Елинор Глин
Защо Зара (35)

Глава XXXV

Няколко минути преди осем часа една бледа и крайно нещастна жена очакваше съпруга си в будоара. Тя се чувствуваше съвършено отпаднала и като че ли нямаше никакви сили да продължава да играе своята роля. Бялата коприна на роклята й не беше по-бяла от лицето й. Главният градинар беше изпратил няколко прекрасни орхидеи, но техният вид я засегна болезнено, защото те й напомниха цветята, които Тристан й беше донесъл първата вечер след сватбата и които беше хвърлил в огъня. Съвсем несъзнателно забоде няколко стръка в корсажа си.

Камериерката постави брилянтна огърлица на врата й и блестяща диадема в косата й. Украшенията бяха великолепни, а тя не можеше даже да му благодари за тях! Отсега нататък те щяха да си говорят само в присъствието на други хора. Изведнъж нещастната жена си спомни, че Тристан беше казал: „Когато се свършат празненствата, ще можем да говорим за бъдещия си живот.“ Какво значеше това? Навярно, че иска да се разделят. Защо съдбата е така жестока с нея? Какво е направила тя?

Младата жена едва се държеше на краката си. Тя се отпусна на един стол и вкопчи ръцете си една в друга. По лицето й се изписа страшно озлобление и бунт против съдбата. В този момент тя приличаше повече от всякога на черната пантера.

Когато Тристан отвори вратата и влезе, той я завари все още в това положение, което напомняше животно, готово да скочи върху неприятеля си.

Нейният така варварски и така екзотичен вид го изпълни отново с дивата страст на ловеца на лъвове. Нима може да има нещо, по-дяволски привлекателно от тази жена? За миг през ума му проблесна мисълта да я сграбчи в обятията си, да се отнесе към нея, както към черната пантера, на която тя приличаше, да я покори чрез сила, да я бие, ако е необходимо, и да я целува до смърт! Може би ако той беше направил това, щеше да бъде много умно, но възпитанието, което беше получил, не му позволяваше да се отнася некавалерски към жените. Защото Тристан не беше чувствено животно, а истински представител на своята издигната и благородна стара раса.

Така, с тръпнещи от вълнение сърца, младоженците слязоха по стълбите, хванати под ръка, за голяма радост на наблюдаващите прислужници и за гордост на Анриет. След това всички слуги се впуснаха към парапета на стълбите, за да видят чудната сцена, която щеше да последва. По стар обичай, когато някой от господарите на Рейс водеше за пръв път жена си в семейната трапезария, той трябваше да я целуне пред вратата, независимо от това дали ги наблюдават, и да й пожелае „добре дошла в новия си дом“. А да се види как милордът, когото всички считаха за най-красивия мъж в графството, целува младата лейди, беше наистина рядко и интересно зрелище!

Каква щеше да бъде тяхната изненада, ако го бяха чули да казва на жена си с леден тон, когато слизаха по стълбите:

— Има един глупав обичай, според който трябва да ви целуна, преди да влезем в трапезарията и да ви дам този малък златен ключ, който е един смешен знак, че ви поверявам грижите за дома ни. Разбира се, всички слуги ни наблюдават, затова, моля ви се, не се изненадвайте и не се отдръпвайте.

Тристан вдигна глава и като видя любопитните и оживени лица на слугите, обхвана го младежкото му безгрижие и палавост. Той им се усмихна и им махна с ръка. Гневът на Зара също се преобрази в едно чудно вълнение и очакване. Оставаше им да прекосят хола и той щеше да я целуне! При тази мисъл лицето й стана още по-бледо. В това време младият мъж беше взел решение да се подчини на изкушението поне за този единствен път и вместо да докосне челото й с устните си, както смяташе преди това, да целуне устата й! Това беше единственият случай, който му се представяше, затова не го интересуваше, че слугите гледат.

Когато стигнаха до прага на голямата двойна врата, той се наведе, привлече я към себе си, даде й златния ключ и след това притисна младите си и горещи устни към нейните. О, неизпитвано досега блаженство! Този път, може би защото беше задължена да играе своята роля, тя не му се противопостави и не го отблъсна, както преди. Тристан се почувствува изведнъж така опиянен, както първата вечер след сватбата. Защо, защо беше тази ужасна пречка между тях? Нима нищо не можеше да промени положението?

Той погледна към жена си, която се приближаваше като насън към масата, и видя, че тя беше така смъртнобледа, като че ли щеше да изгуби съзнание. Опиянението действува на хората по различен начин. За нея целувката имаше сладостта на смъртта.

— Подайте незабавно шампанско на милейди! — заповяда той на слугата. А след това, обръщайки се с искрящи очи към нея, каза нежно: — Защото ние трябва да пием наздравица за самите нас, нали?

Но Зара не повдигна нито веднъж очите си към него, а само тънките й ноздри потрепваха. От ускореното й дишане Тристан разбра, че нейното сърце биеше също така лудо, както неговото и чувство на победа изпълни сърцето му. Каквото и да беше чувството, което тя изпитваше, независимо от това дали беше гняв или омраза, или пък такова, за каквото не смееше да се надява, то беше много силно. Значи тя не е така леденостудена, както изглежда! Как съжаляваше младият мъж сега, че в семейството им няма и други такива „глупави обичаи“! Как му се искаше да може да заповяда на слугите да излязат и да остане насаме с нея. Кръвта биеше лудо във вените му и той реши да се подчини — на дяволското чувство, което го беше обзело, да се възползува от случаите, които му даваше споразумението „да играят ужасна комедия“.

И когато тържествените прислужници ги наблюдаваха, Тристан се държеше извънредно мило и влюбено с нея, а всеки миг, в който оставаха сами, той ставаше наново сдържан, за да не може да го обвини тя, че не се придържа към това, което бяха уговорили. Така вечерята мина като някаква чудна преживелица и за двамата. За Зара тя беше верига от мъки и удоволствия, но за Тристан беше най-щастливият миг от деня на тяхната сватба. Защото той чувствуваше, че неговото държане я вълнува, пък даже и това да се дължеше само на факта, че и тя „играе своята роля“. Постепенно, когато стигнаха до десерта, у Зара се породи убеждението, че Тристан я измъчва нарочно и пресилва ролята си, когато слугите са в стаята. Не беше ли й казал той преди три часа, че я е обичал, употребявайки минало време, и че никой мъж не е съжалявал повече от него за това! Може би е възможно да е открил, че тя го обича, когато я целуна!

И сега я наказва и вътрешно се смее за властта, която е придобил над нея. Гордостта й се възпламени незабавно. Е, добре, тя няма да се остави да стане играчка в ръцете му! Той ще види, че тя може да устои на думата си, но когато се свърши играта, ще бъде отново хладна и студена.

Затова когато най-после слугите напуснаха стаята, Зара стана незабавно извънредно сдържана и мълчалива. Двамата седяха, загледани пред себе си, и отчаянието отново започна да обхваща сърцето на младия мъж. Да, излишно беше да лъже сам себе си. Неговият кратък миг на блаженство беше свършил, и сега отново щяха да започнат мъките.

Не след дълго те напуснаха трапезарията, защото трябваше да открият бала. Въпреки мрачното душевно състояние, в което се намираха и двамата, техните първи партньори — кметът на селото и жена му — останаха с отлични впечатления от младите владетели на замъка.

— Макар че милейди е чужденка — каза кметът на жена си, когато се прибираха у дома си, — не можеш да познаеш. А трябва да прибавя също, че никога не съм виждал по-красива жена от нея.

— Това значи, че тя е достойна за милорда — отговори жена му. — Знаеш ли, Уйлям, той ме накара да се почувствувам отново млада!

Според обичая младоженците трябваше да танцуват заедно втория танц и след това, когато празненството е в разгара си, да се измъкнат незабелязано.

— Страхувам се, че сега трябва да танцувате с мен, Зара — каза Тристан и без да дочака отговора й, я прегърна и се впусна във вихъра на валса. Лудо опиянение обзе отново и двамата. Те се завъртяха безспирно в някакъв шеметен унес, без да разсъждават и без да потискат възторга, който ги беше обхванал. Най-после музиката спря.

Тогава Зара, която беше свикнала още от ранно детство да се владее, се съвзе първа и каза хладно, с желание да прикрие своята тайна любов и да унищожи и най-малкото подозрение, което би се породило у него:

— Предполагам, че вече можем да се оттеглим. Надявам се, че сте доволен от начина, по който изиграх ролята си!

— О, да, вие играхте прекалено добре! — каза той с болка. — Едва сега разбрах какво сме изгубили безвъзвратно.

И като й подаде ръка, той я заведе до вратата на будоара, където я остави, без да каже нито дума повече.

Утрото завари младоженците все така разделени и с наболели от скръб сърца.

Защото богът на гордостта прави глупаци своите последователи.

На другия ден валя силен дъжд, но тържествата продължиха. Лорд и лейди Танкред се показаха весели и щастливи пред гостите, но всъщност и двамата бяха нещастни.

Когато оставаха насаме, те бяха така сдържани и така хладни, че дори не можеха да водят и най-обикновен разговор. През време на вечерята те почти нямаха сили да се преструват пред слугите и Зара се оттегли веднага след като поднесоха кафето.

Преди да напусне стаята, Тристан й беше казал:

— Ако утре времето е хубаво, няма да е зле да посетите градините и да разгледате замъка. В противен случай икономката и градинарите ще бъдат много учудени, че не ги удостоявате с това внимание! Колко ужасно е, че трябва да се придържаме към такива условности. Хубаво ще е човек да може отново да стане дивак. Кой знае? Може би скоро аз ще имам това щастие!

И понеже Зара се беше спряла на средата на пътя към вратата, очаквайки да чуе какво ще каже по-нататък, той продължи:

— Утре имаме свободен ден. Счели са за естествено, че ние ще се нуждаем от почивка. Ако сте готова към единадесет часа, ще ви покажа градините и любимите места на майка ми. През това време на годината всичко изглежда малко мрачно, но няма какво да се прави.

— Ще бъда готова — каза Зара.

— В четвъртък ще ни поднесат адрес гражданите от Рейс — продължи той, като се приближи към вратата, за да й я отвори, — а в петък ще отидем в Лондон да се сбогуваме с майка ми. Мисля, че всичко това е много мъчително за вас, но скоро ще свърши.

— Животът изобщо е мъчителен — отговори тя — и човек никога не знае защо и за какво живее.

След това тя излезе от стаята, без да го погледне, изкачи се по стълбите, прекоси дългите и пусти коридори и влезе в будоара. Тук младата жена се приближи до пианото, отвори го и дълго време свири своите любими мелодии.

Музиката сякаш й говореше. Какъв щеше да бъде животът й занапред? А ако в края на краищата тя няма сили да потиска и овладява любовта си? Ако тя сломи гордостта си и му даде да разбере, че съжалява за грешката си и копнее само да бъде в неговите обятия? Защото нейното възхищение и уважение към него нарастваха ежечасно, когато откриваше какво значеше той за всички тези хора, чийто господар беше. Колко малко познаваше тя Англия, страната на баща й! Колко смешно малко познаваше тя всъщност мъжете! И гледаше на тях като на животни, подобни на Ладислав и приятелите му, или на жалки глупаци като бедния Мимо. С какво високомерно невежество се беше държала досега. Нещо трябваше да й подскаже, че тези хора не са такива. Нещо трябваше да я предупреди, когато за пръв път видя Тристан, че той седи много по-високо от всички хора, които познаваше дотогава.

Младата жена престана да свири и като стана, се приближи до огледалото. Да, тя беше положително хубава и съвсем млада. Тя сигурно щеше да живее дълги години, но животът й щеше да бъде пуст, ако в него няма любов.

В края на краищата гордостта не беше толкова ценно нещо. Защо да не се опита да бъде мила с него и да се постарае да му хареса по съвсем приятелски начин? Това няма да бъде недостойно и няма да изглежда, че му се натрапва. Още утре трябва да започне, ако може. Тогава младата жена си спомни думите, които лейди Етелрид й беше казала на вечерята по случай годежа им. Думите, които младата лейди беше произнесла съвсем несъзнателно, но които показваха как семейството гледа на факта, че Тристан и Сирил са последните представители на рода Танкред де Рейс. Зара си спомни как се беше разгневила тогава, но сега, когато беше минала през цяла една възпитателна школа, тя съчувствуваше и разбираше техните възгледи.

При тази мисъл очите й се замъглиха, погледът й стана мек и унесен и по лицето й се изписа божественото изражение на Сикстинската мадона, с което тя гледаше Мирко.

Да, в живота имаше неща, които бяха много по-ценни от гордостта.

Така, успокоена от решението, което беше взела, младата жена си легна най-после.

А в това време Тристан стоеше сам в стаята си, загледан унесено в огъня. Младият мъж също беше взел едно решение, но то не приличаше на нейното. Той смяташе, като отидат в петък при Франсис Маркрут, да говори насаме с него и да му признае, че техният брак е една страшна грешка, за която не обвиняваше никого, освен себе си. Същевременно да го помоли да напрегне своя ловък ум и да измисли някакъв начин, по който ще могат да се разделят без скандал, дотогава, докато стане съвсем безразличен към Зара и бъде в състояние да се върне у дома си и да живеят заедно. Младият мъж признаваше чистосърдечно, че му е невъзможно да понася сегашното положение. Тази нощ той дори не беше в състояние да чувствува болка, а седеше като вцепенен. Изведнъж в ума му се откроиха последните думи на Лаура. А ако все пак в тях има поне малко истина? Не беше ли виждал сам, на два пъти, този мъж при най-подозрителни обстоятелства. Може би той й е любовник? Наистина Франсис Маркрут каза, че Зара е водила безупречен живот, но нима той можеше да знае всичко! Постепенно към другите му мъки се прибави и ревността, която го измъчваше страшно. В главата му се изработи цяла верига от доказателства, които подкрепяха предположението за любовника.

Младият мъж скочи гневно от стола си и процеди през зъби:

— Ако открия, че това е истина, ще убия и него, и нея!

Така близо до диваците са всички хора, когато в тях се развихрят някои страсти.

Нито младоженката, нито младоженецът подозираха, че съдбата щеше да остави техните решения неизпълнени.