Сандра Браун
Последният ден на карнавала (38)

Тридесет и осма глава

Пинки наблюдаваше празнуващите от прозореца на кабинета си. Парадът на Орфей беше свършил, но тълпите все още бяха навън и прегрешаваха яростно преди настъпването на Великите пости след по-малко от двадесет и четири часа.

Той чу вратата да се отваря и се обърна. Бардо се промъкна вътре, необичайно унил.

— Хората ми не искат и да се доближат дотам. Казват, че все още било горещо във всичките му там форми — ченгета, помощник-шерифи, щатска полиция, съдебен лекар. Ти кажи.

— Смъртта на Макуен потвърдена ли е?

— Абсолютно. Разправят, че Пату го гръмнал, за да спаси Базил.

— Ами Базил? — попита Пинки.

— Няма да повярваш. Пату го арестувал, но той избягал.

Пинки изпсува яростно.

— Базил пречукал дъртия, дето продава стръв там.

— Пречукал ми е задника! — изрева Дювал. — И Пату се е вързал на тая дивотия?

— Не знам.

— Оня тип Грегъри не ни ли каза, че Базил и Дред не знам си кой са много гъсти? Както ми описваш колко е горещо на онова място, дори и Базил не би могъл да избяга без чужда помощ. И какво, по дяволите, стана с Грегъри и хората, които изпратих с него? Някакви новини?

Бардо поклати глава:

— Нищо.

— Не мисля, че изобщо са стигнали до магазина на Дред. Очевидно са ни прецакали.

— Това са две от най-надеждните ми момчета — възрази Бардо. — Като им кажа какво да правят, го вършат и не задават въпроси.

— Семейството на Грегъри Джеймс има много пари. Той ги е подкупил да го пуснат. Сега сигурно вече са във Вегас и шибат по две курви наведнъж.

— Не могат да бъдат подкупени — каза упорито Бардо.

— Тогава ми обясни къде са.

Бардо сви рамене, а Пинки изруга.

Не си спомняше някога да се с чувствал толкова объркан и безпомощен. Бе имал две отлични възможности да пипне Базил, а и двете се бяха провалили. Очевидно Макуен бе решил да прескочи Дел Рей Джоунс и да действа сам. Дювал нямаше нищо против. Дори се възхищаваше на инициативата на Макуен. Само дето тя се провали и Макуен бе убит. „Благодаря ти, Дъг Пату“, помисли си Пинки. С него смяташе да се оправи по-късно.

Междувременно Грегъри Джеймс беше изчезнал и взел със себе си двама опитни убийци. Как бе, успял да го направи сополивият му педал? Където и да се намираше, Базил сигурно си скъсваше задника от смях на нещастните му опити. Само при мисълта за това кръвното на Пинки хвръкна до небесата.

Бардо прекъсна мислите му:

— Не ми се ядосвай, задето го казах.

Пинки се обърна, но Бардо продължи, без да се смути от сърдития поглед на адвоката:

— Базил може да е гръмнал госпожа Дювал и да я е хвърлил в блатото още същия ден, когато я е отвлякъл. Може вече да е мъртва. Или…

— Е? Или какво?

— Или… По дяволите, Пинки, помисли сам! Ако е сама с Базил вече цяла седмица, може да… нали разбираш… Може да прави цялата работа толкова интересна за него, че вече да не му пука за никакво отмъщение. Или пък да си отмъщава по друг начин.

Очите на Пинки станаха опасно студени и безизразни.

— Значи твоята теория е, че или жена ми е мъртва, или се шиба като луда с Базил?

Бардо разпери красноречиво ръце:

— Нали ги знаеш курвите. Малко са като кучетата. Докато ги храниш и ги почесваш от време на време, те обичат. Защо смяташ, че ги наричат кучки?

— Никога не съм мислил за това.

Бардо сякаш не забелязваше, че шефът му едва сдържа гнева си, и продължи неблагоразумно:

— Имам адски лошо предчувствие. От самото начало тръгна зле. Всичко работеше против нас.

— Увърташ. Какво ти е на ума?

Бардо бръкна в джоба си и там задрънкаха дребни монети. Той изправи нахално рамене.

— Отказвам се, Пинки.

— Как пък не!

— Виж, нямам намерение да бъда убит, особено заради един задник, който така и никога не успях да чукам.

Пред очите на Пинки падна червена пелена. Той се хвърли напред и хвана реверите на Бардо. Реми може и да заслужаваше тази обида, но той не. Никой не напускаше служба при него по собствено желание. Кога Уейн Бардо бе станал толкова нагъл, за да си мисли, че той може?

— Ще правиш това, което ти кажа, или ще подшушна на ухото на Литръл за подвизите на Уейн Бардо!

— Ти си мой адвокат. Не можеш да разправяш такива работи на окръжния прокурор, без да те лишат от адвокатски права.

— Вярно е — призна Пинки с нежния глас, който използваше в съдебната зала, за да зададе въпрос, с който знаеше, че ще дискредитира свидетеля. Един местен журналист, негов почитател, бе нарекъл този глас „кадифения чук“. — Не мога да издам привилегирована информация, но мога да накарам някой друг да го свърши вместо мен. Има дузини хора, които биха ми направили тази услуга веднага, преди да успееш да мигнеш. А когато това стане, с теб е свършено, Уейн. Там, където ще отидеш, няма да има нито една жена. Ще ти отнемат бижутата, хубавата кола и всичките ти скъпи дрехи. Ще те заключат толкова надълбоко, че душа ще даваш да те пуснат поне веднъж месечно да се обръснеш и да си вземеш душ. — След това, без да даде на Бардо възможност за отговор, той пристъпи напред и пъхна носа си на сантиметри от този на събеседника си. — Тая лоша работа, както я наричаш, ще свърши само тогава, когато Базил е вече мъртъв. Изяснихме ли се?

Реши да запази плановете за Реми за себе си. Бардо не изпитваше ни най-малка неохота да убива жени, но не искаше да разпалва апетита му толкова скоро.

— Междувременно имам друга поръчка за теб. — Той го пусна, приглади реверите му и го шляпна снизходително по бузата. — Но тя ще ти достави истинско удоволствие.

 

 

— Пинки отказа да се ожени за мен в църква. Щом църквата не признава нашия брак, и аз не го признавам. — След това Реми прибави шепнешком: — Което, предполагам, ме прави курва, както и ти ме обвиняваш.

Базил я погали по бузата.

— Не си такава.

Бяха прегърнати силно и в страстта им имаше оттенък на отчаяние. Той я пусна само толкова, колкото да стане и да се съблече. Реми потърка буза в голите му космати гърди.

— Какво ще стане с нас, Базил?

Името му прозвуча естествено от устата й и това го накара да се усмихне. Но въпросът й му подейства отрезвяващо. Той въздъхна:

— Не знам.

— Трябва да ме пуснеш. Трябва да се върна обратно.

Той поклати отрицателно глава.

— Но…

Той повдигна глава и я погледна.

— Не.

След това я прегърна собственически. Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, тя го попита за брака му с Барбара.

— Защо се разделихте?

— Не можах да я направя щастлива.

— А тя направи ли те щастлив?

— Не — отвърна той и за пръв път осъзна, че нещастието им не е било изцяло по негова вина. И Барбара не се бе престарала в това отношение. — Просто имахме приемлива връзка. Предполагам, както повечето хора.

— Но не трябва да е така.

— Не, не трябва. — Той я огледа внимателно, като докосваше лицето й. — Ако можеше да си избираш какво да правиш, какво би било то?

— Искаш да кажеш, ако благотворителността на Пинки нямаше никакви допълнителни задължения? — Той кимна. — Бих работила в картинна галерия — рече без колебание Реми. — Изучавала съм майсторите и знам много за съвременните художници. Бих била много добра.

— Сигурен съм — каза искрено Бърк.

Реми пъхна ръце между бузата си и възглавницата и изражението и гласът й станаха тъжни.

— Какво щеше да стане, ако се бяхме срещнали в друго време и на друго място, при нормални обстоятелства? Да си представим, че аз работех в някоя от луксозните галерии на Ройъл Стрийт, а ти се разхождаше и ме видеше?

— Първо на първо, дори не бих могъл да си позволя да хвърля сянката си върху някоя от витрините на Ройъл Стрийт.

— Но това е наужким, Базил. Всичко би могло да се случи.

— Добре. Вървя си и те виждам, така ли? — Тя кимна. — Ами след като заеквам известно време, вероятно ще се опитам да събера достатъчно кураж да те заговоря.

Реми се засмя:

— Щеше да завържеш с мен разговор. Това е добре. След това какво?

— След това нищо. Ти веднага щеше да забележиш, че съм пълен невежа.

— Защо?

— Може би в редица от картини бих могъл да посоча Мона Лиза, но долу-горе дотук свършват познанията ми в областта на изкуството. Щеше да ме направиш разноглед.

— Съмнявам се — усмихна се срамежливо тя и призна тихо: — Отец Кевин със сигурност остави у мен трайно впечатление.

— Оня кисел свещеник? — изсумтя презрително той.

— Беше доста напрегнат, но много си мислех за него.

— И какво си мислеше за него?

— Неприлични неща.

— Айде бе!

— М-хм. Мислех си, че сигурно представлява изкушение за всяка жена от енорията си.

— Хайде стига!

— Вярно е — настоя тя. — Мислех си, че е твърде привлекателен, за да бъде свят човек.

— Аз не съм свят човек.

— Тогава не го знаех. Смятах, че има невероятен сексапил.

— Наистина ли?

— Да, и то преди да видя, че има лунички по раменете си.

Той се засмя. Радваше се на вниманието, на флирта й.

— Не, нямам.

Тя се засмя с него и отвърна:

— Да, имаш.

Прекараха следващите няколко часа, като се прегръщаха, целуваха и всеки изучаваше тялото на другия с невинно любопитство, запазено само за нови любовници. Радваха се на всяко свое откритие.

Потънаха във фантазията, че са се срещнали в друго време и на друго място, че са свободни да се смеят чисто и просто заради удоволствието от това. Шегуваха се, но имаше и мигове, когато не правеха нищо друго, освен да се гледат втренчено.

— Толкова си хубава — каза той по едно време. — Не мога да повярвам, че съм с теб така.

— Лицето ти ми харесва — прошепна в отговор Реми. — Много е честно, но…

— Но какво?

— Зад очите ти е много тъмно, Базил. — Тя се вгледа в тях. — Какво криеш там?

— Всичките си грехове и недостатъци.

— Едва ли са много.

— Би се изненадала. А може би не — добави той и се засмя тихо.

Реми проследи устните му с върха на пръста си.

— Тук се усмихваш, но не и е очите си. Защо? Какво те прави толкова нещастен?

Беше тревожно, че чете мислите му така, но в същото време беше и трогнат от тази й способност и желанието да го опознае цялостно. Прииска му се да й каже колко много означава за него тази загриженост.

— Реми… — Той се вгледа в лицето й, в дълбините на очите й, и думите му избягаха. Затова я целуна, прегърна я и неохотно й каза, че вероятно би трябвало да се опитат да поспят.

Обърна я с гръб към себе си, но уви ръка около талията й и я притисна до гърдите си. До този момент бе смятал, че интимността ще му е достатъчна, но му бе нужно съвсем малко, за да се възпламени отново.

Скоро втвърдената му мъжественост започна да се потърква в нея. Той посегна към гърдата й и загали зърното, докато то му откликна. След това я целуна по тила, премести ханша си по-напред, откри, че и тя е готова и прошепна името й, когато влажната топлина отново го обгърна.

Започна да прониква на тласъци и бе почти потънал в забрава от ритъма, когато тя издаде един звук и го измъкна рязко от еротичната омая.

Той се отдръпна и я обърна по гръб. Плачеше. Бърк избърса сълзите й.

— Съжалявам, Реми. Ето, спирам. Всичко е наред.

— Не съм искала да спираш.

Той преглътна.

— Тогава какво?

Тя хвана лицето му между дланите си.

— Знаеш какъв беше животът ми с Пинки. Знаеш защо ме смяташе за свое притежание, какво направи с мен и какво бях за него през всичките тези години.

Значението на думите й не можеше да се сбърка. Той кимна мрачно.

— Изпълнявах това под команда — каза тя, като държеше той да разбере.

— Знам.

Тя си пое разтреперана дъх.

— И все още ме желаеш?

— Дали те желая? — повтори смаяно той. — Дали те желая?

Отново я покри с тялото си и проникна в нея с едно гладко движение. След това прокара пръсти през косата й и задържа главата й неподвижно, докато й говореше с нисък, напрегнат глас:

— Може да умра, преди всичко това да е свършило. Или да прекарам остатъка от живота си зад решетките. Каквото и да стане, няма значение.

След това проникна по-дълбоко в нея.

— Но не бих понесъл да се върнеш при него. Заслужавам и съм съгласен на всичко друго, но не и това. — Той стисна здраво очи и притисна чело до нейното. — Не можеш да се върнеш при Дювал. Не можеш. Всичко друго, всичко, само не това.