Елинор Глин
Защо Зара (29)

Глава XXIX

През време на обяда между дамите имаше голямо оживление. Те разменяха често помежду си многозначителни погледи и тайнствени забележки. След като се бяха върнали от разходката, те се бяха събрали да уговорят подробностите за костюмираното празненство. Лейди Анингфорд беше изработила един план, който всички приеха с възторг.

Според нея вместо всеки да се костюмира поотделно, най-добре щеше да бъде всички заедно да представят различни лица от една и съща поема или пиеса. Тя се беше спряла на „Идилиите на краля“ от Тенисън, понеже считаше, че туниките, в които са облечени действуващите лица, ще са най-леки за шиене. Единственото нещо, което оставаше, беше да си разпределят ролите.

Лейди Анингфорд заяви, че според нея Етелрид трябва непременно да бъде Дженивър, а Зара — Изолда.

— Разбира се, разбира се! — извикаха всички единодушно, а очите на Зара станаха изведнъж тъмни като нощта.

— Тристан и Изолда! Колко е прекрасно!

— А аз ще бъда Бранген и ще им дам любовното питие — продължи лейди Анингфорд. — Въпреки че в „Идилиите на краля“ не се споменава за него, ние що го вмъкнем. Грешката е на Тенисън. Аз проверих в драмата „Тристан и Изолда“ и се уверих, че историята с любовното питие съществува.

— Колко интересно! — извика деди Бети. — А на мен дайте някоя силно драматична роля, защото само тя ще ми подхожда.

— Нищо подобно, малка ми Бети — прекъсна я лейди Етелрид. — С твоето капризно вирнато носле и по безсърдечния начин, по който се отнасяш към Джими, ти приличаш напълно на Линет.

След като поропта известно време, лейди Бети се съгласи.

Една по една всички роли бяха разпределени. Емили щеше да представлява Енид, а Мери — Елен. Лейди Мелтон, лейди Торнби и мисис Херкурт щяха да бъдат Трите добри феи.

— Аз ще бъда Етар — каза Лили Опи. — Всички други са прекалено добри, затова предпочитам нея, понеже съм сигурна, че тя не е! Според мен лейди Хайфорд трябва да бъде непременно Вивиън! В една от вечерните си рокли тя изглежда точно като нея!

Лаура прие с удоволствие ролята на Вивиън, защото суетата й се ласкаеше приятно от мисълта да бъде поне за една вечер мистична вълшебница.

От всички само Зара не беше доволна. Тя се страхуваше, че Тристан може да помисли, че сама е избрала ролята си, с цел да се приближи към него.

След това последваха разисквания върху дрехите, които трябваше да носят. С леки поправки много от дамите можеха да си послужат с вечерните си рокли. Все пак лейди Анингфорд, която беше извънредно предвидлива, беше телефонирала в близкия град да им изпратят от единствения голям магазин всички ефирни цветни материи, които имаха.

Не след дълго се получи един голям пакет, който беше разтворен сред веселие и викове и възторжените възклицания на момичетата.

Имаше чудесни бели и розови платове, леки като зефир, и една материя, която всички единодушно определиха като най-подходящата дреха за Изолда. Това беше един воал с яркосин, почти като метличина цвят.

— Тя ще бъде вълшебна с тази туника и само с едно златно филе на главата, от което ще се спуска чудната й коса — каза лейди Анингфорд на Етелрид. Лейди Бети се беше обвила с един розов плат и се въртеше пред огледалото.

— Туниките трябва да бъдат дълги до земята, съвсем прави, с отпуснати широки ръкави и прихванати само с един колан — заяви тя решително. — Аз ще си ушия розова, а ти, Мери, понеже си Елен, си уший бяла. Емили ще направи по-добре да вземе лилавия плат, понеже Енид е била женена.

— Необходимо ли е Енид да носи лилаво само защото е била женена? — попита Емили ядосано, понеже цветът не й харесваше.

— Не знам — отговори лейди Бети, — но омъжените жени не могат да се обличат в бяло. Нали знаеш, след женитбата те стават съвсем други — заяви тя авторитетно.

Младите момичета бяха принудени да прекъснат спора си, понеже ловците се бяха върнали вече и дамите трябваше да слязат за обяд.

Лейди Анингфорд седна до Рейвън и строго поверително му разказа какво бяха решили.

— Тази вечер ще се забавляваме чудесно, Рейвън. Обмислила съм всичко много старателно. Когато стигнем до десерта, ще подам на младоженците една златна чаша, в която ще налеем от стария шартрьоз на херцога и ще ги накараме да пият наздравица. След това аз ще извикам ужасена, че по погрешка съм им дала да изпият любовното питие. Въобще ще възпроизведем напълно средновековната легенда. Не се знае… твърде възможно е това да ги сближи.

— Кралице Ан, ти си истинско чудо! — закачи я Рейвън.

— Кажи не е ли това една отлична идея? — продължи лейди Анингфорд. — Всички ние ще бъдем с дълги средновековни дрехи и разпуснати коси, а вие с модерни ловни костюми? Бих искала да видя Тристан в златна ризница!

Рейвън кимна одобрително.

— Етелрид ще уреди те двамата да отидат заедно на вечеря. Тя ще каже, придържайки се към стила на поемата, че това е последният случай, в който са заедно, преди да пристигнат при крал Марк. Нали е много хубаво нагласено?

— Е, добре, предполагам, че ти разбираш повече от мен — каза старият й приятел, клатейки глава. — Но аз държа да те предупредя, че положението е много деликатно. Везните могат да се наклонят и на двете страни. От много старание да им помогнете, гледайте да не утежните положението им.

— Започваш да ставаш досаден, Рейвън — прекъсна го лейди Анингфорд троснато. — Никога не мога да направя нещо, без да ме предупредиш, че трябва да внимавам. Остави всичко на мен и ще видиш.

След това смъмряне полковник Лоуерби продължи мълчаливо обяда си.

Тристан седеше почти срещу Зара и когато случайно срещна погледа й, видя, че очите й бяха по-мрачни от всякога. Той се питаше с любопитство за какво може да мисли тя. Младият мъж беше дълбоко огорчен от държането й след случката с Лаура. Пълното й безразличие го измъчваше непоносимо, въпреки че не един път беше взимал решение да не обръща внимание на хилядите дребни факти, които му доказваха, че тя го презира. В края на краищата той имаше силна воля и трябваше да превъзмогне чувствата си към нея. Младият мъж реши поне външно да я третира със същото обидно безразличие, с каквото се държеше и тя. Той си даде дума, че няма да й говори, както беше направил през последните три дни в Париж. Така ще продължава, докато свършат празненствата в Рейс, а след това ще замине на лов в Африка или ще вземе участие в някоя експедиция. Ако я вижда всеки ден и ако е в близък контакт с нея, ще му бъде невъзможно да прикрива и овладява пламенния си копнеж към нея.

У Зара имаше нещо — може би чудната белота на кожата й или стройното й, излъчващо сладострастие тяло, или пък скритият пламък, който прозираше под полупритворените й мигли, — което пораждаше луди чувства у мъжете. Въпреки че Тристан беше много сдържан по природа, всеки път, когато я поглеждаше, той чувствуваше, че в него се поражда неизпитвано досега вълнение.

Едва сега младият мъж разбра какво значи любов, която измъчва. Защото той страдаше непоносимо и всеки нов ден увеличаваше болката му.

Всъщност те бяха женени само от десет дни, а и на двамата им се струваше, че е от цяла вечност!

Истинската природа на Зара се мъчеше да се освободи от железните окови, които я потискаха досега. Откакто беше разбрала, че обича съпруга си, младата жена страдаше не по-малко от него, само че тя имаше по-голям навик да прикрива чувствата си. При такива обстоятелства нямаше нищо чудно, че и двамата бяха бледи и мрачни и съвсем не приличаха на младоженци.

Веднага след обяда мъжете отидоха отново на лов, а жените се заловиха за работа. Когато дойде време за чая, почти всичко беше свършено.

Зара не можа да устои на общата вълна на веселие, която беше обхванала и млади, и стари. Тя позволи на лорд Елтертън да седне до нея и когато той се възползува от случая, за да й изкаже своето почитание и възторг, младата жена не го прекъсна, а го изслуша със снизходителна усмивка на императрица.

Рейвън, който ги наблюдаваше, се облегна на стола си и се изсмя тихо, за голямо неудоволствие на лейди Анингфорд.

— Какво има, Рейвън? — попита тя. — Когато се смееш така, знам, че в главата ти се е породила някаква дяволска мисъл, а това не е полезно за теб. Кажи ми веднага какво си намислил?

Но полковник Лоуерби отказа да й обясни причината на смеха си и не след дълго покани Тристан да минат в билярдната зала.

Наредено беше всички мъже да се съберат в големия бял салон, за да могат дамите да влязат тържествено след това. Когато облечените в червени ловни жакети благородници се събраха, двама лакеи отвориха широко голямата двойна врата и церемониалмайсторът извести на висок глас:

— Нейно величество кралица Дженивър и придворните й дами.

На прага се появи лейди Етелрид. Русата й коса беше сплетена на две плитки, а на главата й беше поставена брилянтната корона на майка й. Тя беше облечена в дреха от бял брокат, а от раменете й се спускаше небесносиньо наметало с хермелинови кожи по края. Младата жена имаше извънредно царствен вид и във влюбените очи на Франсис Маркрут тя затъмняваше всички останали.

След нея следваха Енид и Елен, и двете руси и много сладки, после Вивиън и Етар, а след тях съвсем сама вървеше Линет. С вирнато във въздуха капризно носле и с разпилени върху розовата й дреха къдри, тя представляваше истинско чудо.

Няколко крачки зад нея следваха Трите добри феи. Те приличаха на облак развяващи се многоцветни воали.

Най-накрая, доста далеч от тях, идваше — Изолда, следвана от своята Бранген. Когато събраните при камината мъже я видяха, те затаиха дъх.

Зара беше надминала всички очаквания. Силният син цвят на дългата й до земята дреха, който би загрозил деветдесет и девет на сто от жените, като че ли увеличаваше красотата на чудно бялата й кожа и на дивната й коса. Придържана само от една тънка златна мрежа, тя я обгръщаше като блестящо червено наметало. Тъмните й очи искряха от някакво ново оживление. За пръв път в живота си Зара беше престанала да се сдържа и позволяваше на истинската триумфираща жена, която се криеше в нея, да се прояви. Младата жена беше забравила грижите и скърбите си и се радваше на собствената си красота и на впечатлението, което правеше върху заобикалящите я мъже.

— Гръм и мълния! — бяха първите думи, които се разнесоха в настъпилата тишина.

Веднага след това последва истински, хор от възторжени поздравления. Само Рейвън не взе участие в него и потърси с поглед Тристан. Младият лорд беше смъртно блед.

Не след дълго пристигнаха гостите от съседните замъци и всички преминаха в голямата банкетна зала, където беше сервирана вечерята.

— Тристан, мой рицарю — беше се обърнала Етелрид тържествено към братовчед си, — ще ви помоля да заведете на празничната ми трапеза вашата прекрасна лейди Изолда. Помнете! В понеделник вие ще ни напуснете, за да отидете в кралството на крал Марк, затова сега се забавлявайте! — и като пристъпи напред, тя постави ръката на Зара в неговата. Изглежда, всички бяха много погълнати от общото веселие, защото никой не забеляза дълбоката мъка, която се изписа в очите му.

Тристан задържа ръката на жена си, но те не размениха нито дума. Под влияние на тържеството Зара се чувствуваше особено развълнувана, тя беше щастлива, че той ще може да види нейната красота и косата й, затова вдигна главата си гордо и я отметна назад предизвикателно.

Тристан продължаваше да мълчи и когато стигнаха до банкетната зала, оживлението на младата жена се беше почти изпарило. Като че ледени пръсти притискаха сърцето й.

Косата й беше толкова дълга и гъста, че тя трябваше да я отметне настрана, за да седне. При това движение една лека къдрица докосна лицето на съпруга й и Рейвън, който ги наблюдаваше непрекъснато, забеляза, че младият лорд потрепери и стана още по-блед. Той се обърна веднага към слугата, който стоеше зад него, и му прошепна:

— Върви и се погрижи да поднесат веднага бренди на лорд Танкред.

Бранген и лейди Етелрид бяха наредили младоженците да седнат между херцога и между лейди Анингфорд. След като изпи поднесената чаша с бренди, без да може да разбере защо му я дават, Тристан се съвзе и се опита да подхване разговор със съседката си отляво. Зара приказваше вече с херцога. Тя беше излязла от обичайното си мълчание, говореше оживено и се смееше.

Младата жена беше така прекрасна и така привлекателна, че почти обърка главата на славния стар джентълмен. „Ако бях на мястото на племенника ми — мислеше си той, — едва ли бих я отвел, за да я имам за себе си! Но изглежда, че съвременните млади мъже нямат нито на половина от пламъка, който гореше в нас.“

Най-после стигнаха до десерта и започнаха наздравиците за кралица Дженивър. Младоженците все още не бяха разменили нито дума. Лейди Анингфорд, която ги наблюдаваше, започна да се страхува за успеха на плана си. За всеки случай вече беше много късно да се върне назад. Сред шеги и закачки в духа на поемата Бранген стана най-после и като взе поставената пред нея златна чаша, каза:

— Аз, Бранген, натоварена от майката на лейди Изолда да заведа благополучно младата лейди при крал Марк, под покровителството на рицаря Тристан, предлагам ви, госпожи и господа от двора на крал Артур, да пием за тяхно здраве.

Тя подаде златната купа на херцога и той я предаде на двойката. Тристан напрегна силите си да продължи играта, защото очите на всички бяха приковани в него. Той стана и като взе ръката на Зара, се поклони на събралите се около огромната маса гости.

В това време младата жена отпи от чашата, а след нея Тристан я изпразни до дъно сред викове: „Да живеят и да бъдат щастливи Тристан и Изолда!“

Когато шумът от виковете утихна малко, Бранген извика престорено:

— Милост! Аз съм изгубена! Сбърках чашата! Златната купа съдържаше едно любовно питие, предназначено за сватбата на Изолда и крал Марк! А сега погрешка го изпи рицарят Тристан и те са свързани навеки! О, нещастна аз! Какво направих!

Сред смях и възторжени викове Тристан продължаваше да държи ръката на жена си с ледено мълчание.

Но след миг и двамата се съвзеха и за да излязат от неудобното положение, в което се намираха, се опитаха да продължат комедията и се усмихнаха един на друг.

Най-после вечерята свърши и двама по двама — мъжете, хванали за ръка дамите си — излязоха от банкетната зала.

Едва ли младоженците щяха да се чувствуват по-силно влюбени един в друг даже чашата наистина да съдържаше любовно питие!

Но гордостта на Тристан победи този път, защото нито с движение, нито с поглед той не даде на жена си да разбере как силно нейната красота разгаряше огъня на кръвта му. Когато започнаха танците, младият лорд танцува с всички дами, освен с жена си. Едва накрая, при последния кадрил, той се реши да я покани. Тристан беше избрал нарочно този танц, защото чувствуваше, че няма да има сили да понесе изкушението на един валс.

И все пак докосването на ръката й, видът на гъвкавата й и стройна фигура и разпуснатата й коса му причиниха такава неизразима болка, че когато всички си пожелаха лека нощ, той се прибра в стаята си, преоблече се и се измъкна безшумно навън във влажната и мрачна нощ.