Сандра Браун
Последният ден на карнавала (24)

Двадесет и четвърта глава

— Всичко с готово — рече Бърк, без да обръща внимание на мълчаливия укор на другите двама. Реми Дювал седеше на ръждясалия метален шезлонг на верандата. Външната стена зад нея беше украсена със стари табелки.

Дред слагаше стръв на въдицата си, а цигарата висеше от ъгълчето на устата му. Димът, който се издигаше от нея, се смесваше с мъглата над блатото.

— Ако тръгнеш с нея, си кръгъл глупак — промърмори той, докато нанизваше рачето на кукичката.

— Каза ми го вече поне хиляда пъти — рече Бърк и направи знак на Реми да отиде до кея и да се качи в малката лодка, която беше натоварил с продукти от магазина на Дред.

— Не виждаш ли, че е слаба като коте?

Дред захвърли въдицата, отиде при нея, сложи възлеста ръка под мишницата й и й помогна да се изправи. След това двамата заобиколиха порцелановата тоалетна чиния, която лятно време се използваше като саксия, но сега бе кошче за боклук и фасове. Минаха по кея и се приближиха до кола, за който бе вързана лодката.

Бърк се качи пръв и й подаде ръка. Забеляза, че тя се поколеба, преди да я сложи в дланта му, но го направи и стъпи предпазливо в клатещия се съд. Бърк й помогна да запази равновесие, когато се настани на грубата греда, която служеше за седалка. Реми се вкопчи здраво в двете стени на лодката, като в същото време гледаше стелещата се мъгла и мътната вода под тях.

— След ден-два ще намина за още продукти — каза Бърк на Дред, докато развързваше въжето от късия кол.

— Сигурен ли си, че няма да се загубиш?

— Сигурен съм.

— Ако това стане…

— Няма.

— Добре, добре — рече Дред и погледна към Реми. — Карай го да се грижи за теб, cheri. Ако не го прави, после ще отговаря пред мен.

— Ти беше много мил е мен, Дред. Благодаря ти.

Нежността в гласа й накара Бърк да се почувства излишен.

Дред му каза:

— Ако някоя от раните й се отвори…

— Вече ми каза какво да правя — прекъсна го нетърпеливо Бърк.

Възрастният човек промърмори нещо под нос, което приятелят му не можа да чуе, но предположи, че така е по-добре. И без това вече го беше слушал достатъчно и можеше да изрецитира наизуст проповедта на Дред.

Практически Дред беше отшелник. Той не се привързваше към никого. Но бе развил някаква глупава преданост към Реми Дювал, която можеше да се стори забавна на Бърк, ако не бе тъй дяволски дразнеща. Тя като че ли упражняваше влияние върху всеки срещнат.

Но все пак не му се искаше да се разделят с Дред скарани, затова извика:

— Благодаря ти за всичко, Дред!

Старецът плю във водата на сантиметри от Бърк.

— И си дръжте ръцете в лодката. Още е рано за тях, ама след седмица-две здравата ще са огладнели.

Бърк беше чувал за двата алигатора, които Дред му беше жал да убие и се отнасяше с тях като с домашни любимци. Дали това беше хоби или средство за отблъскване на натрапниците, Бърк не бе сигурен, но махна с ръка, за да покаже, че е чул, и отблъсна лодката от кея.

След това даде газ на мотора, наклони руля и лодката се вряза в мъглата. Точно преди да завие в ръкава, Бърк погледна назад. Дред седеше на ръба на кея и ловеше риба. Сивата брада се беше разстлала на гърдите му, а босите му крака висяха от кея и не се виждаха, защото мъглата ги обгръщаше от прасците надолу.

— Не му ли става студено?

Реми Дювал също гледаше назад към стареца.

— Кожата му е загрубяла. Откакто се е преместил тук, това са единствените дрехи, с които съм го виждал. На вас студено ли ви е?

— Не.

— Ако ви стане, кажете ми. Ще ви завия с одеяло.

Беше увита в някои от старите дрехи на Дред и с мушама и Бърк не виждаше как може да й е студено, но нещо не бе наред с нея. Стоеше изправена като бастун и се беше вкопчила в лодката с две ръце, сякаш животът й зависеше от това.

— Ще ви се забият трески.

— Моля?

— Ако продължавате да се държите така за лодката, може да ви се забият трески в ръцете. Отпуснете се. Вече набрахме максималната скорост. Нямаме нужда от много добра лодка, за да маневрираме из блатото.

— Не бих могла да усетя разликата. За пръв път ми е.

— В блато ли?

— В лодка.

Той се засмя невярващо:

— Живеете в град, който буквално плава, и никога не сте се качвали на лодка?

— Не — озъби се тя. — Никога не съм се качвала на лодка. Колко по-ясно мога да го кажа?

Резкият й отговор подплаши един пеликан. Той напусна мястото си с шумен плясък на крила и стресна госпожа Дювал.

— Спокойно — рече Бърк.

Голямата птица докосна повърхността само на няколко метра от тях, но очевидно реши, че ще е по-добре да ловува другаде. Надигна се като митичен призрак и изчезна над храсталаците.

В зависимост от гледната точка, блатото можеше да бъде или храм, или кошмар. Бърк уважаваше опасностите му, но го обичаше. Опозна го в колежа, когато с приятелите си прекарваха замаяни от бира уикенди в изучаване на несравними ръкави и мочурища. Сега, когато си спомняше за тези дни, виждаше, че са били безразсъдни, но някак си са успели да оцелеят без по-сериозни последствия, освен махмурлуци, слънчеви изгаряния и ухапвания от насекоми.

Беше си обещал, че ако някога успее да събере достатъчно пари, ще си купи някое отдалечено място. По-късно брат му раздели разходите за риболовния лагер с него. Джо обичаше уикендите, които прекарваха заедно, но никога не беше споделял обожанието на Бърк към примитивната мистика на блатото.

Тази сутрин то изглеждаше особено зловещо — нереален едноцветен пейзаж от вода, мъгла и вкочанени, покрити с мъх дървета. Разкривените им голи клони се издигаха в умоляващи пози към сърдитите облаци със сиво-зелен цвят.

В очите на човек, който никога не бе виждал особената му красота, блатото изглеждаше като пейзаж от кошмар.

Особено ако този човек беше сам или с някого, към когото изпитваше недоверие и страх.

Той я погледна и се почувства объркан, когато видя, че се е втренчила в него.

— Как разбрахте за бебето ми?

Предишната вечер бе в състояние да избегне отговора. Тогава тя го гледа отнесено няколко секунди, преди отварата на Дред да извърши магията си. След това очите й се затвориха, главата й клюмна на възглавницата и тя веднага заспа дълбоко.

По някое време предния ден му беше хрумнало, че може би не бива да я упояват с лекарства толкова скоро след помятането. Дали лековете на Дред можеха да причинят спазми и спонтанно кървене? Възможностите бяха плашещи. Какво ставаше с една жена, когато загубеше дете? Колко време й бе нужно, докато се възстанови, и какво включваше това? По дяволите, не знаеше нищо!

От първия път, когато се бе любил — беше на шестнадесет, — той бе опознавал женското тяло много пъти. Не беше невеж в това отношение. Със сигурност годините на брак бяха разширили познанията му. Имаше основни познания за цикъла и срастването на тръбите, естрогена, абортите и хистеректомиите.

Не желаеше да знае повече. Освен медиците, имаше ли мъж, който наистина да иска да знае и разбира лабиринта на женското тяло? Тайните, затворени в това сравнително малко пространство, привличаха и омайваха мъжа от Сътворението насам. Дори безбройните галактики не бяха предизвиквали толкова размисли, учудване или страхопочитание.

Тайнствеността беше съществена част от примамливостта. Поне за Бърк Базил. Той не желаеше да разрушава илюзиите си. Не искаше да принизява преклонението, което женствеността събуждаше у него.

Все пак снощи трябваше да я попита за аборта й. За свое собствено спокойствие трябваше да знае, че лековете на Дред няма да й навредят.

— Отговорете ми — настоя тя сега. — Как разбрахте за бебето ми? Никой не знаеше, освен лекарката ми. Не съм казвала на никого.

— Казахте на един човек.

Той наблюдава лицето й, докато Реми се мъчеше да отгатне, и разбра веднага щом тя стигна до отговора. Устните й се разтвориха и тя ахна тихо. След това очите й се напълниха със сълзи. Гледаше го като антихрист. Една от тях се плъзна по миглите и се затъркаля надолу по бузата й. Бърк си спомни струйката кръв от ъгълчето на устата й. Тази сълза беше по-трогателна.

— Чули сте изповедта ми?

Той извърна глава, неспособен да я погледне.

— Как е възможно това?

— Има ли значение сега?

— Не. Мисля, че няма значение как сте го направили; важното е, че сте успели. — След малко добави: — Вие сте зъл човек, господин Базил.

Бърк не се чувстваше особено горд от това. Но гузната съвест само го накара да парира:

— Сега ще се обвиняваме ли, госпожо Дювал? Колко забавно! И то когато идва от жена, която се е продала, за да се омъжи за богаташ.

— Какво знаете за него? Какво знаете за мен? Нищо!

— Шшт! — Бърк вдигна пръст към устните си.

— Не зная какво мислите за мен. Не ме е грижа…

— Млъкнете! — изсъска той, моментално изключи двигателя на лодката и се заслуша.

Бръмченето на приближаващ се хеликоптер не можеше да се сбърка с нищо друго. Бърк изруга, запали мотора, отвори дросела и се отправи към най-големия гъсталак от кипариси. Корпусът се блъсна във възлестите коренища на дърветата, които се показваха над повърхността като сталагмити.

Той сложи ръка на главата на Реми и я натисна към скута й, за да не се удари в ниските клони. Веднага щом се озоваха под тях, той изключи мотора и се хвана за един корен, за да не се понесат нататък. За щастие мъглата замаскира следата зад тях.

Реми се помъчи да вдигне глава.

— Стойте неподвижно.

Бърк продължи да натиска здраво тила й надолу, като в същото време гледаше в небето. Както и бе предположил, хеликоптерът се появи над дърветата, като летеше ниско. Беше твърде малък, за да е от тези, които превозваха работници до извънбреговите сонди, и без отличителни знаци, за да е полицейски. Ако беше на пътната полиция, значи пилотът се бе загубил, защото на мили разстояние нямаше нито една кола. Можеше да бъде и инструктор, който показваше на ученика си блатото от птичи поглед, но каква бе вероятността за това в такъв мъглив ден?

По-вероятно бе да е група престъпници, наети от Пинки Дювал да търсят съпругата му и нейния похитител.

Госпожа Дювал протегна ръце над главата си и се опита да се освободи от ръката му.

— Вече го няма. Оставете ме да стана!

Говореше достатъчно високо, за да се чува, макар гласът й да бе заглушен от безбройните дрехи, които й бе дал Дред.

— Стойте мирно! — Той напрегна слуха си, за да чуе дали хеликоптерът се оттегля, или смята да мине и втори път оттук.

— Не мога да дишам! — Тя започна да се бори наистина сериозно.

— Казах да стоите мирно. Само…

— Пуснете ме да стана!

Бърк усети паниката й и я пусна. Тя се опита да се изправи, но си удари главата в един клон и отново падна напред. Лодката се разлюля опасно, което само я накара да се вкопчи в двата й борда и да направи положението още по-опасно. Бърк я сграбчи за раменете.

— Стойте мирно, да ви вземат дяволите! Освен ако не искате да се обърнем, а се съмнявам, че искате това.

Той посочи с брадичка и Реми се обърна. Един алигатор минаваше на не повече от десет метра от тях, като се врязваше безшумно и зловещо в мъглата. Само цепките на очите му се виждаха над повърхността. Тя спря да се бори с него, но задиша учестено.

— Не можех да дишам!

— Съжалявам.

— Пуснете ми ръцете.

Бърк постепенно се отдръпна, без да я изпуска от очи. Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш се опитваше да задържи рязкото им издигане и спускане.

— Правете… правете каквото искате с мен, но не ме задушавайте!

— Не се опитвах да ви удуша, а само да ви предпазя да не си ударите главата в някой клон.

Тя го погледна укорително.

— Опитвахте се да ме задържите да не сигнализирам на хеликоптера. Не съм толкова глупава, господин Базил.

— Добре де, вярно е. Натиснах главата ви надолу, за да не сигнализирате на хеликоптера. Но друг път не се борете с мен. Едва не обърнахме това проклето нещо. Следващия път може да нямаме толкова късмет.

— Последното нещо, което искам, е да цопна във водата. Не мога да плувам.

Той изсумтя скептично:

— И аз не съм толкова тъп, госпожо Дювал.

 

 

— Това е той! Ето го! Отец Грегъри.

Победоносно усмихнат, Ерол потупа с пръст неясната снимка на Грегъри Джеймс. От часове преглеждаше незаконно получените досиета на полицейското управление.

Пинки все още беше скептичен по този въпрос и смяташе, че Ерол е съчинил тази част от разказа си, за да си възстанови доброто му благоразположение.

— Грегъри Джеймс — прочете той от папката. — Няма псевдоними. Предишни арести за неприлично държане на публично място. Кратка присъда по споразумение и един изпитателен срок. — Той се обърна към стоящия наблизо помощник: — Провери къде е сега.

— Той е с Бърк Базил и госпожа Дювал — каза Ерол, когато чиновникът излезе, за да изпълни нареждането на Пинки.

— Ти не разпозна Базил от процеса на Бардо. Защо трябва да мисля, че ще идентифицираш отец Грегъри?

— Базил съм го виждал само от разстояние. Но все пак изглеждаше различно от отец Кевин. Сигурен съм, че това е отец Грегъри. Той дори е използвал собственото си име.

Пинки остана неубеден.

— Ще видим.

Ерол здравата се изпоти, докато помощникът се върне.

— Съвпада, господин Дювал. Грегъри Джеймс е прекарал известно време в затвора преди няколко месеца и сега е в изпитателен срок.

— Видяхте ли, нали ви казах!

— Е, предполагам, че ти дължа извинение, Ерол. Благодарение на теб самоличността на отец Грегъри вече не е тайна.

Ерол сияеше. Пинки го освободи, но му каза да се навърта наблизо, в случай че има нужда от него. Ерол излезе буквално с поклони точно когато Бардо влезе в стаята.

— Дел Рей ще ни подлуди. Тук е от час. Казва, че имал някаква много важна информация, но че ще говори само с теб. Можеш ли да го приемеш сега?

Пинки каза без ентусиазъм на Бардо да го въведе.

Дел Рей Джоунс се занимаваше с всякакви видове мошеничества, но главната му дейност беше лихварството. След въвеждането на комара по речните кораби бизнесът му бе процъфтял и му беше вдъхнал самочувствие, което далеч не отговаряше на истинската му стойност.

Беше подло, злобно, хитро копеленце, което твърде умело боравеше с ножа. Една вечер се бе поувлякъл с един от клиентите си, закъснял с плащанията, и бе прерязал гърлото му. Това бе първото му и до ден-днешен единствено убийство. Изплашен до смърт, тогава той бе изтърчал при адвоката си за съвет.

Пинки му бе казал да се потопи за няколко седмици, уверявайки го, че изчезването на един дребен комарджия едва ли ще раздвижи подземния свят на Ню Орлиънс. И се оказа прав. Извършителят на убийството така и си остана неразкрит. А междувременно Пинки знаеше къде е заровен трупът. Буквално.

Сега, когато Пинки беше затруднен, Дел Рей нямаше търпение да му върне услугата и да демонстрира верността и полезността си. Бардо го въведе вътре. Без да се впуска в любезности, Пинки каза:

— По-добре ще е, ако не ми губиш времето.

Дел Рей облиза малките си остри зъби.

— Не, сър, господин Дювал. Това адски ще ви хареса.

Пинки се съмняваше. Дел Рей беше енергичен човек, който служеше само на себе си, много ловък, Сачъл без перченето. Би станал сводник и на майка си, ако можеше да изкара някой долар от нея.

Но изненадващо интересът на Пинки нарастваше с напредване на историята на Дел Рей, разказана с подкупващ гласец. Когато мъжът свърши, Пинки погледна Бардо и последният каза:

— Звучи добре.

— Добро е, господин Дювал — рече Дел Рей.

— Тогава се залавяй с това.

— Да, сър.

Усмихнат като щастлив плъх, Дел Рей се изниза от стаята. Бардо го последва.

Когато остана сам, Пинки стана и изпъна схванатия си кръст. Рано тази сутрин се беше изкъпал в банята на офиса си. Роман му беше донесъл чисти дрехи от къщи. Чувстваше се освежен, но далеч не отпочинал. Очите му драскаха от безсъние.

Той си наля питие. Изпи на един дъх чаша от най-доброто шотландско уиски и изгори небцето, което беше привикнал към маркови вина. След това си наля втора чаша и закрачи замислено из кабинета.

Какво беше пропуснал? Какво още можеше да направи? Каква още услуга можеше да поиска, за да ускори намирането на Реми и убиването на кучия син, който я беше отвлякъл?

Беше използвал всички налични източници. Беше мобилизирал значителен брой хора. Действащи като безшумни, добре обучени командоси, те преравяха града и околните общини, задаваха въпроси, вслушваха се в клюките. Досега не се бе появило нищо, което да подскаже местонахождението на жена му. Други работеха само върху събирането на информация за Бърк Базил — неговите интереси, силни и слаби места. Беше нает хеликоптер, който да лети ниско над блатата, за да ги намери, но до този момент бе открил само един полупотопен микробус.

С кръв в него. На Грегъри Джеймс? Вероятно. Според свидетелите, които имаха желание да говорят, хулиганите го бяха натупали здравата. Но и задното стъкло на микробуса беше разбито. В тапицерията бяха намерени забити сачми за пернат дивеч. Беше възможно да е пролята и кръвта на Реми. Но Пинки не можеше да рискува разследване, за да установи това. За да предотврати намесата на властите — федерални и местни, той накара да унищожат микробуса.

Ако Реми бе жива, но ранена; ако се намираше в блатото, щеше да бъде изплашена. А може би не?

В съзнанието на Пинки се бе промъкнала тайно една друга възможност. Отначало не бе нищо повече от мимолетна мисъл — като първите признаци на някакъв дискомфорт, който не можеше да бъде определен или локализиран; просто неясното безпокойство, че не всичко е наред; предчувствие, че нещата ще се влошат, преди да се оправят. Докато часовете минаваха без информация за Реми или нейния похитител, без да му се обадят или да получи бележка за откуп, тази идея започна да го разяжда бавно като рак.

— Ами ако Реми не е отвлечена? Ами ако е избягала с Базил?

Това беше абсурдно. Той се ужаси, че подсъзнанието му може да изработи такъв вариант на нещо очевидно. Нямаше основание за такова нещо. Никакво. Тя нямаше причини да го напуска. Той трепереше над нея. Беше й дал всичко, което би могла да поиска.

Не, това не бе напълно вярно.

Тя бе искала да се омъжи в църква, благословена от свещеник, а той й бе отказал. Бракът бе нещо свещено, голямо за човек, религиозен колкото Реми. Пинки бе заявил, че това е простотия, както и голяма част от католическата вяра. Религията беше за жените и слабите мъже. Затова се ожениха в стаята на съдията, без никакви глупости.

В съзнанието на Реми те до ден-днешен живееха в грях.

Също така искаше дете. Пинки се мръщеше само при мисълта тя да се надуе като дирижабъл. В края на деветте месеца повръщане всяка сутрин, най-различни загрозявания и противен секс, какво щеше да получи? Бебе. Господи!

Достатъчно му беше, че трябваше да дели Реми с онова хлапе, сестра й. Взаимната им привързаност бе за него постоянен източник на раздразнение и неудобства. Отношението му към семейството бе същото като към религията. Никой уверен в себе си човек нямаше нужда от това.

Но привързаността на сестрите една към друга беше и предимство. Той я използваше като рул, за да пренасочва Реми всеки път, когато кривнеше от пътя, който й бе наложил.

Веднага щом се върна от община Джеферсън, където за последен път бяха видели жена му, той провери в „Благословено сърце“. Без да споменава за отвличането на Реми, попита за Флара и почувства облекчение, когато научи, че младата му балдъза се намира между стените й.

Реми нямаше да се махне, без да вземе Флара. А това пращаше по дяволите теорията, че е избягала е Бърк Базил. Все пак къде можеше да го е срещнала? Кога и как можеха да измислят този сложен план? Пинки поклати глава в решителен отказ на собствените си лоши предчувствия. Тя не беше избягала, а отвлечена насила и против волята й.

От Бърк Базил. Кучият син, който му се бе изсмял в очите на страхотното предложение, сега държеше в ръце съпругата му. Толкова знаеше. Това, което не знаеше, бе какво би направил Базил с нея. Но можеше да си представи.

Подпален от мисълта, той метна чашата през стаята. Тя се разби в стената и я оплиска със скъпо уиски. Ерол се втурна в стаята, за да провери безопасността му.

— Вън!

Уплашен, Ерол се оттегли и затвори вратата след себе си.

Пинки закрачи из стаята, сякаш се мъчеше да намери отдушник за гнева си. От деня, в който бе сключил сделката с Ейнджъл за дъщеря й, Реми бе негова. Той я изпрати в „Благословено сърце“, за да бъде сигурен, че ще остане непокварена. Учебните предмети бяха необходими, но според Пинки второстепенни спрямо другото образование, за което бе настоявал. Беше наредил да бъде обучена в правилен говор, етикет и безупречни маниери, така че когато я покаже на публично място, тя да е като негово блестящо украшение.

След като се ожениха, той я научи на всичко, което според него трябваше да знае една жена, а именно — как да задоволява мъжа. Гардеробът й подхождаше на вкуса му. Беше я скроил за себе си, сътворил единствено за своя употреба.

Жената на Пинки Дювал трябваше да бъде съвършена като орхидеите, виното или кариерата му. Затова сега беше толкова гневен. Сега вече Реми беше съсипана за него. Никога повече нямаше да може да й се радва.

Дори и Базил да не я беше пипнал с пръст…

Но, разбира се, щеше да го направи.

А дори и да не го направеше, всеки щеше да предположи обратното, което си беше все същото.

Как щеше да понесе всички да си мислят, че неговият враг е чукал жена му? Не можеше. Не желаеше. Щеше да стане за посмешище.

Не, в момента, в който Реми бе похитена, бе опетнена, а като такава беше неприемлива.

Накрая щеше да умре и тя заедно с Базил.