Сандра Браун
Последният ден на карнавала (9)

Девета глава

— Напускаш?

— Напускам — повтори Бърк.

За момент Пату остана като онемял.

— Просто така? За бога, защо?

— Не е „просто така“, Дъг. И знаеш защо.

— Заради Кев?

— Първо заради него. И заради Дювал, Бардо и Сачъл. Да продължавам ли?

— Как можеш да направиш подобно нещо? — Пату стана от стола си и започна да крачи зад бюрото. — Ако напуснеш работата, която обичаш, заради тях, те печелят. Дяволски ги улесняваш. Позволяваш им да влияят на живота ти.

— Може и така да изглежда, но не е. Бих искал основанията ми да са толкова прости и ясни.

Пату спря да крачи и го погледна остро.

— Нещо друго ли има?

— С Барбара се разделихме.

Пату сведе очи към пода за няколко секунди, после погледна Бърк със съчувствие.

— Съжалявам. Пробно ли се разделихте?

— Не, завинаги.

— Господи! Усещах, че имате проблеми, но не знаех, че нещата са стигнали дотам.

— Нито пък аз — призна Бърк. — До снощи. Няма да ти досаждам с подробностите, но имаш думата ми, че нещата са стигнали дотам, откъдето няма връщане. Изнесох се и й казах да подаде молба за развод с каквито иска основания. Бракът ни е свършен.

— Съжалявам — повтори Пату. И той не съжаляваше повече от Бърк за това, че най-сетне бракът беше приключил. Съжалението беше само за времето, когато бе станало това.

Бърк каза:

— Няма нищо. Наистина. Тази работа се мътеше отдавна. Колкото до другото, до работата де, и то се мъти отдавна. Изчерпан съм, Дъг. В сегашното си душевно състояние съм ти абсолютно безполезен.

— Глупости! Ти си най-добрият полицай в отдела.

— Благодаря ти, но това е правилното решение.

— Виж, току-що преживяхме един разочароващ процес. Разстроен си заради раздялата с Барбара. Не е подходящ момент да взимаш решения за кариерата си. Излез една седмица в отпуск…

Бърк заклати глава, преди още Пату да е свършил:

— Не става дума за това. Седмицата отпуск ще бъде като да си сложа анкерпласт, когато имам нужда от сърдечна операция.

— Тогава може би ще приемеш за известно време малко административна работа — предложи Пату. — Да поработиш като консултант. Нещо такова би могло да поразсее напрежението.

— Съжалявам, Дъг. Вече съм решил.

— Поне ми позволи да те отстраня, като останеш на заплата. Можеш да се върнеш, когато искаш. Работата ще те чака.

Този вариант беше съблазнителен, но Бърк го обмисли само няколко секунди и отново поклати упорито глава:

— Ако имам тази пъпна връв, ще я използвам и няколко седмици по-късно ще бъда пак там, откъдето съм тръгнал. Не, Дъг, трябва да скъсам веднъж завинаги.

Пату се върна на стола зад бюрото и прокара пръсти през оредяващата си коса.

— Не мога да повярвам! Аз съм главата на този отдел, но ти си сърцето му, Бърк.

Бърк изсумтя презрително:

— Нова тактика ли опитваш, Дъг? Сладки приказки?

— Това е самата истина.

— Благодаря ти за комплимента, но не си в състояние да промениш решението ми.

— Добре — рече Пату и махна нетърпеливо с ръка. — Забрави за отдела. Ами ти? Това помисли ли го? Какво ще правиш?

— Това е едно от предимствата на напускането, Дъг. Нямам никакви планове.

Това беше първият път, когато Бърк излъга приятеля си.

 

 

Публичният дом се помещаваше в сграда, внушителна като на градската библиотека.

Беше доста отдалечена от улицата, зад ограда от железни пръчки със заострени краища и в горичка от забележителни магнолиеви дървета. Бе построена от креолско семейство, което се занимавало с износ на памук преди онова, което бе известно под името „война на северната агресия“.

По време на този конфликт янките бяха конфискували всички кораби и складове на фамилията, изгорили плантацията им нагоре по реката и наредили този техен градски дом да бъде използван за щаб на съюзните офицери. Това било кръвната обида, от която семейството никога не се възстановило.

След Гражданската война къщата се превърнала в руина, защото никой не можел да си позволи да я притежава и да плаща данъците й. В началото на осемдесетте един предприемач от Севера се влюбил в нея. Хвърлил много пари, за да я поднови, и в крайна сметка тя надминала предишното си великолепие. Това продължило, докато неговият внук и наследник бил уловен от съдружниците си да ги мами и загубил не само семейното си богатство, но и живота си в подозрителен „нещастен случай“ със стрелба под Дъбовете за дуели.

Къщата отново останала празна до двадесетте години на двадесети век, когато група инвеститори я превърнали в питейно заведение. В горните стаи се извършвала също толкова трескава дейност, колкото в елегантните салони на партера. Плътта била търгувана толкова активно, колкото и алкохолът. Скоро мадам събрала достатъчно пари, за да откупи дяловете на партньорите си. Под нейно управление бизнесът процъфтял.

Когато починала, бизнесът преминал в ръцете на дъщеря й и Ръби Бушъро, сегашната собственичка, беше мадам трето поколение. Елегантното заведение бе управлявано от Ръби от шестдесетте. Бе надминала успехите дори на предприемчивите си майка и баба.

Къщата на Ръби Бушъро представляваше част от мистерията на тази професия. Местните власти бяха постигнали споразумение с нея. Беше й позволено да върти бизнеса си без вмешателства, освен когато ставаше дума за търговия с наркотици.

От време на време едно или няколко от момичетата на Ръби намираха начин да спечелят малко допълнителни пари, като предложат на клиента си повишена чувственост и дълга ерекция с помощта на забранени вещества. Ръби не обичаше временните прекъсвания на бизнеса, когато полицаите извършваха акция, но още по-малко й харесваше възможността завинаги да затворят заведението й, когато някой от богатите клиентите умреше от астматичен пристъп или сърдечен удар в прегръдките на екстаза. Нито пък беше привърженичка на това момичетата й да печелят, без тя да получава някакъв процент. Затова приемаше периодичните акции като необходимо зло и оставаше в добри отношения с властите.

Бърк беше посещавал дома два пъти по служба. Голи мъже, притиснали до гърдите си делови костюми от три части и ролекси, бяха измъквани от луксозните легла и разтърсвани с не повече почтителност, колкото и наркоманите с празни очи, които просеха дребни монети по Джаксън Скуеър. Ако само един от клиентите на Ръби биваше заловен да използва наркотици, за да изостри чувствеността си, Бърк го арестуваше без никакви угризения, независимо от богатството или обществения му ранг.

Вратата беше отворена от пазача, който поздрави Бърк с подозрително смръщване.

— Моля, кажете на госпожица Бушъро, че Бърк Базил би искал да се срещне с нея.

— Ченге ли сте?

— Да не би да имате нещо за криене?

Той затвори вратата под носа на Бърк и го остави да стои на прага цели пет минути, докато се появи отново.

— Ще ви приеме — каза пазачът и като че ли не изглеждаше особено доволен от това.

Заведе Бърк в кабинет, който би могъл да принадлежи на всеки амбициозен преуспял директор, който дава на подчинените си малко права и държи да упражнява абсолютен контрол над всичко. Имаше телефон с много линии, два факса и компютър. Проституцията се беше модернизирала.

Жената зад бюрото му направи знак да седне.

— За мен е неочаквано удоволствие, лейтенант Базил.

— Благодаря ви, че ме приехте без предварителна уговорка.

Тя му предложи нещо за пиене, но той отказа. След като освободи пазача, мадам каза:

— Надявам се, че сте дошли да си откриете кредитна линия при нас. Момичетата ми ще бъдат очаровани. Вашата сурова красота, особено привлекателният ви мустак не останаха незабелязани, когато ни удостоявахте с присъствието си, макар и то да беше в изпълнение на неприятни задължения.

Беше дребна жена, не повече от метър и петдесет, с платинено руса коса, за която се говореше, че е естествена. Кожата й сякаш никога не бе виждала слънчева светлина, защото беше бяла и гладка като цвят на гардения. Мълвата твърдеше, че се подложила на операция за опъване на кожата без упойка, за да може да надзирава работата на хирурга и да е сигурна, че спазва стриктно нарежданията й. Но тази история бе твърде пресилена, за да може да се вярва на нея — дори и за Ръби Бушъро, за която се носеха какви ли не слухове. Във всеки случай изглеждаше страхотно.

Откакто беше влязъл в кабинета й, лавандуловосините й очи не се бяха отклонили от неговите. Беше достатъчно възрастна, за да му бъде майка и знаеше, че е усъвършенствала изкуството на флирта в продължение на години. И въпреки всичко усети, че се изчервява от комплимента й.

— Страхувам се, че не мога да си позволя вашите услуги.

— Неведнъж сме правили отстъпки за някои длъжностни лица от нашия град. — Тя го погледна с интерес, докато си играеше с перлената огърлица на шията си. — Бих се радвала да обсъдя с вас някои варианти за отстъпки.

Той се усмихна, но поклати глава:

— Съжалявам, но не. Все пак оценявам предложението ви.

Тя нацупи устни.

— Момичетата ще бъдат разочаровани. Аз също. — След това сключи мъничките си ръце върху бюрото и попита защо е дошъл при нея.

— Пинки Дювал.

Смяната на изражението й бе толкова недоловима, че само човек с опита на Бърк в преценяването на реакциите на хората можеше да я усети.

— Какво за него?

— Преди сте били партньори в един клуб в Сторивил, но преди две години сте се спречкали.

— Това е вярно.

— Какво се случи?

— Неофициално ли говорим?

— Напълно.

— Пинки искаше едно от моите момичета да дойде да танцува в клуба. Тя не се интересуваше и учтиво отклони предложението му. Малко след това Уейн Бардо ни посети и поиска точно това момиче. След час с него тя не можеше да ходи, камо ли да танцува.

— Бардо е бил изпратен от Пинки да й даде урок. — И когато Ръби се съгласи с леко кимване, той попита дали може да поговори с момичето.

— Страхувам се, че не, лейтенант. Два дни след сеанса си с Бардо тя си преряза вените. Не вярваше, че лицето й може някога пак да стане същото, а и, честно казано, не го вярваше и никой от лекарите, които я консултираха. Беше страхотно момиче. Господин Бардо я съсипа не само за тази професия, а и за всяка друга, където би се изисквало появяване пред хора.

— Предполагам, че не сте докладвали това в полицията.

— За курва, малтретирана в бардака? — изсмя се дрезгаво Ръби. — Колко съчувствие мислите, че ще покажат властите? Не бих могла да докажа, че малтретирането е станало тук, нито че Бардо го е извършил, нито пък че е следвал нарежданията на Пинки Дювал. А и би било лошо за бизнеса. Не разгласявам нашите грешки и нещастни случаи. Всеки път, когато момичето влезе в стаята само с мъж, носи риска да бъде наранено. Аз и персоналът ми правим всичко възможно да не се случват такива неща, но не можем да бъдем в стаите, за да го гарантираме. Това са рисковете на професията.

Бърк се наведе леко напред.

— Госпожице Бушъро, в качеството си на бивш партньор, знаете ли нещо за скрития бизнес на Дювал?

— Предполагам, че имате предвид най-вече търговията му с наркотици.

— Значи знаете за нея?

— Разбира се, но не бих могла да я докажа, както и вие не можете. Той е невероятно хитър. С него сме обсъждали делови въпроси, но само тези, които бяха свързани с общия ни клуб. Той не си пъхаше носа в другите ми интереси, нито пък аз в неговите.

— Виждате ли каква е дилемата ми? — каза Бърк. — Окръжният прокурор Литръл дори не би погледнал случая без сериозни доказателства, а дори да се скъсаме, той няма да направи грешката да ни позволи да маневрираме.

— Това какво общо има с мен?

— Надявах се, че ще имате желание да съдействате на отдел „Наркотици“. Ако ни помогнете, може би ще успеем да се споразумеем.

— Като например, че известно време няма да има никакви акции, ако ви помогна да хванете Пинки Дювал?

— Нещо такова.

Тя впери в него нетрепващ поглед, като продължаваше да си играе с перлената си огърлица.

— Вие нямате правото да сключвате сделки от името на отдел „Наркотици“. Вече не работите в полицейското управление.

Хванат натясно, вече нямаше смисъл да отрича. Бърк издиша дълбоко, отпусна се назад и я изгледа с нараснало уважение.

— Заслужаваше си да опитам. Извинете.

— Помислих си, че е много странно един полицай да дойде на посещение преди обед. Докато чакахте да ви поканя, се обадих по телефона.

— Върнах значката си тази сутрин.

— Защо?

— Смятам да преследвам сам това копеле.

Тя присви леко очи.

— Колко вълнуващо! Лично отмъщение?

— Предполагам, че може и така да се нарече.

— Несъмнено заради смъртта на Стюърт. Следих историята в пресата.

Той кимна, но не се впусна в повече обяснения.

— Знаех, че партньорството между вас и Дювал се е разпаднало и предположих, че може би между вас съществува някаква враждебност. Но дори и при това положение рискувах, като дойдох тук. Ако се случи някакво нещастие, се надявам да забравите, че съм идвал.

— Имате думата ми, господин Базил.

— Благодаря ви.

— С какво мога да ви помогна?

— Желаете ли го? Макар че се опитах да ви преметна?

— Нека просто кажем, че оценявам страстта във всичките й форми.

Бърк отвърна на усмивката й и се приведе нетърпеливо напред.

— Къде държи документите си Дювал? Не тези, които са свързани с адвокатската му практика. Личните му документи.

— Тук — отвърна Ръби и почука по челото си. — Няма да намерите никакви документи за това, което искате да знаете — нито писмени, нито на дискети.

— Сигурна ли сте?

— Дотолкова, доколкото мога да бъда. Задачата, с която сте се заели, не е лека. След инцидента с моето момиче се опитах да измисля някакъв начин да му се отплатя. Шантаж. Злоупотреби. Дори обмислих варианта да го убия. — Тя се засмя мелодично: — Май и аз ви доверявам тайните си, господин Базил.

— Имате думата ми, че и аз няма да разкажа на когото и да било за нашия разговор.

Усмивката й се стопи.

— Така и не получих своето отмъщение. Обмислих дузина планове, но се отказах от тях, защото ме правеха твърде уязвима.

— Нали разбирате, в това се състои красотата в цялата история — каза Бърк. — Аз нямам какво да губя. Абсолютно нищо.

Тя го погледна право в очите и отвърна тихо:

— Може дори и сам да се изненадате.

— Не мисля.

— Надявам се да грешите. — Изминаха няколко секунди. Тя се изправи, прекоси стаята и отиде до бюфета, където държеше напитки и чаши. — Твърдо ли сте решен да извършите отмъщението си?

— На всяка цена.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислите. Отсега нататък не се доверявайте на никого.

— Включително на вас?

Бърк искаше това да прозвучи шеговито, но тя отговори сериозно:

— Включително и на мен. Пинки прави така, че бившите му клиенти да му остават задължени. Когато изостанат с вноските си, ги кара да си заработват хонорара. И тъй като си има работа с престъпници от всякакъв тип, не бих могла по никакъв начин да не подчертая колко смъртоносен може да бъде.

— Съзнавам опасността.

Предишната нощ Бърк беше решил да се хвърли с главата напред. Не го бе грижа дали ще е жив или мъртъв, стига да повлечеше и Дювал, и Бардо след себе си. И все пак щеше да бъде пълен глупак, ако не обърнеше внимание на съвета на мадам.

Тя наля две чаши бърбън и му поднесе едната. Бърк я прие и й благодари, макар преди това да й беше отказал. Мадам отпи замислено от своята. Почука с нокът по кристала, докато я държеше до устните си.

— Може да има някакъв начин, господин Базил. Единствената ахилесова пета на Пинки е неговата Реми.

Бърк изпи уискито на един дъх. То защипа гърлото и очите му. Той се закашля.

— Какво е това реми!