Елинор Глин
Защо Зара (39)

Глава XXXIX

Ето картината, която се разкри пред очите му.

В мизерната, но поразяващо чиста стая Зара беше коленичила до едно ниско желязно легло, в което лежеше дете. През последните дни треската така беше изтощила Мирко, че той не изглеждаше на повече от шест години. Детето явно умираше. Зара държеше малката му ръчичка и по лицето й се беше изписала такава божествена любов и такова страдание, че остра болка прониза сърцето на съпруга й. Една напоена с кръв кърпа лежеше на пода и свидетелствуваше за „счупения съд“, за който говореше слугинчето. От другата страна на кревата стоеше Мимо, разтърсван от глухи ридания. Зара шепнеше едва чуто: „Моето малко момченце. Моят сладък Мирко.“ В своята скръб тя не чувствуваше присъствието на новодошлия.

Умиращото дете отвори очи и извика тихо: „Мамо!“

Едва сега Мимо забеляза Тристан и се приближи към него, поставяйки пръст върху треперещите си устни.

— Уви, докторе — каза той, — вие дойдохте много късно. Детето ми отива при Бога!

Безкрайно съжаление изпълни сърцето на Тристан. Пред него се разиграваше една трагедия, пред която човешкото правосъдие отстъпваше и пред която нямаше място за отмъщение. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе от стаята. Докато слизаше, препъвайки се по мрачната и тясна стълба, до ушите му долетя печалният стон на една цигулка, която свиреше „Тъжна песен“. Ледени тръпки запъплиха по тялото му и той потрепери.

Мирко беше отворил отново чудните си очи и беше прошепнал с последни сили:

— Татко, свири ми любимата песен на мама. Аз виждам нейните сини прозрачни криле.

След това, с озарено от щастие лице, детето издъхна в ръцете на Зара.

Когато излезе на улицата, Тристан се огледа наоколо като унесен. След това, като се съвзе малко, първата му мисъл беше какво може да направи за нещастната майка, чието дете умираше. Той не се съмняваше нито за момент, че детето е на Зара. Нейно и на любовника й, не я ли беше нарекло то „мамо“? Значи това беше ужасната трагедия в нейния живот. Той не можеше да разсъждава, в момента цялото му същество беше като парализирано от неочаквания удар. Единственото му желание беше да й помогне по някакъв начин.

Зеленото такси чакаше още пред вратата, но младият мъж не го взе, защото реши, че може да й потрябва. Тристан нае друга кола и се отправи към собствения си апартамент в Сейнт Джеймс Стрийт. Той искаше да бъде сам, за да размисли.

Портиерът остана много учуден, като го видя. Нищо не беше готово за милорда, но той предложи да извика веднага жена си. Тристан го успокои, че няма нужда от нищо, а само искал да остане сам.

Той не забеляза даже, че в камината нямаше огън и че стаята беше леденостудена. Болката, която измъчваше душата му, го правеше безчувствен към всичко останало. Младият мъж се отпусна в едно кресло.

Бедната Зара, бедната нещастна Зара! — бяха първите му мисли, но изведнъж той се сепна. Този мъж трябва да й е бил любовник още преди първата й женитба! Франсис Маркрут беше казал, че Зара се е оженила много млада. Сега тя беше двадесет и четири годишна, а детето имаше най-малко шест години. Значи го е родила на седемнадесет-осемнадесет години. Какъв е бил този мъж, който е подмамил толкова младо момиче? Разбира се, че това е нейната тайна и Франсис Маркрут не знае нищо. За миг помисли, че съпругът й не е наистина умрял и че това е той, но почти веднага съобрази, че неговото име беше „Ладислав“, а не „Мимо“ и че ако детето е законно, нямаше защо да крие съществуването му.

Не можеше да има друго обяснение, този граф Сикипри й е бил любовник още когато е била дете и понеже са прикрили този факт при първата женитба, продължили са да го крият и при втората. Едва сега на него му стана ясно, че „основателната й причина“ да се омъжи за него е била да има пари, за да дава на детето и на бащата.

Каква страшна и покъртителна трагедия.

Но как можеше Зара да изглежда така горда и чиста! Той си спомни презрението, с което го беше погледнала снощи заради неговото ревниво обвинение. От самото начало досега тя бе имала винаги държане на неопетнена кралица. Какви ловки артистки са жените! Цялата му вяра в тях се превърна в пепел.

Но най-ужасното от всичко беше, че въпреки страшното откритие, той продължаваше да я обича. Да, той я обичаше с една всеотдайна и всемогъща любов, която нищо не можеше да убие. Тя беше подложена на най-горчиви изпитания и не само че не намаля, а нарасна. Каквото и да е направила Зара, той не можеше да обича друга жена.

След това младият мъж осъзна, че животът му е свършен вече. За него бъдещето щеше да бъде пусто и сиво. Годините щяха да минават една след друга, изпълнени с безкрайна тъга. Защото той не можеше вече да се върне при нея, не можеше да живее под един и същи покрив с нея.

Нещастният мъж роптаеше безсилно против лукавството на съдбата, че не то е оставила да срещне пръв тази жена, преди другия мъж. Само за да остане вярна на любовника си, тя се беше отнесла така жестоко към него! Да, тя се пазеше от ласките му и дори не му беше позволила да се докосне до върха на пръстите й. Каква любов! Каква вярност у една жена! О, защо не беше той пръв?

А сега няма да я види никога вече, или само веднъж, за да уредят раздялата си без скандал.

Тристан реши да не се връща в Парк Лейн поне за една седмица. Той искаше да й даде време да се съвземе от тежкия удар и да не й причинява излишна мъка с присъствието си.

Мъжът го беше взел за доктор, а тя дори не го забеляза. Не му оставаше друго, освен да се върне в Рейс и там да обмисли какво да се направи. Тристан приближи към писалищната си маса и написа две бележки. Едната беше за майка му. Той чувствуваше, че няма да има сили да я види днес и знаеше, че тя ще му прости, даже ако не разбере причината, която го е накарала да постъпи така.

Бележката беше много кратка. Младият мъж й съобщаваше само, че се е случило нещо много сериозно, затова нито той, нито Зара могат да дойдат на обяд. Той я молеше да не споменава на никого за това, докато сам не й каже всичко, и прибавяше, че може да отиде следващата седмица при нея, в Кан.

След това Тристан писа на Зара следното:

„Знам всичко. Сега разбирам и въпреки че ви упреквам за това, че ме измамихте, съчувствувам ви искрено в голямата скръб. Заминавам за една седмица, така че моето присъствие няма да ви тревожи. След това ще ви помоля да се срещнем тук или в къщата на вуйчо ви, за да уредим бъдещата ни раздяла.

Ваш Танкред“

Като постави в пликове и двете писма, той позвъни и ги даде на слугата, за да ги предаде на съответните места. После телефонира на камериера си и му поръча да опакова неговите неща и да ги донесе в апартамента му, а също да се погрижи милейди да получи веднага щом се прибере, бележката, която й изпраща.

Младият мъж предполагаше, че Франсис Маркрут няма да е у дома си, затова го потърси в бюрото му. Понеже го нямаше и там, той помоли един от чиновниците да му съобщи, че се е наложило да замине за една седмица и че ще му пише по-късно.

Първо Зара трябва да говори с вуйчо си и да реши сама дали да му каже или не. Тристан не искаше да прави живота й по-труден, отколкото беше сега.

След като уреди всичко, лудата ревност отново го обзе и само при мисълта за Мимо юмруците му се свиха гневно и той чувствуваше желание да убие някого.