Сандра Браун
Последният ден на карнавала (32)

Тридесет и втора глава

— Господин Дювал? Извинете ме за прекъсването. Госпожица Флара е на телефона. Какво да й предам?

— Благодаря ти, Роман. Ще приема разговора. — Веднага щом икономът се оттегли от кабинета в дома му, Дювал вдигна слушалката на вътрешния телефон. — Флара? Как си, миличка?

— Разтревожена съм до смърт, ето как съм! Какво става? Трябваше да умолявам Роман, за да ми позволи да говоря с теб. Каза ми, че му било наредено да не приема никакви разговори. Къде е Реми? Защо не идва да ме види? От няколко дни нито съм я виждала, нито съм я чувала. Нещо ужасно се е случило, знам това!

— Успокой се. Нищо ужасно не се е случило.

— Тогава какво става? Реми не е идвала тук от цяла седмица, а тя никога не го прави. Всеки път, когато се обадя у вас, ми отговарят с увъртания.

— Сестра ти има гнойна ангина.

Очевидно разтревожена, тя попита:

— Добре ли е?

— Още няколко дни почивка и ще се оправи.

— Защо не ми казаха?

— Реми не искаше да те тревожи излишно, затова помоли персонала да не ти го споменават. На антибиотици е и вече е доста по-добре, но гърлото й все още е много възпалено. Трудно й е да говори. Аз бях зает с един случай, който изисква цялото ми време. Извинявай, че не ти се обадих. Непростимо е от моя страна.

Пинки се заслуша в мълчанието от другия край на линията, докато Флара асимилираше лъжата му. Ако й беше казал истината, щеше да си натресе на главата една истерична жена, а това само щеше да усложни проблема му. Флара беше импулсивна и непредсказуема; не му бе нужно сега да се тревожи за това как тя ще приеме новината за отвличането на сестра й. Скоро щеше да му се наложи да я уведомява за кончината на Реми, но щеше да се занимае с това, когато му дойдеше времето.

— Мога ли да дойда да я видя утре? — попита тя.

— Страхувам се, че не, миличка. Заразно е. Последното нещо, което Реми би искала, е да прихванеш инфекцията. Сестра Беатрис никога няма да ни прости, ако разпространим епидемия в училището.

— Доктор Карут предписвала ли е наскоро някакви лекарства на Реми?

— Какво значение има?

— Не знам, Пинки, просто… Реми беше толкова изморена напоследък.

— Е, и?

— Ами просто си мислех, че може би… Опитвам се да предположа, разбира се… Но дали не е била, нали разбираш, бременна?

Пинки втренчи поглед в кристалната преса на бюрото си, без да я вижда. Нищо друго не достигаше до съзнанието му, освен абсурдното предположение на балдъзата му, което вече не му изглеждаше чак толкова абсурдно. Без да забележи реакцията му, Флара попита:

— Ако е бременна, не би ли й навредило, ако взема антибиотици?

— Не е бременна.

— Сигурен ли си?

— Нима мислиш, че ако жена ми е бременна, няма да знам? — попита троснато Пинки.

— Е, не е нужно да ми отсичаш главата, не исках да ви се бъркам в личния живот, Пинки. Просто си мисля, че Реми тайно си мечтае за бебе и страда, че досега не е успяла да зачене. Смятах, че това е причината за унинието й напоследък. Дори я попитах.

— И тя какво ти каза?

— Каза, че не е.

— Е, ето ти отговора. Защо ще те лъже?

— Мисля, че си прав — рече Флара. — Просто се притеснявам. — После го попита дали не би могъл да подържи слушалката до ухото на Реми. — Просто да й кажа „здрасти“. Няма да я карам да говори.

— Тя спи.

— О, добре, предполагам, че не бива да я будиш — рече натъжено момичето.

— Казано й е за обажданията ти и оценява твоята загриженост.

— И за още нещо съм загрижена — сети се Флара. — Тя сигурно е ужасно разстроена заради Ерол.

— Чу ли за това?

— Прочетох го във вестника. Реми сигурно се е побъркала.

— Всъщност още не знае. Толкова е болна, че не ми даде сърце да й съобщя лошата новина.

— Полицията открила ли е нещо?

— Не, доколкото знам. Страхувам се, че това е един от онези случайни актове на насилие, които така и си остават неразрешени.

— Ерол беше як като вол — заразмишлява на глас Флара. — Как би могъл един обикновен крадец да се нахвърли върху него?

— Не искам да говоря лошо за покойник, но физическата сила на Ерол далеч надхвърляше умствените му способности. Трябваше да прояви повече разум и да не се разхожда сам по дигата посред нощ.

— Да, но изглежда странно, че…

Изнервен от разговора, Пинки я прекъсна:

— Флара, миличка, трябва да ме извиниш.

— Помисли ли вече за партито на Блажния вторник? Нали се сещаш, за това дали ще дойда.

— Да, мислих по този въпрос, но още не съм решил и наистина не мога да говоря за това сега. Току-що ме потърсиха на другата линия и е във връзка с процеса ми. Ще предам поздравите ти на Реми.

— Добре — отвърна тя без ентусиазъм. — Кажи й да ми се обади веднага щом се почувства по-добре. Чао.

Когато Флара затвори, Пинки помоли Роман да повика Бардо. Щом последният пристигна и влезе в кабинета, адвокатът му подаде една визитна картичка.

— Възложи това на някое от най-добрите си момчета. Искам да е дискретно, но да знам дори какво яде на закуска. — Бардо кимна и пъхна картичката в джоба си.

Пинки попита:

— Какво става, нашият лъжесвещеник съгласи ли се да ни съдейства?

Бардо се ухили зловещо:

— Смятаме да му дадем още малко време да размисли.

— Ами Макуен? Обаждал ли се е?

Полицаят не бе дошъл на срещата си с Бардо тази вечер. Няколко човека бяха изпратени до къщата му да проверят. Те докладваха, че там няма никой и че къщата е в пълен безпорядък, сякаш е напусната бързешком.

— Изпратил съм хора да го търсят. Ще се покаже — каза Бардо с обичайната си самонадеяност. След това, далеч не толкова убедено, попита: — Ами ако не стане нито с педала, нито с Макуен?

Пинки погледна телефона, спомни си последния разговор, погали слушалката с пръст и се усмихна като комарджия с печелившо асо в ръкава си.

— Тогава ще опитам нещо друго.

 

 

— Господи, кой ли би могъл да е?

Джо Базил смяташе, че жена му има всички основания да бъде толкова кисела. Денят й бе започнал лошо е неочакваното посещение на Дъг Пату. Сега пък телефонът я будеше посред нощ. Той потърси опипом слушалката и отговори на петото позвъняване.

— Господине, отново е Макуен. Моля ви, не затваряйте, докато не ме изслушате.

— Какво има, Макуен? — попита нетърпеливо той.

— Тази сутрин ви излъгах.

Джо се надигна и седна на ръба на леглото.

— И как?

— Казах ви, че Базил ме е поканил да замина с него. Не беше. Но трябва да се свържа с него. Излъгах, защото не искам да ви замесвам в това. За съжаление възможностите ми се изчерпаха.

— В какво да ме забъркате?

— Брат ви е затънал до ушите в лайна. — Макар и доста по-грубо казано, това съвпадаше с думите на Пату.

— Като казвате „лайна“, да не би да имате предвид опасност?

— Сериозна опасност. Ако знаете къде е, трябва да ми кажете. Трябва да стигна до него преди всички останали.

Това също бе почти дума по дума като казаното от Пату. След като се обади в магазина на Дред и не получи отговор, Джо не се опитва повече. Сега му се искаше да е звънял по-упорито. Ако Бърк се бе оттеглил някъде, това най-вероятно бе в рибарската им колиба. И ако беше някъде наблизо, Дред щеше да знае.

Лично Джо го побиваха тръпки при вида на прошарения препаратор и зловещото му жилище, но между Дред и Бърк имаше силна привързаност. Джо предполагаше, че може да разчита на Дред да му каже истината, ако я знае. За нещастие не бе успял да се свърже с него.

— Господин Базил, Джо, моля ви, кажете ми! — замоли Макуен. — Знаете ли къде е Бърк?

— Тази сутрин ви казах, че не знам.

— Това беше, което ми казахте, но знаете ли?

Тонът му подразни Джо Базил.

— Простете, господин Макуен, но вие сте този, който говори отчаяно и явно има неприятности, а не Бърк.

След дълга пауза Макуен каза:

— Извинявам се за намека си, че лъжете. На ваше място и аз щях да излъжа. Оценявам загрижеността ви за Базил, но трябва да ми повярвате, че му вредите, като не ми казвате как мога да стигна до него.

— С риск да се повторя, не зная къде е — отвърна Джо, като произнасяше натъртено всяка дума.

— Все трябва да имате някаква идея — настоя Макуен. Джо се поколеба само за секунда, но полицаят се хвана за това. — Какво мога да кажа, за да ви убедя да ми помогнете да го намеря? Какво бих могъл да кажа?

 

 

По принцип Бърк спеше леко. Точно затова се изненада, че се е събудил едва когато тя започна да мята ръцете си. Опитваше се да вдигне дясната си ръка, но не можеше, защото беше завързана за неговата лява. Дърпането на китката му и белезниците, които се забиха в кожата му, го бяха събудили от дълбокия сън.

Отначало разбра погрешно причината за вълнението й.

— Хей! Престанете!

Но когато се пробуди напълно, осъзна, че тя не се мъчи да се освободи от него. Мрежата против комари беше паднала върху лицето й и тя диво се опитваше да се освободи от нея.

В резултат на опитите й мрежата се беше омотала около лявата й ръка. Колкото повече се опитваше да я махне от себе си, толкова повече се оплиташе. Тя отвори уста да изкрещи, но когато си пое дъх, засмука плата в устата си и паниката й нарасна още повече.

— Успокойте се. Ще я махна.

Очите й бяха отворени, но или беше в лапите на кошмара, или паниката я бе накарала да обезумее, защото когато Бърк сложи ръка на лицето й и се опита да й помогне, тя започна да се бори с него. Мяташе глава наляво-надясно. Опита се да я вдигне, но така само се оплете още повече в мрежата. Замахна към Бърк с лявата си ръка и продължи да тегли дясната от непреклонните железни белезници. Бърк метна десния си крак върху нея, за да се предпази от яростните ритници. Тя отново се опита да изпищи, но мрежата беше в устата й и единственият звук, който излезе, бе дрезгаво хриптене.

— Стойте мирно, за бога! — каза той. — Опитвам се да ви помогна.

Накрая успя да хване мрежата и я дръпна толкова силно, че я скъса, но освободи лицето на заложницата си. Парчетата обаче паднаха върху нея като мрежа на паяк. Тя замаха с лявата си ръка, докато се освободи напълно. Дишането й беше учестено и тежко.

— Всичко е наред — рече той с тих успокояващ глас. — Свърши. Вече сте добре.

Бърк посегна да отмахне от лицето й кичурите коса, но тя го цапна силно с лявата си ръка.

— Не ме докосвайте!

— Успокойте се — каза той. — Мрежата против комари падна върху вас, това беше всичко.

Тя го гледа зашеметено, докато най-сетне дишането й се успокои.

— Искате ли чаша вода?

Госпожа Дювал кимна. Преди лягане беше оставила чаша вода на разклатената трикрака масичка до леглото, която служеше за нощно шкафче. Бърк посегна и я взе.

— Можете ли да седнете?

Реми се подпря на лакът и пи от чашата, която Бърк държеше до устните й.

Дъждът все още трополеше монотонно върху гофрираната ламарина на покрива. Въпреки това през прозорците струеше мътна лунна светлина. Напрегнат и бдителен, той беше стоял на вратата поне половин час след заминаването на мъжете с лодката. Не излъчваха никаква заплаха, просто любопитстваха за свещеника, когото бяха спасили от сигурна беда, а той бе изчезнал почти веднага, по време на сватбеното тържество. Но тъй като предпочиташе да сбърка от предпазливост, Бърк се въздържа да пали фенера и остана буден, докато се увери, че не представляват заплаха.

Накрая предложи да си лягат. Отново закопча заложницата за себе си, което пък предизвика нов спор. Бърк го спечели с аргумента, че сега тя има с какво да избяга, след като лодката е вече поправена. След кошмара й се чувстваше отвратително, задето я държеше окована, особено при положение, че не само от съображения за безопасност държеше да лежи до нея.

Тя пи от водата толкова жадно, че от ъгълчетата на устните й потекоха струйки. Когато изпи всичко, Бърк върна чашата на масичката.

— Сега по-добре ли сте?

Жената отново не отговори, само кимна.

Бърк докосна с очи челото, скулата, носа и устните й. Само след миг колебание изтри с възглавничката на палеца си брадичката и горната й устна. Пръстът му се намокри.

— Няма да ви ритна, Базил.

Нещо, може би желание, бе зашеметило главата му.

— Какво?

Тя се размърда неловко и Бърк осъзна, че кракът му все още е метнат върху нейните. Прасецът и бедрото му я докосваха съвсем интимно. Очите му отново се насочиха към устните й. Беше ги докоснал с палец. Бяха влажни. И безкрайно нежни.

— Недейте, Базил. Моля ви!