Елинор Глин
Защо Зара (11)

Глава XI

Следващите три седмици преминаха за лорд Танкред в постоянно нарастващо вълнение. Той имаше много работа около подреждането на замъка Рейс, който беше затворен през последните две години. Младият мъж реши да остави Зара сама да си избере стаите и да ги нареди по свой вкус. Сега-засега величествените апартаменти щяха да останат непокътнати.

Мисълта, че ще живее отново в стария си замък му доставяше неизказано удоволствие. Той беше дълбоко трогнат от радостта на цялото население и на старите пазачи и градинари, които бяха уволнени досега. Тристан се учудваше на лудите мечти, които минаваха през главата му. Дали ще има някой ден син, който да наследи всичко това? Всяка горичка, всяка ливада добиваше нова красота и нов смисъл при тази мисъл.

Домът му, имението — всичко му беше неизказано мило. Голямата кръгла кула, датираща от нормандското нашествие, продължаваше да се издига и да се свързва посредством широка стена с централното здание. То беше една огромна сграда, пристроявана в най-различни времена и поразяваща с едно чудновато крило в готически стил от ранната викторианска епоха.

„Мисля, че някой ден ще трябва да съборим това крило — каза си младият лорд. — Зара сигурно има чудесен вкус. Тя е винаги така прекрасно облечена.“

Мислите му се въртяха непрекъснато около нея и нейните възможни желания. Вечер, след уморителни съвещания с работници и електротехници, той се прибираше в стаята си, загледан в игривите пламъци на огъня, мечтаеше.

Новото електрическо осветление не беше инсталирано още и само големите стари лампи осветяваха обширните стаи с тъмни дъбови парапети. В една ниша близо до камината беше поставена желязната ризница, която преди много години беше носил друг Тристан Гискар. Колко дребни са били мъжете по онова време в сравнение с него, който надминаваше метър и осемдесет сантиметра! Но прадедите му са били истински благородници и той ще се постарае да бъде достоен за тях. Той ще служи на страната си, както вуйчо му — старият херцог. Франсис Маркрут, който беше рядък познавач, намираше, че неговите речи в камарата на лордовете са били блестящи. Не му остава друго, освен да продължи дейността си сам, а и Зара сигурно ще го подпомага.

Младият мъж си мислеше с любопитство дали тя обича да чете, дали обича поезията. Танкред минаваше навсякъде за олицетворение на спортсмен, затова се стесняваше да прояви пред други хора своите вътрешни и по-романтични предпочитания и вкусове. Той желаеше искрено да може да сподели с нея любовта си към книгите. Въпреки модерното възпитание, което беше получил, Танкред имаше нещо романтично в душата си, затова прекарваше дълги часове в любовни блянове по тази дивна жена.

Той смяташе да прекарат медения си месец в Париж в хотел „Риц“. Сигурно за Зара, която не познаваше английските нрави, ще са неприятни любопитните погледи на слугите и обичаите, които са свързани с първите дни от живота на младоженците. По много съображения щеше да е по-добре да отидат в Париж, защото Тристан се съмняваше, че отношенията им ще тръгнат гладко още от самото начало. При тази мисъл очите му започваха да искрят, защото у него се събуждаше инстинктът за завладяване и покоряване, характерен за всички от фамилията Гискар.

Седнал в креслото пред камината, унесен в мечти по избраницата на сърцето си, Тристан Гискар, 24-и барон Танкред, беше олицетворение на бликащ от сила, красота и младост английски благородник.

А когато свикнат един с друг, на края на седмицата ще отидат в Монфичет, където ще изпита неизмеримата радост и гордост да покаже своята прекрасна жена. Внезапно той се сети, че и Лаура ще бъде там. Бедната стара Лаура! Тя се отнесе извънредно мило към цялото събитие и му написа толкова трогателно писмо. Младият мъж не очакваше това благородно държане от нейна страна, затова се чувствуваше много добре разположен към нея, без да подозира колко малко го заслужаваше тя!

След това, когато празненствата приключат, те — той и Зара — ще се приберат тук, в Рейс. Младият мъж си представяше как в тези приказни места той ще я обича и гали и може би скоро и тя ще го обикне. Когато мечтите му стигнаха дотук, Тристан затвори очи, протегна силните си ръце, притегли към себе си любимото си куче Джек и започна да гали умната му глава.

В това време в Париж Зара беше много по-спокойна, отколкото можеше да се очаква. Отиването на Мирко в Бърнмут мина без много мъчнотии. Денят, в който сестра му го заведе там, беше чудесен. Слънцето грееше весело, а морето беше също така синьо, както Средиземно море. Мисис Морлей, жената на доктора, беше привлякла веднага детето към себе си, целуваше го, милваше го и го разпитваше за цигулката му. Докторът беше прегледал дробовете му и уверяваше, че на чист въздух, с добра храна и постоянни грижи да не простине Мирко можеше да закрепне.

Раздялата с баща му бе много трогателна. Двамата се сбогуваха в квартирата, защото Зара считаше, че ще е по-умно да не правят сцени на гарата. Бащата, и детето плакаха, горчиво. Мимо обеща да го посещава много често.

Не по-малко мъчително беше и нейното заминаване от Бърнмут. Мирко полагаше трогателни усилия да се владее. При спомена за малката печална фигурка, която й махаше от прозореца, сълзи изпълниха очите на младата жена, когато се качи на влака.

В живота на Зара имаше много мъчителни моменти, но почти никога тя не бе могла да се наплаче, защото винаги имаше други хора, за които трябваше да мисли първо. От дядо си, императора, младата жена бе наследила желязно самообладание, също както от баба си — прекрасната оперна балерина и голяма артистка — бе наследила своята сладострастна грация, змийското си тяло и огненочервената си коса.

Зара предупреди мисис Морлей, в случай че Мирко свири често „Тъжна песен“, да й съобщи, за да може да дойде при него. Това беше един сигурен признак за настроението му. Мисис Морлей, която беше прочела, обявлението за близката й женитба, попита къде могат да я намерят и Зара й беше отговорила — съвсем неочаквано с голяма студенина, — че ще е в къщата на вуйчо си в Парк Лейн и че на писмото трябва да се пише:

„Да се предаде незабавно“

Когато си замина младата жена, мисис Морлей каза на сестра си колко красива била графиня Шулска и колко царствен вид имала. Наивната жена беше прибавила:

— Ах, мила Моли, да беше видяла само какви скромни дрехи имаше. Черната й рокля и малката й шапчица биха те накарали да помислиш, че е в мизерия, ако не беше прекрасното й палто от чинчила. Тези високопоставени хора имат смешни вкусове, нали!

Финансистът беше настоял племенницата му да носи палтото от чинчила и някак си, въпреки всичко, изящната мека кожа й доставяше удоволствие.

Сега, след три седмици, Зара се връщаше от Париж и красотата й беше увеличена от всичко, което парите и добрият вкус могат да доставят.

Тя беше съобщила вече на Мимо, че ще се омъжи и че го прави, защото счита, че това ще е от полза и за тримата. Добродушният граф Сикипри беше изпаднал в истински възторг от новината и й обеща да й даде като сватбен подарък своята нова драматична картина „Лондонската мъгла“.

Бедният Мимо? Така великодушен въпреки малкото, което имаше.

На Мирко щяха да съобщят чак след женитбата.

Зара беше помолила вуйчо си да й разреши да се върне в самия ден на голямата семейна вечеря. Тя щеше да пристигне рано сутринта, така че щеше да има достатъчно време да се приготви.

Франсис Маркрут нямаше друг избор, освен да се съгласи, но когато съобщи това на лорд Танкред, той се ядоса.

— Каквото и да казваш, Франсис, аз ще я посрещна на гарата! — извика той. — Горя от желание да я видя.

Когато влакът навлезе в гара Виктория, Зара го видя на перона и въпреки раздразнението, което изпита, не можа да не забележи, че годеникът й беше извънредно красив мъж.

На него тя му се стори като най-прекрасното видение, което беше виждал през живота си. Ако по-рано я намираше привлекателна, сега той изпадна просто във възторг пред нея.

В това време като изневиделица на перона се появи и Франсис Маркрут. Тристан се намръщи недоволен. Финансистът знаеше, че ще е много опасно да ги остави сами, затова беше побързал да играе ролята на „трето лице“.

— Добре дошла, мила моя — каза той, преди лорд Танкред да успее да проговори. — Както виждаш, ние двамата дойдохме да те посрещнем.

Тя им поблагодари учтиво и се обърна да даде някакви нареждания на новата си френска камериерка. Когато се отправиха към автомобила, който ги очакваше, младежката радост и нетърпение се бяха изпарили от лицето на Тристан.

Разговорът се водеше на най-обикновени теми. Зара разказа, че морето било много тихо и че преминаването на Ламанша било приятно, а що се отнася до Париж, там тя се чувствала винаги добре.

Тогава Тристан заяви, че чува с радост това, защото смята да прекарат в Париж медения си месец, разбира се, ако тя няма нищо против. Младата жена кимна с глава в знак на съгласие, но не каза нищо, като че ли този въпрос й беше съвсем безразличен.

Въпреки че знаеше, че нейното държане ще е такова и че не трябва да очаква нещо друго, Тристан се почувствува неприятно засегнат и наскърбен. Докато се изкачваха по стълбата на дома на Франсис Маркрут, финансистът пошепна на племенницата си:

— Моля те да бъдеш малко по-мила. Трябва да знаеш, че и той има гордост.

Когато се настаниха в библиотеката и донесоха чая, Зара стана да им сервира и се опита да бъде по-разговорлива, сега обаче Тристан мълчеше упорито, а очите му искряха със стоманен блясък.

Тя беше така прелестна в светлосинята си рокля, а той нямаше право да целуне даже ръката й! При това до сватбата имаше още цяла седмица. А после? Ще продължава ли тя да поставя тази ледена преграда помежду им? В такъв случай… Но Тристан се отказа да мисли за това.

Младият мъж забеляза, че Зара носеше неговия пръстен на лявата си ръка и нямаше никакви други накити. Това го зарадва, защото той щеше да има възможност да й даде всичко. Майка му беше така мила и настоя всички семейни скъпоценности да се поправят, за да задоволят съвременния вкус на новата лейди Танкред. Освен тези накити, в стаята й я чакаше една великолепна огърлица от перли, подарък от вуйчо й.

— Сега ще отида да си почина малко… до вечерята — каза тя и се помъчи да се усмихне, като се отправи към вратата.

Тристан я виждаше за първи път да се усмихва и нейната усмивка го накара да потрепери от вълнение. Той желаеше лудо да я вземе в обятията си, да я целуне и да й каже, че я обича страстно и че не иска да е далече от очите му нито за миг!

Но той я остави да излезе, без да й каже нито дума. Като се обърна, лорд Танкред видя, че Франсис налива бренди от едно великолепно старинно шише, украсено със злато. Финансистът напълни две чаши и подаде едната на Тристан, цитирайки Джонсън с многозначителна усмивка:

— Бордо за юноши, порто за мъже, а бренди за герои! Кълна се в Юпитер, скъпи ми приятелю — каза той, — ти си герой!