Елинор Глин
Защо Зара (8)

Глава VIII

Графиня Шулска прие лорд Танкред в салона на вуйчо си.

Това беше една стая, наредена в строг стил, с много малко мебели, но с голяма артистична стойност. Нямаше никакви удобни канапета, никакви уютни кътчета. Всичко беше строго и тържествено.

Тя беше избрала нарочно тази стая, защото искаше срещата да бъде кратка и студена. Младият мъж пристъпи напред с решително изражение.

Зара стана от мястото си и кимна с глава, но не му подаде ръка и той отпусна своята полупротегната ръка. Тя не го подпомогна никак, а остана мълчалива, както винаги. Младата жена не го и погледна даже, тя беше обърнала очите си към прозореца и наблюдаваше падащите дъждовни капки. В този момент лорд Танкред видя, че очите й не са черни, а сиви.

— Разбира се, вие знаете защо съм дошъл — каза той като начало.

— Да — отговори тя. И нищо повече.

— Знаете, че искам да се оженя за вас — продължи той.

— Нима? — каза тя.

— Да! — повтори той и стисна зъби. Наистина трудно беше да се говори с нея.

— Голямо щастие е за вас, щом като сте се решили — тези думи бяха съвсем неочаквани и не бяха никак насърчителни.

— Решил съм да го направя на 25-и октомври… С ваше позволение…

— Дала съм вече съгласието си — каза тя и скръсти ръце.

— Не бихте ли предпочели да седнем и да поприказваме? — попита той.

Младата жена му посочи едно кресло, а самата тя седна на един стол близо до камината.

Така те останаха мълчаливи, тя — загледана в искрящите главни, а той — в нея. Зара седеше срещу осветлението, затова лорд Танкред можеше да я вижда съвсем ясно. Как може едно толкова пламенно на вид същество да бъде така леденостудено? — питаше се той. На двойното осветление — от огъня и от дневната светлина, косата й изглеждаше като разпалена жарава, а кадифената й кожа беше страшно съблазнителна. Лорд Танкред едва овладяваше лудото си желание да я целуне. През целия си живот той не беше изпитвал такова силно влечение към никоя жена.

— Вуйчо ви ми каза, че ще заминете утре и ще отсъствате до една седмица преди сватбата. Бих предпочел да не е така, но предполагам, че това е необходимо, за да си приготвите тоалети и някои други работи.

— Да, необходимо е.

Лорд Танкред стана, той не можеше да стои спокойно, защото беше извънредно силно възбуден. Младият мъж се облегна на камината, съвсем близо до нея, и за момент почувствува, че очите му я поглъщат със страстно възхищение. Зара повдигна глава и когато видя неговото изражение, черните й като въглен вежди се съединиха и по лицето й се изписа безкрайно отвращение.

Значи това стана толкова скоро! И той беше като всички мъже… Едно омразно чувствено животно. Тя знаеше, че той желае да я целуне… Да целуне жена, която не познава! Житейският й опит я беше научил да разбира мъжкия инстинкт. За нея всички тези прояви на човешките същества бяха възмутителни. Дълбоко в подсъзнанието си тя чувствуваше, че милувките и подобни работи могат да бъдат хубави и приятни, ако човек обича истински, но когато идват само поради привлекателността на пола — тогава те са отвратителни. Никой мъж досега не бе притежавал доброволно нито частица от нея, въпреки че беше принудена да се подчини на неизразимата страст на съпруга си — Ладислав Шулски.

За нея Тристан беше като сатир, но тя не беше срамежлива нимфа, а свирепа пантера, готова да се защитава!

Тристан видя погледа й и се отдръпна назад укротен.

Цялата работа щеше да бъде много по-трудна, отколкото предполагаше. Той разбра сега, че ще трябва да се владее напълно, затова се обърна към прозореца и се загледа във влажния парк.

— Предполагам, че майка ми е идвала днес — каза той. — Помолих я да счита, че не сте в къщи. Това посещение беше само за да ви се покаже, че семейството ми ще ви приеме с любов.

— Много мило от тяхна страна.

— Обявлението за годежа ще излезе още утре в „Морнинг Пост“. Имате ли нещо против?

— Защо пък да имам нещо против? — каза тя и в гласа й се долавяше учудване. — Понеже е вярно, то формалностите трябва да се изпълнят.

— Струва ми се, че не може да бъде вярно. Вие сте страшно студена — каза той с лек упрек.

— Такава съм — отговори тя с извънредно надменен тон. — Съгласих се да се омъжа за вас… Ще го изпълня заедно с всичките необходими церемонии — представянето ми на семейството ви и прочее, но на вас нямам какво повече да кажа… Защо да приказваме, когато тези работи са решени? Трябва да ме приемете такава, каквато съм, или пък да ме оставите. Това е всичко.

Нейният необуздан характер я накара да прибави, въпреки предупреждението на вуйчо й:

— Защото никак не държа!

При тези думи лорд Танкред се обърна рязко. Той беше малко разгневен и едва не избухна, но като я видя седнала там, така чудно привлекателна, се спря. Това беше само един епизод от играта, не трябва да се остави да я загуби само поради нейните думи.

— Вярвам, че вие не държите, но аз държа — каза той — и съм готов да ви приема такава, каквато сте… Или ще бъдете…

— Тогава това е всичко, което трябва да се каже — отговори тя студено. — Уредете с вуйчо ми кога искате да видя семейството ви… След като се върна, разбира се. Ще изпълня всичко, което той реши, а сега няма защо да ви задържам повече и ще ви кажа сбогом.

Тя кимна с глава и тръгна към вратата.

— Съжалявам, че искате да си отидете толкова скоро — каза лорд Танкред, като се спусна напред да й отвори вратата. — Сбогом.

Тя излезе, без да се ръкува.

Когато остана сам в стаята, той се сети, че не й беше дал годежния пръстен, който беше в джоба му. Младият мъж се огледа и като видя едно малко писалище, седна и й написа няколко думи:

„Имах намерение да ви дам този пръстен. Ако не обичате сапфири, може да го сменя. Моля да го носите.

Ваш Танкред.“

Тристан постави листа заедно с малката кутия с пръстена в един плик и позвъни.

— Занесете това на графиня Шулска — каза той на влезлия слуга. — Колата ми пред вратата ли е?

Като получи утвърдителен отговор, младият лорд напусна къщата на финансиста.

— В дома на херцог Гластонбъри! — заповяда той на шофьора и се облегна на седалката, а по лицето му се беше изписало силно недоволство.

Сигурно Етелрид не е пила още чая си. Тя умее винаги така добре да разбира и да успокоява.

На въпроса му дали младата лейди е в апартамента си един слуга отговори утвърдително и го въведе в приемната на братовчедка му.

От шестнадесетгодишна възраст, след смъртта на майка си, лейди Етелрид Монфичет управляваше дома на баща си — херцог Гластонбъри. Сега тя беше около двадесет и пет годишна и беше една от най-приятните млади девойки в обществото.

Етелрид Монфичет беше много висока, с доста обикновени черти, но с извънредно благороден вид.

Франсис Маркрут я намираше хубава. Той харесваше женски лица, чиито черти бяха правилно и изящно изваяни. Точно затова финансистът не се възхищаваше от племенницата си, защото намираше, че нейните черти не са съвсем правилно очертани.

Косата на лейди Етелрид беше извънредно руса, с платинен оттенък. Тя имаше кротки и умни сиви очи и чудно стройно тяло. Младата лейди беше умерена във всичко и много сдържана с околните. Тя обичаше предано баща си, а след него леля си й братовчедите си от фамилията Гискар. Единствената й доверена приятелка беше лейди Анингфорд. Навсякъде в обществото я посрещаха със симпатия и радост и познатите й признаваха единодушно нейното благородно държане.

— Етелрид, дойдох да ти съобщя една голяма новина — каза Тристан и седна на дивана до нея. — Познай каква е!

— Как мога да позная? Да не би Мери да се ожени наистина за лорд Хенри?

— Доколкото знам, не още, въпреки че смятам, че и това ще стане някой ден. Не, опитай все пак да отгатнеш. Отнася се до женитба.

Младата жена му наля чай и го подкани да си вземе нещо за ядене.

— За мъж или за жена? — попита тя замислено.

— За мъж… За мен! — не се стърпя лорд Танкред повече.

— Ти! Тристан! — извика Етелрид с учудване. — Ти ще се жениш!… Но за кого?

Тази мисъл й се виждаше толкова невъзможна! В главата й изпъкна името на Лаура Хайфорд, но разумът й каза: „Не ставай смешна, тя е женена вече!“ лейди Монфичет попита още веднъж:

— За кого?

— За една вдовица, племенница на Франсис Маркрут… Нали го познаваш?

Етелрид кимна с глава.

— Тя е най-прекрасното и привлекателно създание, което някога съм виждал, моето момиче. Съвсем различна от другите жени. Като я видиш, веднага ще се убедиш. Очите й са черни като буреносни облаци. Не, всъщност не са черни, по-скоро са сиви. Косата й е червена, лицето — бяло като камелия. Господи, а каква фигура има! Знаеш ли, мило дете, струва ми се, че съм страшно влюбен в нея!

— Само ти се струва ли, Тристан? Това звучи странно като причина за женитба! — закачи го лейди Етелрид с усмивка.

Младият мъж изпи набързо чая и скочи от мястото си. Днес той беше странно неспокоен.

— Тя е от тези жени, по които мъжете полудяват, като ги опознаят добре. Сигурен съм, че и аз ще полудея.

Тук той се спря и като видя усмихнатото с лека подигравка лице на братовчедка си, също се засмя младежки.

— Признавам, че думите ми звучат странно, но истината е, че аз не я познавам добре, Етелрид! Слушай, ще ти кажа само на теб. Мило дете, днес трябва да ме утешиш, тя току-що ме поля със студен душ, но въпреки това ще се оженим на 25 октомври и те моля да бъдеш много мила с нея. Сигурен съм, че тя е имала страшно нещастен живот досега.

— Разбира се, че ще бъда мила, Тристан — увери го лейди Етелрид. — Но не забравяй, че аз не знам още нищо. Кога си я срещнал? Не можеш ли да ми кажеш нещо повече? Тогава ще бъда толкова мила, колкото искаш.

Лорд Танкред седна наново на дивана до нея и й разказа по-главните факти. Той призна, че решението му било много прибързано, но бил убеден, че тя е единственото нещо, което желае на света. Младият мъж й описваше с увлечение, че Зара била млада, красива, богата, много сдържана, по-скоро студена и че заминавала сега и щяла да се върне едва седмица преди сватбата.

— Мила Етелрид, знам, че ще ме помислиш за луд — провикна се той, — но ти си така добра, ще ме разбереш и няма да ме караш да разсъждавам повече.

Младата жена беше научила достатъчно от разпокъсаните думи на братовчед си. Тя виждаше, че в сърцето на младия лорд се е породило някакво ново, дълбоко и непознато досега чувство.

Без да го разпитва повече, тя започна да му говори със симпатия и малко по малко успя да прогони от него неспокойствието, което го беше завладяло.

— Етелрид, бих искал вуйчо Гластонбъри да покани Франсис Маркрут за лова на 2 ноември — каза Тристан. — Ще ми позволите да доведа и Зара, нали? Дотогава тя ще бъде моя жена, а аз бях поканен като ерген.

— Глупаво момче, знаеш, че това празненство е мое, а не на татко — каза лейди Етелрид. — Разбира се, че ще доведеш твоята Зара, а аз сама ще пиша и ще поканя мистър Маркрут. Аз го харесвам, въпреки че леля Джин казва, че той е един свободомислещ чужденец!