Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reason Why, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Елинър Глин. Защо Зара

ИК „Хермес“, Пловдив, 1992

Редактор: Димитър Атанасов

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–015–3

История

  1. — Добавяне

Глава II

Когато се отвори вратата, финансистът прекъсна неспокойната си разходка из стаята и се спря неподвижен, с гръб към светлината. Жената се приближи и също застана неподвижна. Те се измерваха с поглед, в който нямаше любов, въпреки че влязлата жена заслужаваше да бъде гледана така по много причини. Първо, тя имаше това завладяващо и налагащо се обаяние, което не зависи нито от чертите, нито от фигурата, нито от красотата. От цялото й същество се излъчваше някаква неуловима сила на характера, някаква чудно привлекателна мощ. Където и да се появеше Зара Шулска сред обществото, разговорите спираха и разискванията и злословията започваха.

Тя беше доста висока, много стройна и гъвкава. Лицето й беше малко и овално, чертите й не бяха изящно изваяни, но кожата й беше изключителна по своята белота, която не беше белотата на мляко, а на чудно бяло кадифе или на листа от камелия. Устата й беше извита и червена, зъбите й равни и когато се усмихваше, което се случваше много рядко, те навеждаха на мисълта за сила, въпреки че бяха малки и бели. Най-чудното в тази странна жена бяха косата и очите й. Засенчени от кадифени ресници, на пръв поглед те изглеждаха черни като смола, но погледнати при пълна светлина бяха гълъбовосиви. Странни сънливи очи, скрити под прави гъсти и черни вежди. Изразът им беше прекрасен, но съвсем не беше тих и спокоен. Навярно от някаква далечна испанска прабаба тя беше наследила чудната си червена коса — с цвят на зрял кестен, току-що паднал от черупката. Тежка плитка беше увита стегнато около главата й и навярно когато я разпуснеше, косата й стигаше до коленете. Прическата й показваше, че младата жена не се води по модата, но тя поразяваше със своята класическа простота. У нея всичко беше просто и естествено. Роклята й — от мек плат, беше по-скоро бедна, въпреки че тя я носеше с обичайното си държане на императрица. Наистина приличаше на императрица от върха на пръстите до прекрасната си глава.

С царствено високомерие тя попита с дълбок, обработен глас:

— Добре, какво има? Защо ме извика така неочаквано?

Финансистът продължаваше да я наблюдава внимателно.

„Удивително привлекателен дявол — мислеше си той, — ти си наследила гордостта на баща ми, императора. Колко горд би бил с теб! Ти можеш да подлудиш всеки мъж, но за мен ще бъдеш пионка в играта ми, за да спечеля жената, която искам. Може би ще спечелиш и собственото си щастие, така че Елинка, ако вижда от небето, не ще каже, че съм бил жесток с теб.“

— Повиках те, за да говорим по един извънредно важен въпрос. Ще бъдеш ли така любезна да седнеш? — каза той с церемониална учтивост, приближавайки към нея стол.

Тя седна, без да каже нито дума, оставяйки го да продължи. Нейното спокойствие беше почти така пълно, както неговото, но докато той си го налагаше умишлено, тя беше съвсем естествена.

По някой път вуйчото и племенницата напомняха дебнещи пантери, готови да се хвърлят върху жертвата си.

— Е? — каза тя.

Франсис Маркрут продължи:

— Доколкото разбирам, ти си в много лошо положение и често едва имаш какво да ядеш. Не мислиш, че си направих труд да те извикам от Париж без причина, нали? Навярно предполагаш, че имам някаква цел.

— Естествено — каза тя с пренебрежение. — Нито за момент не помислих, че е поради някакви благотворителни причини.

— Толкова по-добре. Тогава можем да пристъпим към работата — продължи той. — Съжалявам, че не бях тук, когато пристигна вчера, надявам се, че слугите са се погрижили да се чувстваш добре.

— Съвсем добре — отговори тя студено.

— А сега искам да те запитам нещо. Сигурна ли си, че съпругът ти граф Ладислав Шулски е умрял? Възможно ли е да е станала някаква грешка при установяване на самоличността му? Чух, че лицето му е било съвсем обезобразено от куршума. Аз се осведомих за всичко от властите в Монте Карло, но искам да чуя и твоето мнение.

— Ладислав Шулски е мъртъв — отговори тя спокойно, като че ли й правеше удоволствие да каже това. — Причина е станала някаква жена на име Фето. Иван Ларски го застрелял в ръцете й. Той бил любовникът, който й плащал, а Ладислав бил избраникът на сърцето й по това време. Тя виеше над тялото му като животно, на което са отнели малките. Когато пристигнах аз, тя все още оплакваше красивите му очи, които не се виждаха вече, но аз го познах по къдравата му коса и по жестоките му бели ръце. Ах, това беше една отвратителна картина! Виждала съм много грозни неща, но това беше най-ужасното! Не искам да говоря за него. Фето отрупа гроба му с цветя и замина при героя Ларски, който успя да избяга.

— И оттогава вие живеете заедно… с другите… — в гласа на Франсис Маркрут прозвуча омраза.

— Аз живях с малкото ми братче Мирко и с Мимо — можех ли да ги напусна? Животът ни е много тежък, но понякога се подобрява, когато Мимо успее да продаде някоя картина.

— Не желая да слушам името му! — прекъсна я Франсис Маркрут развълнувано. — Отначало, както знаете, исках да го намеря и да го убия, но сега мизерникът може да живее, понеже сестра ми е мъртва.

Графиня Шулска повдигна леко рамене. Очите й потъмняха от озлобление, но тя не каза нищо. Маркрут се изправи до камината и преди да отговори, запали цигара. Финансистът знаеше, че трябва да подбира думите си, защото имаше работа със силен противник.

— Ти си двадесет и четири годишна, Зара, а беше омъжена на шестнадесет — каза той най-после. — Знам, че до тринадесетгодишната си възраст си получила много добро образование. Предполагам, че познаваш малко живота.

— Животът! — каза тя, а в гласа й се долавяше горчивина. — Боже мой! Животът и мъжете!

— Навярно мислиш, че познаваш мъжете?

Тя повдигна малко горната си устна и показа равните си зъби — беше като озъбване на животно.

— Аз знам, че те са или глупави, слаби същества, или омразни животни като Ладислав, или пък големи финансисти като теб. Това ми стига!

— Да, но ти не познаваш англичаните…

— Напротив, много добре си спомням баща си. Студен и суров с милата мама — гласът й потрепери. — Той мислеше само за себе си и я оставяше с месеци сама, когато идваше на лов в Англия. Всички мъже са коравосърдечни и егоисти!

— Въпреки това аз ти намерих един англичанин за съпруг, когото ще бъдеш така добра да приемеш — отговори Франсис Маркрут авторитетно.

Тя се изсмя — ако един толкова безрадостен звук можеше да се нарече смях.

— Ти нямаш власт над мен. Аз няма да направя това.

— Доколкото те познавам, мисля, че ще го направиш — каза финансистът със спокойна самоувереност. — Разбира се, има специални условия.

Тя го погледна рязко. Изразът на мрачните й очи беше неспокоен като на подгонено диво животно, но тя сведе клепките си.

— Какви са условията?

Докато тя говореше, Франсис Маркрут си помисли за черната пантера в зоологическата градина, която обичаше да наблюдава. В този момент Зара му напомняше животно.

Той седна срещу нея и изпусна дима от цигарата си на малки синкави облачета.

— Условията са, че брат ти Мирко ще бъде осигурен до живот. Ще живее при почтени хора и ще има възможност да развие добре таланта си…

Той се спря внезапно и замълча.

Контеса Шулска притисна конвулсивно ръцете си и въпреки умението й да се владее, в гласа й се долавяше такава болка, каквато би трогнала и най-коравото сърце.

— О, Боже! — каза тя толкова тихо, че той едва я чу. — Аз заплатих веднъж за тях с цената на тялото и душата си. Твърде много е да го искат и втори път…

— Както искаш — каза финансистът.

Маркрут рядко грешеше в отношенията си с хората. Той не оставяше нищо на случайността. Водеше разговора с рядко умение и в най-подходящия момент хвърляше бомбата си. След това показваше пълно безразличие, защото считаше, че противникът не трябва да знае истинските му мисли. Финансистът поддържаше, че човек трябва да се преструва на заинтересован, когато е необходимо, но никога да не го показва, когато наистина е заинтересован. Затова той остави племенницата си на спокойствие, за да може тя да размисли върху предложението му, като знаеше предварително какъв щеше да бъде резултатът.

Зара стана от стола и се опря на облегалката. В падащия вечерен здрач лицето й беше смъртнобледо.

— Можеш ли да си представиш какъв беше моят живот с Ладислав? — изсъска тя. — Първо, аз бях играчка за неговите брутални удоволствия, а след това примамка, за да изнудва другите мъже. От сутрин до вечер той ме измъчваше и обиждаше. Аз го намразих още от първия миг, в който го видях, но отначало той беше страшно мил с бедната мама, която ти остави да умре.

При тези думи суровото лице на Франсис Маркрут се сгърчи от болка. Той вдигна ръката си, за да протестира, но я отпусна безмълвно и племенницата му продължи:

— Понеже тя беше много болна и ние бяхме много бедни, аз се омъжих за него — Зара се отправи към вратата с царствен вид. Когато сложи ръка върху дръжката, тя се обърна и в същото време един последен лъч от залязващото слънце падна върху главата й и като че ли подпали огнената й коса.

— Казвам ти, че това, което искаш, е прекалено много — в гласа й се долавяха ридания. — Не мога да го направя.

След това младата жена излезе и затвори вратата.

Франсис Маркрут се облегна в креслото си и продължи да пуши замислен.

Какви чудни създания са жените! Всеки мъж би могъл да се справи с тях, ако взима под внимание темперамента им, а не думите им. Франсис Маркрут беше философ. В библиотеката му имаше много философски книги, а на писалищната му маса беше поставена една добре подвързана книга с откъси от Епикур. Той я взе и зачете:

„Който похабява младините си в ядене, пиене и жени, е като човек, който износва зимното си палто през лятото.“

Той не беше похабил младините си нито в пиянство, нито с жени, но беше изучавал и едното, и другото и беше дошъл до заключение, че те можеха да доставят голямо удоволствие на всеки разумен мъж.

Маркрут остави книгата и взе „Морнинг Пост“. Той препрочете наново един пасаж, който особено му беше харесал:

„Херцог Гдастонбъри и лейди Етелрид Монфичет дадоха снощи интимна вечеря в замъка Гластонбъри. Между гостите бяха…“

Той прескочи няколко от най-благородните имена в Англия и спря погледа си върху собственото си име:

„мистър Франсис Маркрут…“

След това финансистът се усмихна, вгледа се в огъня и никой не би могъл да познае суровите му сини очи, когато прошепна нежно:

— Етелрид! Моя руса красавице!