Сандра Браун
Последният ден на карнавала (27)

Двадесет и седма глава

Бърк остана в безсъзнание само две минути, но за това кратко време Реми Дювал успя да придвижи лодката с гребане на двадесет-тридесет метра. В момента се мъчеше да запали мотора.

Той пропълзя до ръба на кея и я извика по име. Зад очните му ябълки избухна болка и се почуди с какво ли го е ударила и откъде една толкова слаба жена е намерила такава сила.

Насочваше се към брега, който й бе посочил преди това. В действителност старият кей се намираше на противоположната страна. Нарочно я беше объркал.

— Госпожо Дювал, дори и да стигнете до твърда почва, ще умрете там. Ще се загубите и никога няма да намерите пътя!

Тя се отказа от мотора, хвана веслото и отново започна да гребе. Бърк помисли дали да не скочи и да я настигне. В някои части блатото не беше по-дълбоко от коленете. Обикновено това не бе проблем за него. С плуване би могъл да настигне лодката за секунди. Но сега му се виеше свят и му се гадеше. Не беше сигурен дали ще остане в съзнание, ако се опита да заплува. Можеше да потъне. Тогава и двамата щяха да умрат, защото, по дяволите, наистина бе говорил сериозно, когато й каза за опасностите, очакващи сам човек, загубил се в блатото.

Оставаше му само един вариант, но той бе страшно неприятен. Ала след като нямаше друг начин да я спре, той си наложи да стане. Олюля се и трябваше да затвори очи за момент, докато хоризонтът отново се нагласи на правилното си положение. Когато най-лошото мина, той тръгна неуверено към колибата с полюляваща се походка.

Пистолетът си стоеше там, където го беше скрил.

Бърк се върна до края на кея толкова бързо, колкото му позволяваше нарушеното равновесие, хвана пистолета с две ръце и го насочи към малката лодка.

— Върнете се обратно, госпожо Дювал! — Тя не му обърна внимание. — Ако не го направите, ще прострелям лодката и ще я потопя!

Тя се обърна и видя пистолета, но това не я притесни.

— Не, няма да го направите, господин Базил.

— Защо мислите така?

— Защото изстрелите ще издадат, че сме тук, а вие не го искате.

— Някога да сте чували за заглушители?

Това вече привлече вниманието й. Тя пусна веслото.

— Вие не сте убиец. Ако простреляте лодката, ще се удавя.

— Вземете веслото и загребете насам.

Реми не помръдна.

— Спомнете си, казах ви, че не умея да плувам.

— А вие си спомнете, казах ви, че не съм глупав.

Той натисна спусъка, като нарочно не я улучи, но направи редичка от идеални дупчици от едната страна на лодката, на два сантиметра под равнището на водата.

По-късно си спомни, че тя не нададе писък, както можеше да се очаква. Или ако беше извикала, той не го чу поради крясъците на птиците, които вече се бяха настанили за вечерта в гнездата си по най-горните клони на околните дървета. Те запротестираха шумно. Въпреки заглушителя, пляскането на куршумите във водата прозвуча високо в кадифената тишина на спускащата се нощ.

Водата, която се стичаше в лодката, я накара да изпадне в паника. Тя се опита да спре теча, като притисна длани към дупките, но, разбира се, без успех.

— Най-добре да скочите и да заплувате, госпожо Дювал. Издърпайте лодката обратно, след като сте до нея.

— Не мога!

— Разбира се, че можете. Просто хванете въжето и го задърпайте след себе си.

Паниката й проличаваше все повече и повече, което изглеждаше доста убедително от разстояние. Но Бърк подозираше, че е номер. Тя изглеждаше толкова опасна и лукава, колкото и една пеперуда, но вече го беше мамила твърде много пъти: когато се хвърли към страничната врата по време на преследването с висока скорост; когато се опита да извади ключа от таблото; когато хвърли към лицето му шпатулата, от която капеше гореща мазнина, и когато едва не му разцепи главата при излизането му от колибата. Нямаше да се остави отново да бъде измамен от крехкия й и невинен вид.

Но трябваше да признае, че това й изпълнение е най-доброто. Изглеждаше напълно паникьосана, докато стоеше изправена и опасно клатеше лодката.

— Моля ви, господин Базил, ще се удавя!

— Няма да се удавите.

— Моля ви!

Това се случи, когато тя протегна ръка напред, сякаш за да хване неговата от разстояние. Лодката се наклони, преобърна се и я изръси в лепкавата вода. Тя запляска диво с ръце и крака, но потъна. И остана под повърхността. Бърк не я виждаше. Той притаи дъх, докато наблюдаваше тревожно повърхността. Накрая главата й се показа.

Бърк издиша с облекчение. Поредният й номер.

Но тя остана там само за секунда, след това отново изчезна, като се мъчеше да си поеме въздух и мяташе ръце и крака. Този път не се появи.

— По дяволите! — прошепна Бърк. После повтори по-високо: — По дяволите!

Забрави за парещите си очи и пренебрегна контузията, която вероятно бе получил. Събу си бързо обувките, хвърли пистолета на кея и се гмурна във водата.

Чувстваше се така, сякаш се опитва да плува в паница с каша. Като в кошмар, колкото по-дълги махове правеше и колкото по-силно риташе, толкова по-бавно напредваше. Докато стигне до преобърнатата лодка, мускулите и дробовете му горяха. Прегърна обърнатия корпус, пое си няколко пъти дълбоко дъх и се плъзна под повърхността.

Плуваше във все по-широки кръгове и опипваше слепешком, докато отново му се наложи да се покаже, за да си поеме дъх. Когато го направи, видя въздушни мехурчета на повърхността на около десет метра разстояние. Той си наложи да поеме отново дълбоко въздух и се гмурна в онази посока.

Усети как косата й докосна ръката му като копринено водорасло, но когато посегна към нея, юмрукът му се затвори празен. Ръцете му затърсиха диво, докато я намериха. С дробове, които всеки момент можеха да се пръснат, той уви ръце около нея и използва хлъзгавото дъно на ръкава, за да се отблъсне нагоре. Водата не беше толкова дълбока, но беше гъста и му се струваше, че никога няма да стигне до повърхността.

Когато най-сетне успя, си пое жадно дъх, но още преди да успокои дишането си, заплува към кея, като дърпаше Реми Дювал след себе си. Тя не се движеше и не се съпротивляваше на опитите му да я спаси, както обикновено правеха хората, които едва не са се удавили. Страхуваше се да мисли защо. Наложи си да погледне лицето й. Беше неподвижно и мъртвешки бледо, покрито с мръсотия.

Когато стигна кея, пред него се изпречи още един проблем: как да се качи горе, без да я изпуска. Беше важно да бърза. Тя лежеше безжизнена на свитата му лява ръка. От колко време беше без кислород?

Неотложността му даде сили да протегне ръка нагоре и да се опита да се хване за една от летвите. Два пъти се помъчи безуспешно да се повдигне достатъчно, за да преметне десния си крак върху кея. На третия опит успя и заби пета в дървото. Вися така няколко секунди, като се опитваше да събере сили и да убеди мускулите си, че могат да направят това, което се изискваше от тях.

С херкулесовско усилие придвижи десния си крак по-навътре на кея, докато вече и него можеше да използва като лост. Накрая се издърпа нагоре. Когато коремът му докосна гредите, едва не се разсмя от облекчение.

Издърпа Реми Дювал горе и я просна върху кея. По устните й бяха полепнали мокри кичури коса. Той ги отмахна и веднага започна да прилага изкуствено дишане. Натисни, натисни, натисни, почивка. Едно, две, три, почивка. Стисни ноздрите и издишай в устата. Натисни, натисни, натисни, почивка.

Колко време беше минало? Когато той скочи, тя вече бе под повърхността от двадесетина секунди. Добре де, може би тридесет. И още четиридесет и пет секунди, докато той доплува до лодката. Една минута под повърхността. Значи колко ставаше, като се прибавеше и това?

Натисни, натисни, натисни, почивка. Натисни, натисни…

Тя изкашля вода. Бърк сложи ръка на бузата й и обърна главата й на една страна, така че да не се задави, докато повръща погълнатата вода. Отне й няколко минути, докато задиша нормално и синият оттенък на устните й да започне да изчезва.

Когато Реми отвори очи, той се намираше точно срещу нея. Нямаше начин да избегне погледа му, нито пък той да избегне обвинението в нейния.

— Съжалявам. Не ви повярвах. Помислих си, че е номер. — Не можа да измисли какво повече да каже, затова повтори: — Съжалявам.

Той се отпусна на колене и погледна към тъмната вода. Тъй като се беше обърнала, лодката все още се носеше по повърхността. Ако не я върнеше обратно, щяха здравата да загазят. Трябваше веднага да направи нещо, преди да го е обхванало пълно изтощение и да не е в състояние да помръдне. Той се хвърли за втори път във водата.

 

 

Не можеше да се каже, че във всяка тяхна вена тече човешка доброта, но поне не го бяха убили. Все още.

Грегъри полагаше всички възможни усилия да изглежда безобиден, което не бе трудно, понеже той беше не само безобиден, но и абсолютно безпомощен. А и се съмняваше, че и самият сатана би могъл да изплаши тези хора. Можеха да му прережат гърлото, но за забавление, а не защото се чувстваха заплашени от него.

Колкото до него, вътрешностите му вибрираха от ужас. Те вероятно подушваха страха му през омайния аромат на гъмбото^[1], което къкреше в една тенджера на печката. Стопанката на дома му донесе една паница и я тупна нелюбезно пред него.

Не беше по-дружелюбна от мъжете — съпруга и синовете й, както предполагаше Грегъри, — които буквално го бяха влачили през гората към къщата, където жената и две по-малки момичета го подложиха на подозрителен оглед. Грегъри предполагаше, че би трябвало да е благодарен, задето са го спасили, преди да се превърне в храна за алигаторите или бъде победен от глада, жаждата или студа.

Бяха го спасили от опасностите на блатото, но в гостоприемността им имаше още много да се желае. Във всеки един момент опасенията им можеха да се превърнат в заплаха. Те бяха от типа хора, с които човек не биваше да се забърква.

Той се опита да установи по-дружелюбен контакт и се усмихна на домакинята.

— Изглежда много вкусно. Благодаря ви, госпожо!

Жената буквално изръмжа и устните й разкриха празнина на мястото на предните няколко зъба. Каза на съпруга си нещо на кейджън-френски. Той изгрухтя кисело в отговор. Децата бяха също толкова мълчаливи, колкото и родителите им. Стояха тихо и наблюдаваха как Грегъри пъха в устата си лъжица, пълна с гъмбо.

Умираше от глад, но след няколко хапки установи, че е трябвало първо да опита гъмбото, преди да започне да лапа. Беше гъсто и приготвено с различни черупчести животни, лук, домати, патладжани и ориз, но готвачката се бе престарала с подправките и едва не му изгори хранопровода.

След като отпи голяма глътка вода, той продължи да яде, но по-бавно. През последните два дни стомахът му се бе свил, затова се засити с половината порция.

— Благодаря ви много — рече той и се потупа по корема. — Беше вкусно, но се натъпках.

Без да каже каквото и да било, жената махна паницата и приборите му, но му остави водната чаша. Мъжът седна срещу него. Беше страшно космат. От ноздрите, ушите и кокалчетата на пръстите му се показваха гъсти черни косми. Косата му беше сплъстена от шапката, но имаше гъста брада, която стигаше до основата на шията и се сливаше с растителността по гърдите му.

— Как се казваш?

Грегъри, който за пръв път чу да му говорят на английски, заекна:

— Ъ-ъ, Грегъри.

— Отец Грегъри?

Отначало Грегъри се стъписа, но след това си спомни, че все още носи обърнатата яка.

— Ъ-ъ, да. Отец Грегъри. — С един свещеник можеше да се отнесат по-почтително. Например смъртта му можеше да бъде бърза и безболезнена, а не бавна и мъчителна.

Лъжата предизвика отговора, на който се бе надявал. Впечатлени от това, че сред тях има божи човек, те заговориха развълнувано помежду си. Накрая главата на семейството изсвири пронизително и другите веднага млъкнаха.

Той изгледа Грегъри с недоверие.

— Какво е станало с лицето ти?

— Клон на дърво.

Двете вежди, които приличаха на гъсеници, се свиха подозрително.

— Нали разбирате, загубих се — рече Грегъри. Израженията им останаха непроменени. Той обясни: — Аз, ъ-ъ, тоест аз и един приятел бяхме тръгнали на излет. Той тръгна напред с колата с провизиите. Аз трябваше да взема лодката и да се срещна с него на едно място. Обаче се загубих. Не гледах накъде вървя и се блъснах в едно дърво. Изпаднах в безсъзнание. Не зная колко съм плавал така, докато вие намерихте лодката ми. — Той ги прекръсти. — Бог да ви благослови, приятели. — След това каза, за да завърши монолога: — Приятелят ми свещеник сигурно вече се е побъркал от тревога. Може и да е организирал претърсване.

Обраслият мъж вдигна поглед към съпругата си и изръмжа уклончиво. Тя всмука устните си там, където трябваше да се намират предните й зъби.

Грегъри прие мъчително отказа им. Доплака му се. Беше стигнал до дъното и му оставаше само един приемлив избор: да се хвърли на колене пред родителите си и да ги замоли за милост. Те си бяха измивали ръцете от него дузини пъти, но винаги му се притичваха на помощ, когато положението станеше отчаяно. А едва ли имаше по-отчаяно положение от това.

Със сигурност можеше да измисли нещо, което да докосне струната на родителската загриженост или на дълга. Все пак те го бяха създали. С радост щяха да финансират едно пътуване. Може би до Европа или Ориента. Щяха да го изпратят далече, безкрайно далече, само за да се отърват от него и да избегнат всякакви неудобства, които можеше да предизвика с присъствието си в Ню Орлиънс.

Щеше да замине на следващия ден. Татко му можеше да уреди това. За часове можеше да бъде на безопасно разстояние от Бърк Базил, Пинки Дювал и цялата тази проклета бъркотия. Съжаляваше за деня, в който се е забъркал, но сега му бе просветнало и единственото спасение бе един телефонен разговор.

— Бяхте ужасно любезни е мен. А сега, ако мога да използвам телефона…

— Няма телефон — рече рязко мъжът.

— О, добре.

Имаше един телефон на не повече от десет метра върху кухненската стена, но Грегъри реши, че ще е по-благоразумно да не изтъква това, особено след като се бе развихрил поредният семеен спор. Знаеше повърхностно френски, но този, който бе учил, изобщо не звучеше така, затова не успяваше да следи спора. Най-накрая бащата отново им направи знак да млъкнат.

— Ти ще ожениш онуй момче там.

Грегъри го погледна слисано.

— Моля?

Мъжът посочи набитото момче, което бе помагало в спасяването му.

— Иска да се ожени. Ще го ожениш, нали?

Гъмбото отново завря, но този път в стомаха на Грегъри. Беше изял прекалено много след дните на гладуване. Потеше се също толкова обилно, както и стопанката на дома, която постоянно избърсваше горната си устна с метнатата през рамо кърпа за съдове.

Положението ставаше все по-напрегнато. Ако искаше да излезе жив оттук, трябваше да впрегне всичките си актьорски умения. Момчето изглеждаше на осемнадесет и обещаваше до няколко години да стане космато като баща си. Грегъри му се усмихна благо.

— Искаш да се ожениш ли, синко?

Момчето погледна към баща си да отговори вместо него. Брадатият мъж стресна Грегъри, като изрева някаква заповед на кейджън-френски.

Вратата на съседната стая се отвори и влезе едно невероятно младо момиче. Всъщност невероятно младо, за да бъде с корем, издут в толкова напреднала бременност.

— О, господи! — изстена Грегъри, но не бе молитва.