Елинор Глин
Защо Зара (10)

Глава X

Още когато се качваха по стълбите към студиото, до ушите на Зара и Мимо долетяха тихите звуци на „Тъжна песен“ от Чайковски. С цигулка в ръце, Мирко се беше свил пред догарящия в камината огън. Без съмнение детето имаше рядък талант, но неговото разклатено здраве не му позволяваше да учи сериозно. Освен това, поради лошото материално положение, те не бяха в състояние да му наемат един наистина добър учител. Чудното малко момче умееше да предава чувствата си чрез музиката и нежната му душа звучеше във всеки тон. Винаги когато се чувствуваше печален и самотен, Мирко свиреше „Тъжна песен“. Той беше почти седемгодишен, когато умря майка му и си я спомняше извънредно живо. Тя обичаше така много музиката на Чайковски и специално тази песен. Мирко й я беше свирил, когато бедната жена умираше, и оттогава тази мелодия беше неразривно свързана със спомена за покойната. Сълзи се стичаха бавно по страните на детето. Скоро щяха да го разделят от баща му. Любимата му сестра нямаше да бъде при него, а той се боеше толкова много от непознатите хора и ги мразеше.

Мирко чувствуваше, че говори на майка си със своя лък. А майка му беше на небето със светците и ангелите. Как ли изглежда там горе? Може би е една гора като Фонтенбло и сигурно има много птички, които пеят като славеите във вила Боргезе. Там навярно слънцето никога не залязва и майка му е облечена в прекрасни дрехи от син воал с крила и с разпусната до земята руса коса. Разбира се, това е едно място, за което може да се мечтае и не прилича на квартирата, в която се намира сега. Защо не може да отиде там и да се спаси от студа и влагата? Милинка казваше, че Бог е много добър и милостив с малките сакати момченца. Той ще моли Бога с цялата сила на своята музика да вземе и него при майка му.

При звука на познатата песен ледени тръпки преминаха през сърцата на Мимо и Зара и те ускориха крачки, защото разбраха много добре в какво настроение е детето.

Мирко беше толкова унесен в своята молитва мечта, че не чу стъпките им. Едва когато отвориха вратата, детето вдигна глава. Големите му тъмни очи бяха пълни със сълзи, но при вида на сестра си се усмихна.

— Милинка! — извика той и се хвърли в обятията й. Тя започна да го милва и успокоява. Не след дълго детето престана да мечтае за небето.

— Сега ще видиш какъв пикник ще си направим! — говореше му Зара. — Татко и аз донесохме нова покривка и хубави чаши и чинийки. Виж — и какви сладки!… Ето и хлебчета, които ти ще изпечеш, Мирко мой! Докато аз наредя масата, ти ще бъдеш малкият готвач.

Детето пляскаше с ръце от радост и галеше розичките по порцелановите чаши. Мирко, като баща си, беше много внимателен и нежен с всичко, което обичаше. Никога той не чупеше играчките си, както правят другите деца, и когато случайно им се случеше нещастие, то му причиняваше скръб и сълзи. Сега за него беше истинско удоволствие да мие, да бърше и да пази тези чудни тънки чаши с розови цветчета.

Той беше весел като щурче и се заливаше от смях над книжната шапка, която Мимо му направи, и на кърпата, която сестра му си беше завързала като престилка. Те двамата щяха да бъдат слугите, а Мимо — почетен гост.

Най-после масата беше готова, а хлябът изпечен и намазан с масло. Зара беше купила ваза от същия порцелан като сервиза и постави в нея стрък есенна червена роза, която отговаряше на рисуваните. Това им достави особено удоволствие.

„Апашът“, за който още не се явяваше купувач, беше поставен на един статив. От този статив до другия беше закачено пътническото одеяло и закриваше леглата. Евтин плетен стол със светли кретонени възглавници, купени скоро, придаваха на цялата стая уютен и приятен вид.

Какво биха помислили вуйчото или лорд Танкред, ако можеха да видят как буреносните очи на Зара светеха сега, преизпълнени с нежност и любов!

След чая младата жена седна на плетеното кресло, взе Мирко в ръцете си и започна да му разказва за хубавата къща, в която щеше да отиде, за добрата жена там и за морето, което се виждаше от прозорците на неговата спалня. Тя му описа боровите гори, където ще се разхождат двамата, когато отива да го вижда. Като каза това, мислите й отлетяха към собствената й съдба. Каква ли ще бъде тя? Несъзнателно младата жена потрепери от страх пред неизвестността.

— Какво ти е, Милинка? — попита Мирко. — Къде бяха сега мислите ти? Не тук, нали?

— Не тук, мили мой. Твоята Милинка отива също в нов дом и някой ден може би и ти ще дойдеш там.

Но когато започна да я разпитва и да я умолява да му каже къде отива, тя отговаряше уклончиво и се опитваше да отвлече мислите му, докато най-после детето попита:

— Нали не е при мама в небето, скъпа Милинка? Защото там ще има достатъчно място и за двамата… И разбира се, тогава ще можеш да вземеш и мен?

Когато се върна в Парк Лейн, Зара отиде веднага в библиотеката на вуйчо си и го завари, седнал пред писалищната си маса. Той говореше по телефона и след като я поздрави с очи и й посочи едно кресло, продължи разговора си.

— Да, ела на вечеря. Дали можеш да я видиш, ако случайно не е заминала още за Париж? — Маркрут погледна към Зара, но тя се намръщи. — Не, графинята е много уморена и се прибра в стаята си. Тя беше при приятели извън Лондон. Не, не утре. Утре отива пак извън Лондон. Кога в Париж? Вдругиден. На гарата ли? Ще я попитам, но може би е като мен и не обича да я изпращат.

Той се засмя и след това каза:

— Значи решено, ще дойдеш на вечеря в осем. Довиждане.

Финансистът постави слушалката на мястото й и погледна племенницата си с лукава усмивка.

— Е, добре — каза той, — изглежда, че годеникът ти има силно желание да те види. Какво ще кажеш?

— Разбира се, че не съм съгласна! — отсече тя. — Мислех, че е разбрал вече. Той не трябва да идва на гарата. Ако настоява, ще замина с друг влак.

— Няма да настоява. Разкажи ми как прекара в Бърнмут.

Зара се успокои.

— Хареса ми мястото, което си избрал за Мирко, и утре ще го заведа там. Дрехите, които ми разреши да поръчам за него, са готови и аз се надявам, че той ще се чувствува добре и ще е щастлив. Това дете има много нежна душа и голям талант. Само да може да закрепне! Струва ми се, че спокойната английска атмосфера ще му повлияе добре.

Когато стана дума за Мирко, лицето на Франсис Маркрут се промени. Въобще неговото съществуване беше едно постоянно и живо доказателство за безчестието на любимата му сестра. Въпреки че по природа финансистът беше справедлив човек, той не можа да се помири с мисълта да види или да признае детето. След смъртта на сестра си той беше изгубил от очи и племенницата си. Тя беше прекъснала връзките си с него, защото вярваше, че той е оставил сестра си да умре, без да й прости. Много по-късно Маркрут прочете случайно в един чужд вестник за убийството на граф Шулски и по такъв начин откри местонахождението на Зара. Тогава между тях се започна наново кореспонденция и финансистът успя да й обясни, че е бил на дълго пътешествие в Африка и не е получил никакви писма. Тогава той й предложи своето покровителство и своя дом, при условие че прекъсне всякакви връзки с Мимо и Мирко, но младата жена отказа с възмущение. По-късно, когато те изпаднаха в мизерия, вуйчото писа наново и я покани да му гостува няколко седмици, без да поставя никакви условия. Този път Зара прие, като разчиташе, че ще може да извлече някаква полза от посещението си.

Но сега, когато го наблюдаваше, тя почувствува ясно, че въпреки всичко той беше постигнал целта си.

— Не бих искал да разисквам характера и талантите на братчето ти — каза вуйчо й студено. — Аз ще устоя на думата си за материалната страна на въпроса, но това е всичко, което можеш да очакваш от мен. А сега нека да поприказваме за самата теб. Позволих си да изпратя няколко кожени палта в стаята ти. За пътуването се нуждаеш от по-топла дреха. Надявам се, че ще избереш каквото ти хареса. Знай, че моето голямо желание е да си поръчаш в Париж пълен и богат гардероб — с една дума всичко, което е необходимо на една голяма дама за посещения, балове, празненства и пр. Там ще си вземеш добра камериерка и ще се върнеш с блясък, достоен за твоето високо положение.

Тя кимна с глава, като че ли приемаше някаква заповед, и не му поблагодари.

— Няма да ти давам никакви съвети — продължи той, — защото твоят превъзходен вкус ще те ръководи. Както съм слушал, докато си била женена за Шулски, ти си била една от най-елегантно облечените жени в Париж, затова сигурно познаваш най-добрите къщи там. Моля те само да помислиш, че като ти давам неограничени средства да изпълниш това, което искам, аз се доверявам на твоята чест, че няма да отделяш от тях за… този Сикипри. Съгласен съм да помогна на детето, но по никакъв начин не и на бащата.

Зара не отговори. Тя подозираше това, но благосъстоянието на Мирко беше по-важно от всичко. С големи икономии Мимо щеше да може да живее с малките си разходи.

— Трябва ли да считам, че съм получил честната ти дума? — попита вуйчото.

Младата жена придоби неочаквано своя царствен вид. Тя стана от мястото си и се изправи надменно.

— Ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш дали е необходимо да дам устно думата си — каза тя. — Но ако държиш да я имаш, давам ти я!

— Добре тогава, работите са уредени и надявам се, че това ще бъде за щастието на всички ни.

— Щастие — повдигна Зара рамене с горчивина, — кой ли е щастлив?

Тя се обърна да си върви, но вуйчо й я спря.

— След две-три години ти ще се съгласиш с мен, че има четирима души, които са идеално щастливи.

Това загадъчно предсказание продължаваше да звучи в ушите й, докато се изкачваше по стълбите към стаята си.

Кои ще са четиримата души? Тя, той, Мимо и Мирко? Възможно ли е след своето безсърдечно държане към тях да се смили най-после? Или пък вместо Мимо, не е ли четвъртото лице бъдещият й съпруг? Тук тя се усмихна мрачно. Не е много вероятно, че той ще бъде щастлив! Едно животно като всички останали мъже, което се съгласи да се омъжи за нея още преди да я е видял само заради парите на вуйчо й. Човек, който не умее да обуздава своите възмутителни страсти и изпитва желание да целуне и притисне в обятията си всяка жена! Доколкото зависи от нея, той няма да бъде щастлив!

А какъв ли ще е новият живот за самата нея? Той й се представи като една бездънна пропаст, скрита зад мрачна завеса. Единственото нещо, което съзнаваше ясно, беше, че Мирко е осигурен, че тя е удържала думата си към обожаваната си майка и че трябва да изпълни желанието на вуйчо си да се обзаведе, както подобава на положението й, но оттам нататък младата жена се отказваше да разсъждава.

През цялата вечер, след като свърши своята кратка самотна вечеря, Зара свири на пианото в малкия си салон. Белите й пръсти минаваха от една мелодия на друга, докато най-после несъзнателно засвириха „Тъжна песен“. В ушите й прозвучаха думите на Мирко:

„Там, на небето, ще има достатъчно място за нас двамата.“ Кой знае? Може би краят да е такъв.

В този момент двамата мъже излязоха от трапезарията и дочуха печалния стон на последните акорди, които смутиха финансиста и причиниха остра болка на Тристан.