Елинор Глин
Защо Зара (15)

Глава XV

На другия ден, преди да вземе влака за Бърнмут, за да отиде при Мирко, Зара се срещна с Мимо в Бритиш Мюзиъм. Те вървяха през галериите на приземния етаж, докато намериха една спокойна пейка при мавзолея на Халикарнас. За тях, които познаваха изтънко шедьоврите на стара Гърция, беше истинско удоволствие да наблюдават прекрасните скулптури.

Преди десетина дни Мимо беше ходил да види сина си. Те се бяха срещнали тайно. Мирко беше успял да се измъкне от градината на доктора и да се скрие с цигулката си в близката борова гора, където го чакал баща му. Мимо намираше, че детето било по-добре, понапълняло, не кашляло толкова и изглеждало доста щастливо и спокойно. Семейство Морлей било много добро и мило към него, но не била тяхна вината, че не можели да го разбират. Мирко казал, че не всеки е създаден като неговата Милинка и баща му, но скоро той щял да бъде добре и да се върне при тях. Дотогава трябвало да учи различни отегчителни неща, които само Милинка знаела да предава интересно. Новият му учител, който идвал от града всеки ден, бил олицетворение на мъдростта, но нямал артистична душа.

Докато разказваше всичко това, като че ли по лицето на Мимо се изписа някаква загриженост. Той призна, че беше валяло преди края на тяхната тайна среща и изглежда, че било валяло и сутринта. Те седнали на тревата под дърветата и Мирко свирил божествено различни весели мелодии. Когато станал, почнал да трепери малко, защото дрехите му се навлажнили и когато заваляло отново, Мимо го накарал да се върне веднага вкъщи. Той се страхуваше, че детето се е измокрило доста, защото оттогава не беше получил нищо от него, освен една пощенска картичка, с която съобщаваше, че бил на легло, но че сега се чувствувал много по-добре и копнеел да види своята Милинка.

— О, Мимо, как си могъл да го оставиш да седне на тревата! — извика Зара с упрек. — Защо не ми съобщи досега? Той можеше да заболее сериозно. Бедното ми ангелче! И аз едва мога да остана за няколко дни при него, а след това тази женитба…

Тя се спря рязко и очите й потъмняха, защото знаеше, че не може да иска отлагане. За да спечели живота на братчето си, тя трябваше да се яви в сряда, 25 октомври, в два часа след пладне пред олтара на църквата „Сейнт Джордж“, а след това да отиде със съпруга си лорд Танкред на сватбено пътешествие.

Младата жена се изправи с нервен трепет и се вгледа унесено в статуята на една амазонка, която забиваше копието си в цветущ от младост и сила грък. Тя чувствуваше силно желание да постъпи по същия начин със своя бъдещ съпруг. О, проклети да са мъжете със своята жажда за пари й със своите възмутителни животински страсти! А нейният беден малък Мирко беше болен може би поради лекомислието на баща си. Как може да го напусне? Но ако остане при него, с това ще сложи край на сегашното му осигурено съществуване и животът за тях ще бъде една мрачна и бездънна пропаст.

Нямаше полза да се сърди на Мимо. Тя знаеше, че никой не съжалява повече от него за грешките си, от които страдаха винаги най-обичните му същества. Той не й беше съобщил нищо в Париж, защото не е искал да я тревожи и е знаел, че като се върне в Англия, ще отиде веднага при Мирко. Самият той бил много разтревожен и потиснат, затова не могъл да работи върху „Лондонската мъгла“ и се страхувал, че картината няма да бъде готова за сватбен подарък.

— О, няма значение! — каза Зара. — Знам, че ти ще се помолиш тогава за мен и това ще ми достави същото удоволствие, както подаръкът ти.

Не след дълго те се разделиха и младата жена отиде сама на гара Ватерло. В сърцето й започна да се поражда разяждащо безпокойство, което не стихна през време на пътуването й до Бърнмут.

Когато стигна пред къщата на доктора, тя едва се държеше на краката си от, вълнение и позвъни с трепереща ръка.

— Да — отговори мисис Морлей на уплашения й въпрос, — вашето братче имаше много силна криза. Мирко избяга преди десетина дни и се върна едва след два часа, мокър до кости. Вечерта имаше треска и бълнуваше за „майка си и за ангелите“ и за „баща си и Милинка“. Не можахме да научим защо е избягал и кого е видял. Той се съвзе много бързо, затова докторът реши, че не е необходимо да ви съобщаваме. Самата аз смятах, че вие ще сте много заета с подготовката на сватбата, затова не ви писах.

При тези думи Зара се намръщи и каза сърдито:

— Сватбата няма никакво значение в сравнение със здравето на братчето ми.

Мирко беше в стаята си и играеше с медицинската сестра. Той не знаеше, че сестра му ще дойде, но като чу стъпки по стълбите, като че ли шестото му чувство му го подсказа и той извика развълнувано:

— Казвам ви, че ще отида да я посрещна, ще отида да посрещна моята Милинка!

Зара ускори крачките си, за да му попречи да изскочи от затоплената стая в студения коридор.

Лудата радост, която детето прояви при нейното появяване, накара сърцето й да се свие. Мирко не изглеждаше болен, само като че ли се беше смалил по някакъв необясним начин. Даже по страните му имаше някаква непозната досега руменина.

Той поиска да седне на коленете й, за да опипа всичко, което тя носеше. Младата жена беше сложила нарочно големите перлени обеци и бисерната огърлица от вуйчо си, за да ги покаже на братчето си. Подобно на баща си, детето обичаше всичко хубаво и изтънчено.

— Ти си като царица, Милинка — каза й Мирко. — Сега си много по-хубава, отколкото на нашия чай, когато татко ми направи книжната шапка. У теб всичко е хубаво! Вуйчото трябва да е много богат човек — продължаваше той, галейки кадифената й рокля.

Неусетно нощта се беше спуснала. Време беше детето да си ляга, но вместо да го сложи в леглото, Зара го взе на ръце и започна да го люлее, пеейки му нежна славянска приспивна песен. От време на време Мирко отваряше своите красиви и печални очи и шепнеше унесено: „Милинка, аз те обожавам!“

Най-после той потъна в сладък сън.

На другия ден, събота те не се разделиха нито за момент един от друг. Младата жена и детето играеха заедно, храниха се заедно и когато започна да се смрачава, Мирко пожела да свири на цигулка само за нея. Повече от час той изтръгваше със своя лък божествени звуци, които разкъсваха сърцето на Зара и просълзиха очите й.

Най-после той започна някаква непозната мелодия и цялото му малко телце се заогъва като увлечено в шеметен танц. Детето свиреше вдъхновено и съвсем неочаквано спря с един звучен акорд.

— Мама ме научи този танц! — прошепна то. — Когато бях болен, тя идваше често и ми го пееше. Веднага щом оздравях, аз взех цигулката и можах да го повторя. Сега съм много щастлив. В него се разправя за пеперудите в гората, където тя живее. Там има една малка бяла пеперудка, която лети винаги след нея и каца на лъчистите й сини криле. О, Милинка, мама ми обеща, че скоро музиката ще ме заведе при нея.

— Не, не! — каза Зара едва чуто. — Аз не ще мога да се разделя с теб, мой мъничък. Следващото лято и аз ще имам една прекрасна градина. Тогава ти ще дойдеш при мен и ще гониш истински пеперуди със златна мрежа.

Това предложение възхити детето. То настоя да му разкаже за своята градина. Случайно, на една масичка, беше поставено едно илюстровано списание със снимки от красиви английски имения и курорти. Зара запали лампата, взе списанието и те започнаха да разглеждат картините. По някакво странно съвпадение, когато стигнаха до страниците с красивите английски имения, тя прочете в началото на статията:

„Рейс — родово владение на лорд Танкред де Рейс.“

— Погледни, Мирко — каза тя тихо, — нашата градина ще изглежда точно така.

Детето се вглеждаше във всяка картина с голям интерес. От всичко най-много му хареса една статуя на Пан с флейта, която се намираше в центъра на един италиански партер.

— Погледни, Милинка, и той няма правилно тяло като останалите хора — прошепна то с възторг. — Погледни, и той свири! Когато се разхождаш там, а аз с мама, помни, че това е твоят Мирко!

В понеделник сутринта Зара се раздели с мъка с братчето си въпреки уверенията на доктора, че детето върви към подобрение.

По целия път на връщане младата жена имаше пред очите си картината на италианския партер в Рейс със статуята на свирещия на флейта Пан.