Сандра Браун
Последният ден на карнавала (8)

Осма глава

Когато стигна до дома си, колата на Барбара беше на алеята. Щеше да се зарадва, че поне веднъж се е прибрал навреме, дори е подранил. Чувствайки вина, той се бе надявал, че волейболен турнир или някакво друго мероприятие ще я задържи в училище. Имаше нужда от малко време за размисъл, от усамотение.

Денят бе започнал с лошите новини на Пату. След това Нанси Стюърт му беше казала, като се пренебрегнат подробностите, да се маха и да стои далеч от тях. Този ден дори и дребен спор с Барбара щеше да му дойде много. Едно леко несъгласие, една дума напреки можеха да нарушат крехкото равновесие в него. Страхуваше се, че в сегашното си емоционално състояние е на косъм от избухване и скандал.

Той влезе през задната врата и я повика. Барбара не беше в кухнята, нито в някоя от предните стаи на къщата, затова се качи горе. Когато стигна до площадката, чу, че телевизорът в спалнята работи. Душът беше пуснат.

Но когато влезе в стаята, видя, че е преценил само наполовина правилно. Душът работеше. Но гласовете, които се чуваха, не бяха от телевизора.

Той прекоси спалнята и влезе в банята през свързващата врата. Вътре бе пълно с пара, сякаш беше паднала мъгла. Бърк отвори рязко стъклената врата на душ кабината.

Барбара беше опряна в плочките на стената със затворени очи, полуотворени устни и крака, увити около бясно блъскащите я хълбоци на ниския, набит футболен треньор на момчетата от средното училище.

В пристъп на страшна ярост, Бърк сграбчи мъжа и го издърпа от кабинката на душа. Треньорът се подхлъзна на хлъзгавите, покрити със сапунена пяна плочки и щеше да падне, ако Бърк не го държеше за врата.

Барбара изпищя и запуши устата си с ръка, докато наблюдаваше как съпругът й удря нейния любовник няколко пъти в стената на банята, а след това започва да го налага с юмруци. Те се впиваха като бутала в плътта на мъжа и издаваха шляпащи звуци върху мократа кожа.

Беше по-млад от Бърк с петнадесет години, доста мускулест и в отлична форма, но Бърк притежаваше преимуществото на изненадата. Но дори и при това положение не използваше никакви хитрости. Беше озверял от нуждата да причинява болка, да разпръсне част от мъката си, да накара този скапан кучи син да изпита същото страдание като него. Чувстваше някакво удоволствие от хрущенето на кости, от разцепването на кожа и от поддаването на меката тъкан под юмруците му.

Превърна мъжа в трепереща, цивреща, умоляваща маса, преди да нанесе финалния удар. Заби коляно в топките му със силата на локомотив. Треньорът изпищя от болка и се свлече на пода, където хвана с ръце наранената си мъжественост и заплака. От облъсканото му лице течаха лиги, кръв и сълзи.

Бърк се наведе над мивката, като дишаше тежко. След като си изми ръцете и наплиска лицето си със студена вода, той се изправи и видя отражението на Барбара в изпотеното огледало пред себе си. Беше си облякла халат, показвайки някакво подобие на свян, но изобщо не личеше да е загрижена за ранения си любовник, което изненада Бърк. Изобщо ли не държеше на него? Може би не. Може би си беше намерила любовник само за да привлече вниманието му. А може би Бърк просто се опитваше да се поласкае.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита саркастично тя.

— Не — отвърна честно Бърк, докато бършеше лицето си с кърпата за ръце. — Не особено.

— Ще ме обработваш ли и мен?

Той се извърна от мивката и я погледна, като се чудеше кога ли е станала толкова фалшива и студена. Винаги ли е била такава? Или годините на недоволство и нещастие я бяха превърнали в изпълнената с горчивина жена, която сега стоеше срещу него? Във всеки случай не можеше да разпознае в нея жената в сватбена рокля, с която бе започнал семейния си живот. Не я познаваше изобщо и не виждаше в нея нищо, което да му се иска да разбере.

— Дори няма да удостоя въпроса ти с отговор.

— Ти си ме малтретирал, Бърк, макар и не с юмруците си.

— Няма значение.

Заобиколи я, отиде в спалнята, бръкна под леглото, извади куфара си и започна да изпразва в него чекмеджетата на бюрото си.

— Какво правиш?

— Не е ли очевидно?

— И за момент не си помисляй, че можеш да подадеш молба за развод на основание изневяра. Нашите проблеми започнаха много преди…

— Преди да започнеш да каниш други мъже да те блъскат в стената на банята ни?

— Да! — процеди тя. — И той не е първият.

— Не ме интересува.

След като натъпка няколко неща от гардероба в куфара, той го затвори.

— Къде отиваш?

— Нямам ни най-малка представа.

— Но знам къде да те намеря, нали?

— Точно така — отвърна той, без да дава повече обяснения. Бе готов по-скоро да пукне, отколкото да защитава професионалната етика пред жена си. — Колкото до подаването на молбата, постъпи както искаш, Барбара. Няма да оспоря обвиненията ти, каквито и да са те. Кажи, че не успявам да издържам семейството, че съм звяр, че съм откачен. Въобще не ми пука.

Той се огледа, за да види дали не е пропуснал нещо, и му стана тъжно, като осъзна колко бързо и лесно си е събрал нещата. Не бяха живели заедно в тези стаи, просто бяха съжителствали. Отиваше си оттук без никакви лични вещи. Беше опаковал само няколко неща, които можеха да принадлежат на всекиго. Отиваше си без нищо стойностно.

 

 

Дори не беше сигурен дали сградата е още там. Все пак я откри, схлупена между няколко подобни на нея, всичките упорито отстояващи на настъплението на прогреса около тях.

Нарастващият туризъм бързо унищожаваше уникалността на Ню Орлиънс, която най-вече караше туристите да се тълпят в града. Този парадокс противоречеше на всякаква логика.

На Бърк щеше да му е мъчно, ако намереше тази сграда разрушена, защото, въпреки признаците на остаряване, тя си имаше свое очарование. Носеше възрастта си с достойнство и възхитително предизвикателство — като вдовица на благородник, която упорито се придържа към традициите на миналите десетилетия. Част от железния парапет на балкона на втория етаж липсваше. Тухлената пътечка отпред беше разбита. От пукнатините в хоросана бяха изникнали бурени, но в гърнетата с теменужки от двете страни на портата, която изскърца, когато Бърк я отвори, имаше елемент на гордост.

Първата врата отляво беше обозначена с името на домакина. Бърк натисна звънеца. Мъжът, който му отвори, не беше хазяинът, когото си спомняше отпреди години, но този тук и онзи от паметта му бяха съвсем равнозначни. Апартаментът зад прегърбения възрастен джентълмен беше задушен и миришеше на котки. Всъщност мъжът държеше в ръка голяма сива котка, докато гледаше любопитно Бърк с кървясалите си очи на дългогодишен алкохолик.

— Имате ли свободни стаи?

Единственото нещо, което бе нужно за наемането на апартамент, бе стодоларова банкнота, с която да се покрие наемът за първата седмица.

— Това включва смяна на кърпите на третия ден — каза му хазяинът, който затътри обутите си в чехли крака нагоре по стълбите, за да му покаже апартамента в ъгъла на втория етаж.

Поначало той се състоеше само от една стая. Парцалива завеса — реверанс към дискретността, закриваше тоалетната чиния и ваната. Кухнята се изчерпваше с мивка, тясна полица, хладилник, не по-голям от пощенска кутия, и печка с два котлона, която хазяинът твърдеше, че работи.

— И без това няма да готвя често — увери го Бърк, докато приемаше ключа.

Черно-белият телевизор, прикрепен с верига към стената, бе горе-долу единственото нововъведение от почти двайсет години, когато бе живял тук под наем, след като бе напуснал родния си Шрийвтаун, за да приеме работата в Нюорлианското полицейско управление. Беше наел стаята временно, преди да си намери по-подходящо жилище, но в крайна сметка бе останал осемнадесет месеца.

Спомените му бяха мъгляви. Тогава не стоеше много в апартамента си, защото бе в участъка почти през цялото време, когато беше буден. Учеше се от ветераните, изявяваше желание за извънредна работа и поемаше бумащината, която е бич за всички полицаи по света. Тогава бе млад кръстоносец, решен да отърве света от престъпленията и престъпниците.

Тази вечер друг Бърк, далеч по-малко идеалист, напълни издрасканата вана с гореща вода и влезе вътре с неотворена бутилка черен „Джак Даниълс“. Пи направо от шишето, докато наблюдаваше безстрастно как една хлебарка с размера на палеца му се катери по изпръскания с вода тапет.

Когато човек завари жена си на местопрестъплението с друг мъж, първото правило в тази работа — след като спука копелето от бой и си купи бутилка уиски с намерението да го изпие до края — бе да се увери сам, че още може да го вдига.

И той предизвика ерекция със свободната си ръка. Затвори очи и се опита да си представи образа на Барбара, шибаща се с футболния треньор, което щеше да поддържа ерекцията му достатъчно дълго, за да му донесе наслада и възстановяващ самочувствието му оргазъм.

Но в този момент в съзнанието му изникна онази — курвата от беседката на Дювал.

Той изтри от ума си всички лоши мисли и се съсредоточи върху жената с прилепнала черна рокля, с тъмна и лъскава като гарваново крило коса, с галена от лунната светлина гръд.

Лицето й беше неясно. Той го приближи към себе си в съзнанието си. Тя го погледна със знойни очи. Изрече името му. Погали го с нежната си ръка. Докоснаха го още по-нежни устни. Езикът й…

Той свърши, като ругаеше цветисто през оголени зъби.

След това се почувства слаб, замаян и леко неориентиран, но то можеше да бъде колкото от горещата вода и уискито, толкова и от сексуалното освобождение. Беше утешително да знае, че мъжествеността му все още функционира. Но в емоционално отношение се почувства съвсем малко по-добре.

На път да се напие здравата, той излезе от ваната, уви около кръста си една от тънките кърпи и седна на ръба на леглото, за да поразмишлява над бъдещето си.

Предполагаше, че трябва да се свърже с адвокат, специализиран в разводите, да замрази всички банкови сметки, да анулира кредитните си карти и всичко останало, което хората правят от злоба и за да се предпазят, когато бракът им се превърне в статистика.

Само че му липсваше желание да се впуска в такива правни свади. Нека Барбара вземеше всичко: каквото и, по дяволите, да искаше от останките на съвместния им живот. Беше си взел това, от което имаше нужда — няколко ката дрехи, значката и деветмилиметровия.

Той посегна към купчината дрехи, взе пистолета и го претегли в ръката си. Със същото оръжие беше изстрелял куршума, убил Кевин Стюърт.

Личният му живот бе отишъл по дяволите. Кариерата — също. Вече не хранеше илюзии за дълг и доблест. Само глупаците вярваха в такива глупости. Тези стандарти бяха старомодни и неприложими в съвременното общество.

Бърк Базил беше парий, срам за отдел „Наркотици“: първо, защото беше застрелял един от хората си, и второ — задето изискваше справедливост, когато като че ли никой не даваше и пукната пара за това.

Уейн Бардо бе свободен отново да убива и го беше направил.

Дювал се беше заврял в кулата си от слонова кост със своите слуги, богати приятели и скъпите им курви.

Междувременно съчувствието на Бърк Базил беше отблъснато и жена му се шибаше с по-млади мъже в собствената му къща.

Отново претегли пистолета в дланта си. Нямаше да бъде първото ченге, теглило си куршума, отчаяно от безплодността на работата си. Преди колко време щеше да липсва на някого? На кого щеше да липсва? На Пату? На Мак? Вероятно. А може би тайничко щяха да се радват, задето е разрешил проблема вместо тях.

Когато започнеше да вони в тази ужасна малка стая, когато котката на хазяина започнеше да драска по вратата, щяха да го намерят. Кой щеше да се изненада, че е отнел собствения си живот? „Разрушил е брака си“, щяха да кажат. Щеше да плъзне слухът, че е сварил половинката си — онази със страхотното тяло — да се чука с друг мъж под собствения душ на Базил. Горкият човечец! Щяха да поклатят глави и да изразят съжаление, че така и не е успял да се възстанови напълно, задето е убил Стюърт. Ето кога били започнали всичките проблеми.

И докато вдовицата на Стюърт се мъчеше да осигурява хляб на масата на децата си, безскрупулни адвокати и престъпници даваха бляскави партита, за да отпразнуват незаконните си успехи. Старият Бърк Базил не можеше да понесе това. Не можеше повече да носи вината си. Затова — бум! Толкова е просто!

Хрумна му, че може би е нагазил здравата в самосъжаление, но защо пък не? Нямаше ли право на малко самоанализ и съжаление? Беше дълбоко наранен от решението на Нанси Стюърт, макар и да признаваше, че то е правилното за нея. Тя се бе вкопчила с две ръце в живота. Накрая болката от смъртта на Кев щеше да стихне; тя щеше да срещне някой друг и да се омъжи повторно. Не го обвиняваше за случилото се, но посещенията му неизменно съживяваха най-болезнените й спомени.

Искаше му се да мисли за Барбара като за невярна кучка, която няма желание дори да се опита да разбере какво, по дяволите, е преживял около смъртта на партньора си. Но това не бе напълно честно. Не че тя нямаше недостатъци, но и той не беше точно идеалният съпруг, дори преди фаталния инцидент и със сигурност не след това. Бракът им отдавна трябваше да е приключил, за да избави и двамата от тази мизерия.

Всичко бе избрал погрешно. Лош избор на съпруга. Лош избор на професия. За какво бяха всичките часове извънредна и упорита работа? Не беше постигнал нищо. Нищо.

Е, не точно нищо. Беше убил Кев Стюърт.

По дяволите, как му липсваше този скапан ирландец! Все още му липсваше желязната логика на Кев, тъпите шеги и непоклатимото му чувство за добро и зло. Дори изблиците му на гняв. Кев нямаше да има нищо против да умре по време на служба. Всъщност вероятно това бе начинът, по който би предпочел да си отиде.

Но нямаше да понесе, ако смъртта му останеше неотмъстена. Престъпниците, отговорни за нея, се бяха измъкнали безнаказано заради системата, на която Кев се беше посветил. На Кевин Стюърт щеше да му е много трудно да приеме това.

Тази мисъл подейства на Бърк Базил като студен душ. Той остави бутилката „Джак Даниълс“ и пистолета на разклатеното нощно шкафче. След това разви кърпата от кръста си, постла я върху пълния с буци дюшек, легна върху нея и сложи ръце под главата си. Часове лежа така, замислен и вперил очи в тавана.

Макар и всъщност да нямаше кой знае за какво да мисли.

Сега вече знаеше какво трябва да направи. Знаеше кого трябва да убие. И то не себе си.

Когато накрая се унесе, спа така, както от месеци насам не успяваше — дълбоко и без сънища.