Елинор Глин
Защо Зара (13)

Глава XIII

Никоя жена не би могла да надмине достойнството, с което Зара се държеше, когато минаха в салона. Дамите се бяха събрали в голяма група около камината. Отначало Емили и Мери взимаха участие в общия разговор и със своята младежка откровеност се стараеха да кажат нещо мило на графиня Шулска. Те се възхищаваха явно от своята бъдеща снаха и ако Зара не мислеше, че те играят само ролите си, както беше случаят и с нея, тя щеше да се трогне от тяхното мило държане, а сега, въпреки че отговаряше учтиво, младата жена ставаше все по-хладна и по-хладна и лейди Етелрид, която я наблюдаваше отстрани, съвсем се озадачи. Тя беше почти убедена, че тази необикновена и красива жена поставяше маска на лицето си. Когато лейди Колтшъст привлече момичето към себе си, за да се осведоми за главоболието на майка им, Етелрид покани Зара да седнат заедно на едно близко канапе, след минута мълчание тя каза мило:

— Така искам да почувствувате, че ви посрещаме с радост в нашето семейство, Зара. Мога ли да ви наричам Зара? Намирам, че това е едно много хубаво име.

Необикновените очи на графиня Шулска станаха почерни отвсякога. В тях се появи някакво учудено, подозрително изражение, също като изражението, което се беше появило един ден в очите на черната пантера, когато Франсис Маркрут й подсвиркваше една нежна, милваща мелодия. Какво ли означава това?

— Много мило от ваша страна — каза тя хладно.

Лейди Етелрид реши да не се смущава и обижда от нейното държане. Заради доброто на Тристан тя трябваше да превъзмогне тази пречка.

— Англия и нашите обичаи трябва да ви се виждат много особени — продължи Етелрид. — Но ние не сме неприятни хора. Когато ни опознаете, ще се уверите в това!

Младата лейди се усмихна насърчително.

— Лесно е да си приятен, когато си щастлив — каза Зара. — Вие всички изглеждате много щастливи и безгрижни. Хубаво е така.

Лейди Етелрид недоумяваше. „Какво може да те направи толкова нещастна, прекрасно създание — мислеше си тя, — когато имаш любовта на Тристан, младост, здраве и богатство?“

А Зара си мислеше: „Тази лейди изглежда много чистосърдечна и приятна, но откъде да знам? Не познавам англичаните. Може би защото е добре възпитана, затова да играе своята роля така мило.“

— Вие не сте видели още Рейс, нали? — продължи лейди Етелрид. — Сигурна съм, че ще ви хареса, той е толкова стар.

— Ре… йс? — заекна Зара. Тя не беше чула никога това име! Какво ли ще е Рейс?

— Може би не го произнасям така, както сте свикнали да го чувате — каза Етелрид любезно. Тя беше просто поразена от невежеството на другата. — Говоря за владенията на Тристан. Навярно знаете, че фамилията Гискар ги притежава още откакто Вилхелм Завоевателя им ги е дал след битката при Хастингс. Даже тук, в Англия, се случва много рядко родовите имения да се запазят толкова дълго време в една и съща фамилия. Както знаете, титлата се предава само по мъжка линия. Тристан и Сирил са последните, които я притежават. Ако се беше случило нещо с тях, щеше да се сложи край на този славен род. О, ние всички сме така доволни, че Тристан ще се ожени!

Очите на Зара заискриха неочаквано при несъзнателния намек в думите на лейди Монфичет.

Всеки, който е наблюдавал затворено в клетка животно от котешката порода и е виждал как цялата гама от чувства — мрачно страдание, подозрение, озлобление, омраза и гняв, както и задоволство и щастие — може да се появи в зениците му, без клепачите и миглите да помръднат, без никаква промяна в устата и брадата, ще разбере как очите на Зара приказваха, докато самата тя оставаше леденоспокойна. Младата жена разбра отлично смисъла на думите на Етелрид. Родът Танкред ще трябва да се продължи чрез нея! Но не, това никога няма да стане! Никога! Ако разчитат на това, надеждите им ще останат излъгани. Тази женитба ще бъде само една празна церемония, извършена по парични причини. Те трябва да са наясно по този въпрос. Възможно ли е и лорд Танкред да има подобни надежди? Тя потрепери леко, ужасена от тази мисъл.

А кой е Сирил? Тя беше слушала за него толкова, колкото и за Рейс, но не запита.

Ако Франсис Маркрут можеше да чуе този разговор, той щеше да бъде много недоволен от себе си и от своето късогледство. Разбира се, финансистът трябваше да се погрижила съобщи тези подробности, за да не изпада тя в такива неудобни положения.

Етелрид беше поразена от учудване. Очевидно годеницата на Тристан не знаеше най-обикновени неща за него, за семейството и за дома му! При последните думи очите й бяха заискрили с израз на самозащита и недоверие! И все пак Тристан явно беше страстно влюбен в нея. Как е възможно това? Тук имаше някаква голяма загадка. Етелрид беше заинтересувана и силно заинтригувана.

Франсис Маркрут знаеше, че най-опасно ще е времето, докато дамите са сами, затова съкрати удоволствието от портото, старото бренди и цигарите до възможния минимум. Лорд Танкред, чието единствено желание беше да е близо до годеницата си, го подпомагаше несъзнателно.

Непреодолимата притегателна сила, която го беше тласнала към нея още от първия миг, в който я видя, се беше разраснала сега до болка. През време на вечерята тя се държа към него със студенина, която граничеше с жестокост, и всеки път, когато го поглеждаше, в очите й се четеше нескрито презрение. Това го влуди напълно.

Докато другите мъже пиеха наздравица и пожелаваха щастие на годениците, лорд Танкред изгълта набързо старото бренди и сам се зарече: „Преди да изтече една година, ще я накарам да ме обича така, както я обичам аз. Само Бог да ми е на помощ!“

Не след дълго те решиха да се присъединят към жените и влязоха в салона точно когато лейди Етелрид казваше:

— Северното имение Морндепъл не може да се сравнява по красота с Рейс…

Но когато видя новодошлите, тя стана и отстъпи мястото си на Тристан, който седна с радост на канапето до избраницата си.

Въпреки всичко, младият лорд не можа да остане насаме с нея, защото Джими Денвърс реши, че е негов ред да каже няколко любезни думи на годеницата. Той се присъедини към тях и се облегна на камината.

— Следващата сряда аз ще бъда много строг шафер, графиньо — каза той. — Ще се постарая Тристан да е в черквата половин час преди определеното време й ще му напомня да не си забрави халката. Можете да разчитате на мен!

Лицето на Зара остана сериозно, както преди, и бедният Джими се засмя нервно на собствената си шега.

— Графиня Шулска не познава английската церемония, Джими — намеси се Тристан бързо, — и не знае какво е „шафер“. Ако бяхме в Америка, щяхме да направим репетицията на цялата сватба, както беше при женитбата на Дарууд.

— Това е цяла подигравка — каза Джими.

— Напротив, за там е необходимо, защото церемонията им е много сложна, с безброй шафери, гости и ненужен шум. Но ние ще се венчаем много тихо, нали, Зара? Аз мразя да правя зрелища. А вие?

— Безкрайно — беше всичко, което тя каза.

След две-три още по-неуместни забележки сър Джеймс се смути напълно и се оттегли. Тогава Зара стана и в качеството си на домакиня се заприказва с лейди Колтшъст.

Тристан прекоси нервно салона и започна оживен политически спор с херцога. Вуйчо му разговаряше с интерес, като че ли не забелязваше нищо особено, но доброто му старо сърце се сви от болка, когато разбра, че любимият му племенник страда.

— Мистър Маркрут, аз съм много загрижена — каза лейди Етелрид, като се приближи до домакина, който искаше да й покаже една прекрасна картина от Виже Льобрьон. — Вашата племенница е най-интересното същество, което съм срещала. Обаче сигурна съм, че има нещо, което я измъчва и я прави нещастна. Моля ви, кажете ми какво значи това? О, аз ви дадох едно обещание на вечерята, но сигурен ли сте, че всичко е наред? Мислите ли, че някога те ще бъдат щастливи един с друг?

Франсис Маркрут се наведе напред, като че ли да покаже една миниатюра, която беше поставена на масичката под картината, и каза с тих, развълнуван глас:

— Давам ви думата си, че има една мъртва жена, която би ме прокълнала сега, ако позволя тази женитба да стане, съмнявайки се даже за миг в тяхното бъдещо щастие.

Лейди Етелрид го погледна право в очите и видя, че суровото лице на финансиста беше дълбоко развълнувано. Младата жена изпита някакво чудно умиление.

— Щом е така, няма да разсъждавам повече — каза тя. — Ще се доверя на вас.

— Мила благородна лейди — отговори Маркрут, — да знаете само как искрено ви благодаря!

Той позволи на вълнението, което изпитваше, да се появи в очите му, но промени разговора.

Скоро след това лейди Колтшъст заяви, че е време да си вървят и че тя ще заведе момичетата у дома им. Докато се сбогуваха, домакинът пошепна на Джими Денвърс:

— Отведи Танкред със себе си, моля те. Моята племенница е преуморена тази вечер и бих искал да си легне веднага.

А на Тристан каза:

— Бъди така добър и не й казвай даже лека нощ. Не виждаш ли, че тя едва се държи? Върви си сега с останалите и ела да я вземеш утре сутринта, за да я заведеш при майка си.

След като всички си отидоха, той се върна в големия салон и там завари Зара, изправена като мраморна статуя, в същата поза, в която я бяха оставили. Франсис Маркрут се приближи до нея, наведе се и целуна ръката й.

— Ти изнесе всичко прекрасно, моя царствена племеннице! — каза той, като я хвана под ръка и я отведе до стаята й.

Зара вървеше до него като онемяла.

Малко по-късно от стаята на младата жена се разнесоха като болезнен стон на измъчена душа тихите звуци на „Тъжна песен“ и притиснаха с ледени пръсти сърцето на финансиста. Ако можеше в този миг да погледне в стаята й, той щеше да види как от чудните й очи струяха парливи сълзи, докато тя се молеше:

— Мамо, дано Бог ми даде сили да понеса всичко заради твоя Мирко.