха толкова топли и сърдечни, че Зара почувствува за хиляден път как искрено обичаха всички мъжа й. Раздразнението й против самата нея нарастваше все повече и повече. Във всяка реч се намекваше деликатно и за нея, като я свързваха винаги с Тристан, и това именно нараняваше най-болезнено сърцето й.

Накрая младият лорд стана да им благодари от свое и от нейно име. Неговата реч беше наистина блестяща. Той им каза, че се връща отново между тях и им води една красива млада господарка. Тук Тристан се обърна към Зара, взе ръката й и я целуна. След това той ги увери, че ще се грижи за техните интереси и ще гледа на тях като на стари приятели, каквито са били досега. Младият мъж изпъстри речта си с много весели закачки и епизоди и най-после седна на мястото си сред буря от ръкопляскания.

Тогава от най-отдалечения край на масата стана едно червендалесто и усмихнато старче, което произнесе дълго слово, изтъквайки, че нито той, нито неговите прадеди са виждали по-хубава младоженка в Рейс от тази, която приветствуваха сега. Той пи наздравица за младата лейди и изказа надеждите си, че скоро ще имат друго празненство в чест на сина-наследник.

При това наивно, но сърдечно пожелание лицето на Тристан стана мрачно като смъртта, а младата му съпруга пламна като червените рози, поставени на масата пред нея.

Така мина обядът и след нескончаеми ръкувания лорд и лейди Танкред, придружени от управителя на имението, излязоха на двора да приемат поздравленията на останалите наематели и селяни.

Тук намеците за съпружеско щастие бяха още по-ясни и Зара забеляза, че всеки път, когато ги споменаваха, в очите на Тристан се появяваше изражение на горчива и язвителна насмешка.

Към пет часа, съсипани от умора, младоженците се оттеглиха в будоара на централното крило, където им поднесоха чай. Най-после те бяха сами и сега беше моментът Зара да направи своето признание.

Досега Тристан се придържаше строго към решението си. Отношенията му към Зара бяха оскърбително хладни и пренебрежителни. Когато се държеше като влюбен, той изтъкваше много явно, че го прави само защото е принуден да „играе ролята си“ и това я нараняваше и унижаваше още по-силно.

Нещастната жена реши да му признае грешката, която е направила, но нищо повече от това. Тя трябваше да се пази да не му открие чувствата си.

И двамата се настаниха в удобните кресла около огъня с въздишка на облекчение.

— Господи! — каза той, прекарвайки ръка през челото си. — Каква ужасна подигравка е всичко това. И като си помисля само, че още не са изминали половината от тържествата. Страхувам се, че вие сте се изморили. Трябва да отидете да си починете. Ще ви помоля да бъдете много блестяща за вечерята и да сложите някои от семейните скъпоценности, които наредих да изпратят нарочно от Лондон.

— Добре — отговори тя разсеяно и започна да налива чая.

Тристан остана мълчалив, загледан в огъня, а по красивото му лице се беше изписала безкрайна умора и отчаяние. Предметите наоколо го измъчваха, защото му напомняха за приготовленията и промените, които бе извършил с желание да я задоволи и да я направи щастлива. Уви! Неговите луди мечти бяха жестоко разбити.

Зара му подаде безмълвно чашата. Тя беше запомнила от Париж с колко захар и крем пие чая си. Между тях продължаваше да цари ледено мълчание. Младата жена не можеше да издържа повече.

— Тристан — каза тя, стараейки се да направи гласа си съвсем равнодушен.

Като чу името си, той я погледна изненадано. Зара го произнасяше за първи път!

Младата жена наведе глава и продължи едва чуто със сподавен от вълнение глас:

— Искам да ви кажа нещо и да ви помоля да ми простите. Научих истината, че не сте се оженили за мен заради парите на вуйчо ми. Сега знам точно какво се е случило. Срамувам се и се презирам, като си спомня какво ви казах, но аз бях разбрала, че сте се съгласили на сделката, преди да ме видите даже, и това ми се струваше ужасно, отвратително. Съжалявам, че ви оскърбих така. Сега вие сте за мен действително един рядък джентълмен.

Ако Зара беше погледнала към него, тя щеше да види, че при първите й думи лицето му се озари от надежда и любов, но когато тя продължи да говори хладно, оживлението му изчезна и болка, по-ужасна от всеки друг път, изпълни сърцето му. Значи Зара знаеше вече и все пак не го обичаше! Тя не се извиняваше, че го беше нарекла животно и го беше ударила през лицето! Този спомен го изгори като нажежено желязо и го накара да се изправи бързо на крака. Наследената от векове гордост се прояви наново у него. Младият мъж остави чашата си на камината, без да се докосне до нея, и каза със сподавен глас:

— Ожених се за вас, защото ви обичах и едва ли някой мъж е съжалявал повече от мен за постъпката си.

Той се обърна и излезе бавно от стаята.

Когато остана сама, Зара почувствува, че между тях настъпва краят.