Елинор Глин
Защо Зара (30)

Глава XXX

На другата сутрин, неделя, всички бяха толкова уморени от празненството, че само лейди Етелрид и Лаура Хайфорд придружиха херцога и младия Били на черква. Франсис Маркрут наблюдаваше тръгването им от прозореца си. Погледът му се спря с възхищение върху неговата руса избраница. Финансистът беше решил твърдо да й предложи днес да стане негова жена. Той знаеше много добре, че желязото трябва да се кове, докато е горещо.

Както всеки хитър дипломат, той беше подготвил пътя си към херцога, убеждавайки го незабелязано, че може да бъде много полезен за партията му. Все пак Франсис Маркрут не вярваше, че старият благородник ще се противопостави, ако лейди Етелрид го обича.

Той самият обичаше с цялата сила на своята сдържана природа. Франсис Маркрут си беше създал един идеал за жената и най-после, на четиридесет и пет годишна възраст, го намери. Една от неговите теории, която беше доказал с целия си живот, беше, че един човек, който е господар на себе си и на чувствата си, може да постигне всичко, каквото желае.

Но когато наближи краят на обяда, и неговите железни нерви се бяха изпънали, защото той знаеше, че само половин час го дели от момента, в който щеше отново да се озове в стаята на своята любима.

Етелрид почти не поглеждаше към него. Както винаги, тя беше внимателна и мила с всички и главно с Тристан, който имаше много силно главоболие и извънредно нещастен вид. С една дума никой не можеше да допусне, че сърцето й бие неспокойно и че за пръв път е изпълнено с едно прекрасно ново чувство.

Даже Рейвън, чието внимание беше погълнато от младоженците, не беше подушил, че в държането на домакинята към един от гостите й имаше нещо необикновено.

— Намирам, че мистър Маркрут е много интересен човек, нали, Рейвън? — каза лейди Анингфорд, когато излязоха да се разходят. В Монфичет беше станало почти обичай да се излиза на разходка в неделя следобед. — У него има нещо, което привлича. Не мога да кажа точно какво е, защото е така неуловимо и необикновено, както и чарът, който се излъчва от племенницата му. Какво е твоето мнение?

Полковник Лоуерби се спря, поразен от факта, че е бил твърде зает и не е забелязал този наистина интересен човек.

— Честна дума, съвсем не съм се замислял за това! — отговори той. — Но сега, когато ми обърна внимание, трябва да призная, че го считам за забележителен мъж.

— Той е така тих и спокоен — продължи лейди Анингфорд, — а когато говори, това, което казва, заслужава да бъде изслушано. Ако стане въпрос за книги и литература, той не отстъпва по нищо на енциклопедията. Когато го гледам, струва ми се, че е олицетворение на човек с желязна воля и силен дух. Питам се кой е той всъщност? Мислиш ли, че има еврейска кръв? По външност не му личи, но у почти всички много богати чужденци има еврейска кръв.

— Твърде вероятно е, защото той е извънредно интелигентен — каза Рейвън. — Ако си забелязала, повечето умствено издигнати английски семейства са имали нещо еврейско в произхода си. Лично аз нямам нищо против тази жилка, стига само тя да води началото си от далечното минало; предпочитам умните хора пред глупавите.

— Струва ми се, че и аз нямам никакви предразсъдъци — съгласи се с него лейди Анингфорд. — Щом като някой човек ми харесва и ми е приятен, не ме интересува каква е кръвта му.

— Ако у Зара има еврейска кръв, тя ще направи голямо добро на бъдещия род Танкред, защото ще влее в тях малко здрав търговски дух. Преди много години познавах баща й, Морис Грей. Той беше също така безразличен към парите, както Тристан. Затова нека се надяваме, че това добро качество ще дойде от страна на Маркрут.

— Аз започвам да се съмнявам, Рейвън, че родът Танкред ще бъде продължен. Струва ми се, че снощи направихме голяма грешка и че нищо не може да им помогне. Почти съм сигурна, че те се виждат само на обяд и на вечеря. Не е ли това извънредно печално!

— Казах ти, че се намират в много деликатно положение — позволи си да припомни Рейвън на приятелката си. — Самият аз не мога да ти кажа как ще се развие цялата работа.

В това време лейди Етелрид се беше оттеглила в библиотеката си под предлог, че има да пише писма. Когато часовникът удари три и четвърт, младата жена започна да очаква с нетърпение появяването на финансиста. Тя се беше свила в единия край на едно широко канапе и с поруменелите си страни и руси коси приличаше на унесено в мечти дете.

Точно когато часовникът на камината удари три и половина, Франсис Маркрут се появи на прага на стаята.

— Не е ли чудесно — започна той, приближавайки се с дяволита усмивка в красивите си очи, — че всички останали ще ходят с часове във влагата и студа, а само ние излязохме по-умни да се настаним при огъня и да си поприказваме приятелски.

Финансистът каза нарочно това, за да успокои смущението й и да й даде време да се съвземе.

— Мога ли да седна до вас, моя лейди Етелрид? — попита той и когато тя му се усмихна, седна на канапето, но не много близо до нея.

Нищо не трябва да бъде прибързано!

Около четвърт час те приказваха за любимите си книги. Това беше една тема, по която двамата се разбираха напълно.

Едно дърво в камината се разпадна на жар и рояк искри излетяха настрани. Финансистът се наведе малко напред и я попита дали би искала да й разкаже сега историята на един мъж.

Започваше да се смрачава. Те имаха цял час на разположение.

— Да — каза Етелрид, — но първо да засилим огъня и да запалим онази малка лампа. След това няма да ставаме за нищо, защото аз горя от нетърпение да чуя тази история.

Маркрут изпълни желанието й и спусна копринените завеси.

— Сега сме наистина щастливи или поне аз съм — каза той.

Лейди Етелрид се облегна на възглавницата и се приготви да го слуша захласнато. Франсис Маркрут се изправи до камината и започна своя разказ.

— Вие трябва да се върнете заедно с мен много назад, прекрасна лейди — каза той. — В един дворец, в един мрачен град, при една артистка-балерина и същевременно голяма музикантка, при една добра и красива жена с бакъреночервена коса като тази на моята племенница. Тя живееше в този дворец със своите две деца, далече от света. Един император й беше любовник и баща на децата й. Четиримата бяха безкрайно щастливи. Децата бяха момче и момиче. Когато пораснаха, момчето започна да се замисля и да разсъждава върху живота. Навярно то беше наследило тази черта от дядо си по майка, който бил известен испански евреин — философ и поет. Така майка му, красивата танцьорка, е била полуеврейка и полуиспанска благородница, защото баща й бил женен за испанска графиня. Връщам се толкова назад не за да ви отегча, но за да разберете какви различни нации са взели участие в изграждане характера на детето. Танцьорката, която била извънредно образована жена и рядка красавица, много по-интересна от Зара, спечелила любовта на императора на страната, в която живеели. Няма да разглеждам моралната страна на този факт. Една голяма любов не признава никакви морални страни, достатъчно е да се каже, че те бяха идеално щастливи, докато беше жива красивата танцьорка. Тя умря, когато момчето навърши петнадесет години и то беше неутешимо. Единственото близко същество, което му оставаше, беше сестра му, две години по-малка от него. По политически и обществени причини децата не можеха да виждат често баща си — императора. Момчето беше много добре образовано и както ви казах по-рано, започна много отрано да разсъждава. То мечтаеше за това, което можеше да бъде, ако беше наследник на трона и син на императрицата, вместо на танцьорката, която всъщност му се виждаше много по-благородна и по-царствена от другата. Постепенно то разбра, че мечти, които са основани на съжаления, са безполезни и че по-скоро помагат за падението на един човек, отколкото за издигането му. Момчето чувствуваше, че от своята сладка майка, която светът наричаше неморална жена, то беше наследило нещо много по-ценно от императорската корона — способността да разбира хората и нещата и чудно физическо и морално равновесие, които не съществуваха в семейството на императора. От баща си то и сестра му бяха наследили една упорита и необуздана гордост, каквато сте забелязали вече у Зара — дете на сестра му. Затова когато момчето стана двадесетгодишен младеж, реши да си създаде само кариера, да натрупа голямо богатство и по такъв начин да си направи свое малко кралство, което няма да има нито страна, нито народност. То бе имало винаги за наставник един англичанин и след като бе изучавало различните страни, народи и техните качества, беше дошло до заключение, че англичаните са най-добрият народ. Според него те бяха по-здраво мислещи, познаваха по-добре живота и знаеха как да го изживяват мъдро.

Така момчето, което нямаше отечество, реши, когато създаде своето богатство, да се засели в Англия и да се помъчи да си извоюва място между тези горди хора, от които се възхищаваше така горещо. Тази беше неговата цел през дългите години на тежка борба и работа, през които то разбра цената на силния характер, и затова когато най-после дойде в тази страна, беше готов да заповядва, а не да търси подкрепа и да се моли.

Тук Франсис Маркрут, господар на огромни богатства и на съдбините на почти толкова хора, колкото беше управлявал баща му — императорът, повдигна главата си. Лейди Етелрид, потомката на стотици благородници, почувствува, че баща й, херцогът, не беше по-горд от сина на испанската танцьорка. В сърцето й се породи някакво странно чувство на умиление, което я теглеше към него, и при светлината на огъня, която позлатяваше косите й, тя му протегна ръка. Финансистът я хвана, целуна я нежно и седна на дивана до нея.

— Моя сладка светице! — каза той. — Значи вие ме разбирате!

— Да, да! — прошепна Етелрид. — О, моля ви, продължавайте…

Тя се облегна назад върху възглавниците, но не изтегли ръката си от неговата.

— След това момчето, което беше станало вече мъж, изпита една голяма скръб. Сестра му донесе безчестие върху името им и умря при много трагични обстоятелства, които няма да описвам сега. Това помрачи и огорчи живота му.

Той се спря за момент и се вгледа в огъня. Дълбока скръб се беше изписала на лицето му. Съвсем несъзнателно тънките пръстчета на Етелрид стиснаха съчувствено ръката му. Когато почувствува така нежно изказаната симпатия, Маркрут се наведе и целуна ръката й.

— Мъжът се държа много сурово тогава, сладка лейди — продължи той, — и сега съжалява горчиво. Ангелът, който днес ръководи живота му със своите кротки очи, изпълнени с божествено милосърдие, му даде един урок и той ще се разкайва вечно, че тогава е бил толкова строг. Но гордостта му беше много силно наранена, а той не беше свикнал още да я потиска. Сега той знае, че гордостта трябва да бъде фактор за благородни дела, а не съдия за грешките на другите. Ако тази жена, която той обожава, желае някога да узнае повече подробности, той ще й разкаже всичко, колкото и да е мъчително това за него, но засега позволете ми да премина към по-приятни неща.

Лейди Етелрид прошепна; „Да, да“ и той продължи:

— През целия си живот човекът, за когото говорим, беше пазил идеала си за жената, която ще обича. Тя трябваше да бъде хубава и нежна, благородна и изискана, предана и добра. Но той премина своето юношество и половината от зрялата си възраст, без да срещне сянката й даже. Една вечер, преди единадесет месеца, на един дворцов бал тя мина край него и несъзнателно го докосна с ветрилото си. От този момент той разбра, че е намерил жената, която търсеше. След това я срещна още един-два пъти, но тъй като съдбата не му помагаше да я вижда по-често, в главата му се породи един план. Неговата племенница, дъщеря на умрялата му сестра, бе имала също един много нещастен живот и той реши, че тя трябва да дойде в Англия и да намери щастие между хората, които бяха всъщност нейната истинска среда. Тя беше красива, горда и добра, затова той реши да я омъжи за братовчеда на жената, която обожаваше. По такъв начин, осигурявайки щастието на племенницата си, той щеше да изкупи дълга си към умрялата си сестра и най-главното, което беше първата му цел — щеше да се приближи към своята звезда.

Тук Маркрут се спря и я погледна право в лицето. Той видя, че очите й са пълни със сълзи на умиление и като се наведе, взе двете й ръце и целуна дланите й.

— Етелрид, любима — прошепна той със задавен от вълнение глас, — аз те обичам от цялото си сърце. Кажи ми, свидно дете, искаш ли да станеш моя жена?

Лейди Етелрид не отговори, но го остави да я привлече в обятията си.

Така в полумрака на тихата библиотека те стояха притиснати едни до друг и бяха безкрайно щастливи.