Елинор Глин
Защо Зара (1)

Глава I

Мнозина се питаха с любопитство от каква народност беше големият финансист Франсис Маркрут. Самият той се смяташе за натурализиран англичанин, а и по външност приличаше на такъв. Беше висок, ситроен и рус. Външният му вид беше безупречен. В него се четеше такава самоувереност, каквато е присъща само на англичаните. Когато говореше, никой не би могъл да познае в него чужденеца. Даже името му — Маркрут — не казваше нищо. За него се знаеше само, че е баснословно богат, че е дошъл в Лондон преди десетина години от Париж, Берлин или Виена и веднага станал фактор в града, а напоследък беше всемогъщ в някои кръгове. Маркрут имаше прекрасна къща в Парк Лейн. На празненствата в дома му малцина имаха достъп.

Правеше впечатление, че още от самото си идване той завързваше приятелство само с почтени хора. В работата си се срещаше с най-различни хора, но грижливо избягваше къщите на тези, които не му бяха приятни. Даже той избираше старателно всяко запознанство, като че с някаква определена цел.

Франсис Маркрут седеше и пушеше в библиотеката си, която гледаше към парка. Той беше около четиридесет и шест годишен и ако не бяха мъдрите му като на змия очи, лесно можеше да мине за десет години по-млад. Срещу него, с лице, обърнато към светлината, един млад мъж се беше разположил удобно в кожено кресло. Посетителите в библиотеката на Франсис Маркрут седяха винаги с лице към светлината, докато самият той й обръщаше гръб.

Не можеше да има никакво съмнение за народността на посетителя — той бе явно англичанин. В него имаше може би повече нормандска, отколкото саксонска кръв, защото косата му беше тъмна, въпреки че очите му бяха сини.

Лорд Танкред Тристан Лоример Гискар, 24-и барон Танкред де Рейс от графство Сьоролк, захвърли разсеяно цигарата си в камината, засмя се с горчива ирония и продължи разговора:

— Да, Франсис, приятелю мой, аз проиграх шанса си тук. Сега съм тридесет и една годишен и не ми остава друго, освен да се изселя в Канада и да си купя един чифлик.

— Навярно върху Рейс тежи голяма ипотека? — попита Маркрут спокойно.

— Да, а също и върху северните владения. Като се отдели издръжката на майка ми, за мен не остава нищо. Аз не се оплаквам, досега имах отличен живот, но тези проклети радикали объркаха всичко.

Финансистът кимна одобрително и младият мъж продължи:

— Прадедите ми са се погрижили да не оставят много пари за мен, а трябва да се живее…

Франсис Маркрут продължаваше да пуши замислено.

— Естествено — каза той най-после. — Аз одобрявам една такава решителна постъпка. Намирам, че постоянното отлагане и уповаване на случая води неминуемо към по-дълбоко затъване. Чел ли си „Рол“ от Мюсе?

— Ах! Човекът, който е достигнал до последния си ден и към когото малката девойка е толкова мила? Да, защо?

— Ти ми напомняш Жак Рол.

— О, успокой се, не съм толкова зле! — каза лорд Танкред със смях. — Все още мога да събера няколко хиляди лири и да замина за Канада. Вярвам, че там с малък капитал ще успея да натрупам много пари. Днес дойдох нарочно, за да ти кажа, че смятам да замина към края на ноември и няма да мога да се отзова на поканата ти за лов на фазани.

Финансистът полузатвори очите си. Винаги когато правеше това, умът му беше зает от много важна мисъл.

— Доколкото ми е известно, ти нямаш никакви очебиещи пороци, Танкред — каза той. — Не си картоиграч, не си пияница, не си женкар. Въпреки че си спортсмен, ти си културен човек и си държал две-три добри речи в камарата на лордовете. В действителност ти си един от най-добрите екземпляри от твоята класа. Жалко е да провалиш кариерата си и да се изселиш.

— Не мисля, че ще погубя кариерата си, само ще я развия в друго направление — каза младият мъж. — Тук всичко се обърка. Ние дадохме решаващ глас на най-неподходящите и най-невежи хора. Радвам се, че се държах настрана от политиката, доколкото можах.

Франсис Маркрут стана и дръпна транспарантите. Слабото септемврийско слънце се мъчеше да се промъкне в стаята. Ако лорд Танкред не беше толкова зает със собствените си мисли, той щеше да забележи това неспокойно държане на приятеля си. Младият мъж се сепна изненадано, когато събеседникът му продължи:

— Искам да ти направя едно предложение. Аз имам племенница вдовица, която е твърде привлекателна жена. Ако се ожениш за нея, ще изплатя всичките ти задължения и ще й дам зестра като на принцеса.

— Велики Боже! — каза лорд Танкред.

Слепоочията на финансиста се покриха с червенина, а очите му заискриха с метален блясък. Във възклицанието на лорда се криеха разнородни чувства, но Маркрут запита меко:

— Какво точно в тази работа те накара да възкликнеш „Велики Боже“?

Хладнокръвието не напускаше никога лорд Танкред.

— Цялата работа — каза той. — Първо, мисълта да се оженя, второ, да се оженя за непозната жена, и трето и най-силно — да се изплатят дълговете ми в замяна на това.

— Твърде обикновена случка. Помисли за мнозина от вашите перове, които са се оженили за американки само по тази причина.

— И помисли какви жалки същества са повечето от тях! Може би финансово да съм западнал, но аз имам едно от най-старите имена в Англия и досега в рода ни не е имало подлеци, нито мизерници. Кълна се в Юпитер, Франсис, много бих дал, за да узная какво целите с това предложение. По дяволите, приятелю, още не умирам от глад и мога да работя, ако стане нужда.

Мистър Маркрут седеше неподвижно. Той беше извънредно спокоен човек.

— Да, признавам, че направих грешка, като изложих работата по такъв начин. Ще бъда, откровен с теб. Моето семейство, приятелю, е също така старо, както твоето. Племенницата ми е единственото същество, което ми е останало на света. Бих искал да я омъжа за англичанин, а от всички англичани бих искал да я омъжа за теб, защото те харесвам и намирам, че имаш ценни качества. О, повярвай ми… — той вдигна ръка, за да предотврати едно прекъсване. — Аз те изучавах последните няколко години и знам всичко за теб и за работите ти.

Лорд Танкред се засмя.

— Скъпи ми Франсис — каза той, — ние сме приятели отдавна и сега сме изпаднали в настроение на откровения. Трябва да кажа, че харесвам и ценя твоето дяволско хладнокръвие във всичко. Възхищавам се от познанията ти за вината, цигарите и картините. Намирам, че си много интересен събеседник, но заявявам откровено, че не бих искал да имам за жена племенницата ти, ако прилича на теб!

— Мислиш ли, че и тя ще е така хладнокръвна?

— Без съмнение, но всичко това е съвършено невъзможно. Не вярвам, че говориш сериозно. Предполагам да е някаква шега.

— Чул ли си ме някога да правя подобни шеги, Танкред? — попита мистър Маркрут спокойно.

— Не, и точно това ме озадачава. Наистина, Франсис, какво си замислил?

— Мисля това, което казвам — ще изплатя всичките ти задължения и ще ти дам една прекрасна жена със значително състояние.

Лорд Танкред се изправи и започна да се разхожда из стаята. Той беше съвършено естествен човек, свикнал да живее под постоянен себеконтрол, както финансистът. Тъй като беше доста развълнуван, той не се стараеше да се овладее, а се разхождаше из стаята. Младият мъж считаше, че се намира пред приятел, затова не се мъчеше да скрие чувствата си.

— О, всичко това е глупост, Франсис, и аз не мога да го направя. Щом като ме познаваш така добре, както казваш, навярно си чул за моите вкусове и навици. Никога не ухажвам една жена, освен ако ме привлича. Никога не бих се оженил, освен ако съм лудо влюбен в нея, независимо от това дали има пари или не. Дори ми се струва, че ще ми е много неприятно да взема жена с пари, която навярно ще казва като американката на лорд Дарууд: „Колата е моя и днес няма да може да я използвате.“

— Тогава следва, че ще се ожениш въпреки всичко, щом си влюбен в някоя жена, нали? — попита Франсис Маркрут.

— Възможно е — никога не съм бил истински влюбен! А ти? Струва ми се, че този всемогъщ страх се среща само по романите. Всички жени престават да значат много за нас след време. Нали, стари момко?

— Аз разбрах, че е възможно една-единствена жена да значи много нещо — каза финансистът и стисна устни.

— Е, добре, досега аз не съм разбрал това — заяви лорд Танкред — и дано да е далече денят, в който ще го разбера. Сега-засега се чувствам в безопасност.

Странна, дори загадъчна усмивка се плъзна по лицето на Маркрут.

— A propos, Франсис, откъде знаеш, че дамата ще се съгласи да се омъжи за мен? Ти говориш, като че ли аз съм единственото лице, до което трябва да се допиташ.

— Така е. Аз отговарям за племенницата си, тя ще направи това, което аз искам. Както казах и преди, ти си съвършено олицетворение на английски благородник, Танкред. Предполагам, че жените не упорстват дълго време с теб, нали?

Лорд Танкред се засмя.

— Честна дума, за мен е много смешно да те видя да ставаш нещо като посредник за женитби. Не схващаш ли сам колко е комично това?

— Напротив, намирам, че е много естествено. Ти можеш да предложиш на жена си добро обществено положение, а моята племенница може да ти даде младостта си и едно голямо богатство. Но да не говорим вече за това. Приятно ще ми е да ти бъда полезен при приготовленията ти за Канада. Ела на вечеря днес, случайно съм поканил няколко магнати, които имат капитали в канадските железници и могат да ти дадат ценни сведения.

Лорд Танкред прие поканата и стана. Когато стигна при вратата, той се спря и каза с усмивка:

— Ще видя ли племенницата ти?

Финансистът беше с гръб към него, затова не потисна усмивката, която се плъзна по лицето му, когато отговори:

— Може би, но ние приключихме с въпроса за племенницата.

Така те се разделиха. При звука на затварящата се врата мистър Маркрут натисна звънеца и един слуга влезе безшумно в стаята.

— Моля, кажете на графиня Шулска, че искам незабавно да й говоря — каза той. — Помолете я да слезе веднага.

Измина много време и той започна да става нетърпелив. Най-после вратата се отвори и една жена влезе бавно в библиотеката.