Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fat Tuesday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
Kristi_35 (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Последният ден на карнавала

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

ISBN: 954–459–437-X

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

— Искаш ли яйца?

— Не, Пинки, благодаря — отвърна Бардо и погледна към Роман. — Но бих изпил чаша кафе.

Когато се върна у дома си след полицейския участък, Пинки усети, че умира от глад. Събуди иконома да му приготви закуска. Вместо да недоволства, Роман се зарадва, че може да му услужи. Спасяването от смъртна присъда вдъхваше преданост.

Икономът донесе кана с прясно кафе и още една чаша и чинийка на кухненската маса.

— Ще имате ли нужда от нещо друго, господин Дювал?

— Не, Роман, благодаря. Лека нощ.

Бардо наблюдаваше над ръба на порцелановата си чашка как старият джентълмен се отправя надолу по коридора към стаята си.

— Не са останали много такива чернилки на света.

— Не бих му позволил да чува такова нещо — отбеляза Пинки, докато боцкаше с вилицата си жълтъка на едно от яйцата на очи. — Когато хванал жена си в леглото с друг мъж, Роман съсякъл и двамата с брадва.

— Без майтап? — попита Бардо, очевидно впечатлен.

— Хмм.

Пинки премина направо към същността на непредвидената среща:

— Ще имаме неприятности с Базил.

— Айде бе!

Вилицата на Пинки се спря на половината път към устата му. Той вдигна поглед към Бардо и изпита удоволствие, когато видя, че другият беше прочел правилно значението на опасното му изражение.

— Съжалявам — промърмори Бардо. — Не исках да се правя на умник. Просто и аз предполагах, че още не сме свършили с тоя бой скаут, нали разбираш.

— Мислех да се погрижим за него след известно време, но промених решението си. Не можем да чакаме.

— Защо? Какво е станало?

Пинки му разказа за арестуването на Сачъл.

— Мисля, че е време да изпратим на господин Базил съобщение.

— Добре.

— Ясно съобщение, че ако ни се бърка, си търси белята. Голяма беля.

— Какво искаш да направя?

— Пинки?

При гласа на Реми и двамата погледнаха към отворената врата, където тя стоеше, увита в халат, с рошава коса и сънливи очи.

— Не те чух да влизаш.

— Не съм влязъл сега — каза Пинки. Забеляза, че тя избягва погледа на Бардо и не можа да не се запита защо. — С господин Бардо имаме да обсъдим една работа.

— По това време?

— Спешно е.

— Разбирам.

— Връщай се в леглото. След малко идвам.

Погледът й се спря на Бардо за секунда и отново се върна на Пинки.

— Не се бави.

Той довърши разговора си с Бардо, като се стараеше да говори тихо. Не му отне повече време, отколкото да изяде закуската си. В заключение каза:

— Бих искал това да се свърши незабавно.

— Разбира се.

— Незабавно! — подчерта Пинки. — Трябва да е остро и силно като удар в главата. Искам да подейства като кофа с вода на Базил и всички останали в отдел „Наркотици“.

— Разбирам.

— Колкото до хонорара ти…

— Както обикновено?

Пинки кимна.

— Можеш да излезеш от задната врата, откъдето влезе.

Когато Бардо си замина, Пинки отново включи алармената система и се качи горе. Реми си беше легнала, но все още бе будна.

— За какво беше всичко това?

— Казах ти. Работа. — Той започна да се съблича, но не я изпускаше от поглед. — Добре ли си, Реми?

Видя, че въпросът му я накара да се почувства неловко.

— Разбира се, да. Защо да не съм?

— Напоследък направо не приличаш на себе си.

Тя му се усмихна неубедително.

— Знаеш, че ставам малко унила всяка зима. Готова съм за пролетта, но тя изглежда толкова далече.

— Лъжеш.

Други мъже без дрехи се чувстваха уязвими и по-малко внушителни. Но не и Пинки. Голотата не го потискаше. Той сложи ръце на хълбоците и погледна строго жена си.

— От седмици насам си влачиш задника.

— Казах ти, че е от…

— От сезона? Дрън-дрън! И откъде ти хрумнаха тези модерни идеи?

— Модерни идеи ли?

— Тези, които така прямо сподели с гостите на партито ни миналата вечер. — Той снижи гласа си до шепот: — Още малко и щеше да застанеш на страната на противника, Реми.

— Това е смешно! Знаеш на чия страна съм.

— Дали?

— Би трябвало.

Тя посрещна спокойно погледа му. В очите й не личеше да има притворство, но Пинки още не беше свършил. Мястото й в живота му не включваше изразяване на мнение по важни въпроси.

— Също така не ми хареса, че изчезна по време на партито.

— Не съм изчезнала. Заболя ме глава и трябваше да се кача и да полегна.

— Главоболие ли? — повтори скептично той. — Никога досега не те е боляла глава. И никога не си била толкова летаргична. Болна ли си? Може би трябва да ти запазя час при лекар.

— Не!

Енергичният й отговор изненада и самата нея. Тя го смекчи с лек смях:

— Няма ми нищо, Пинки. Добре съм. Просто съм в малко лошо настроение, това е всичко.

Той седна на леглото до нея и я погали по шията.

— Единственото нещо, което не бих търпял, Реми, е някой да ме лъже. — Пръстите му спряха да я галят. — А сега ми кажи какво, по дяволите, има.

— Добре! — възкликна ядосано тя, отметна завивките, стана от леглото и се обърна с лице към него. — Всичко е заради онзи човек!

Пинки се изправи.

— Какъв човек?

— Уейн Бардо.

— Какво му има?

— Направо ме побиват тръпки, като го погледна. — Тя скръсти ръце и потърка голата кожа над лактите. — Отвращава ме. Направо не мога да стоя в една стая с него!

— Защо? Направил ли ти е, казал ли ти е нещо?

— Не, не, нищо такова. — Очевидно ядосана, тя издиша шумно и прокара пръсти през косата си. — Просто имам такова чувство. Той излъчва флуиди, лоши флуиди. Надявах се, че след процеса няма да идва толкова често у дома, а тази вечер го намирам на кухненската ни маса!

Пинки едва не се разсмя от облекчение. Повечето жени намираха Бардо за привлекателен, поне докато го опознаеха по-добре. Доставяше му удоволствие, че южняшкият чар на Бардо не очароваше младата му хубава съпруга. Това, че тя старателно го избягваше, се дължеше на отвращение, не на увлечение.

Той прикри облекчението си и каза:

— От време на време Бардо върши някои работи за мен. По този начин изработва част от хонорара ми за процеса.

— Ами тогава те моля отсега нататък да си вършите работата на друго място, не вкъщи.

— Защо ти е толкова неприятен?

— Не е ли очевидно? Плаши ме.

Едва тогава Пинки се разсмя и я притегли в прегръдките си.

— Той плаши много хора. Именно затова ми е толкова полезен.

— Използваш го, за да плаши хората?

Пинки се намръщи над главата й. Рядко му задаваше и най-безобидни въпроси за бизнеса му. Напоследък бе проявявала повече от мимолетен интерес, а това можеше да стане опасно. Немалко от клиентите му бяха изигравани от злобни съпруги или приятелки, които знаеха твърде много.

— Защо си толкова любопитна за сделките ми с Бардо?

— Не съм, стига да не идва в къщата. Не го искам тук.

— Добре. Щом Бардо ти е толкова неприятен, ще се постарая да не се срещате.

— Благодаря ти.

— А сега, след като се разбрахме за това, искам да ми обещаеш, че ще престанеш с тази дразнеща меланхолия.

— Ще се опитам.

Той прокара палец под брадичката й и наведе главата й назад.

— Направи го. — Изрече го тихо, но нямаше нужда да повишава глас, за да проличи какво имаше предвид. — Давал ли съм ти досега причина да бъдеш недоволна, Реми?

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре. — Пинки прокара палец по устните й. — Радвам се да го чуя, защото искам да бъдеш щастлива. Не бих желал да се случва пак такова нещо, както в Галвестън.

— Това беше отдавна.

— Но не толкова, че да го забравим.

— Не, не съм го забравила.

— Значи си щастлива?

— Разбира се.

Той посегна към ръката й и я насочи към скута си.

— Покажи ми тогава.

По-късно, точно когато той се унасяше, Реми каза:

— Едно посещение на Флара би могло да ме разведри. Ще отида утре да я видя.

— Добра идея. Ще изпратя Ерол да те закара.

— Не си прави труда. Мога сама да шофирам.

Пинки помисли малко. Безпокойството му не бе напълно уталожено нито от разговора, нито от любенето им. Беше му дала правдоподобно обяснение за меланхолията си напоследък, но той подозираше, че има нещо повече от неприязънта й към Бардо.

Съмненията можеха да осакатят мисленето на разумния мъж. Недоверието и ревността действаха отслабващо и разрушително. Но, от друга страна, Пинки предпочиташе да сгреши от предпазливост, отколкото да постъпи като глупак. Особено когато ставаше дума за жена.

— Ерол ще те закара.

 

 

— Кажи, сигурна ли си, че си съгласна?

Жената се нацупи и се заигра с копчетата на ризата му.

— Разбира се, че съм съгласна. Щях ли да те поканя у дома, ако не бях?

— Но ние се запознахме едва преди час!

— Няма значение. Дори и толкова време не ми отне да разбера, че тази вечер те желая.

Той се ухили:

— Тогава какво чакаме?

Опипвайки се един друг по пътя, двамата изкачиха един етаж. Старата къща бе разделена на шест апартамента, по два на всеки от трите етажа. Нейният беше малък, но приятен. Прозорците на спалнята гледаха към малкия вътрешен двор отзад.

Именно пред тези прозорци тя му направи тромав стриптийз.

— Виждаш ли нещо, което да ти харесва?

— Прекрасно — измърмори той и протегна ръце към нея. — Направо страхотно.

Жената нямаше никакви сексуални задръжки. Или може би бе твърде друсана, за да я е грижа какво прави с нея. Само че след известно време, когато апетитът й бе задоволен, тя се измори и стана раздразнителна.

— Вече ми се спи.

— Ами заспивай — каза той. — Това не ме притеснява.

— Не мога да заспя, докато ти правиш това.

— Разбира се, че можеш.

Това я накара да се закиска.

— Ти си луд, знаеш ли?

— И друг път са ми го казвали.

— Сигурен ли си, че си с гума?

— Казах, че да, нали?

— Да, ама не видях. Хайде, стига вече. Уморена съм. Какво ще кажеш да го запазим за друг път?

— Та нощта едва сега започва, миличка.

— Ами, започвала — изстена тя. — Наближава време за ставане.

— Просто дрогата престава да ти влияе. Имаш нужда от още малко освежително.

— Стигат ми толкова наркотици за тази нощ. Трябва да отида на работа след няколко часа. Хайде да спрем за тази нощ и… Хей! Това боли!

— Наистина ли?

— Да. А сега престани! Не си падам по такива глупости. Ау! Сериозно ти говоря, по дяволите! Престани!

— Отпусни се, сладурче. Най-хубавото едва сега идва. Без майтап.

 

 

Реймънд Хан се прибра с колата си от участъка, като през целия път едното му око беше все в огледалото за обратно виждане. Беше добър в работата си, главно защото бе педантично внимателен. За прикритие му служеше работата в счетоводна фирма от трима души, но чековете със заплатата му идваха от нюорлианското полицейското управление. Уж посещавайки клиенти, той се движеше с лекота из околностите, запознаваше се с разни хора и изграждаше мрежите си от наркомани и пласьори.

Беше опасна работа. Можеше да прекара месеци в спечелване доверието на някой параноичен пласьор, като постоянно залагаше главата си, а след това усилията му да отидат на вятъра. Достатъчен пример беше бъркотията в склада, където бе убит Кев Стюърт.

Не беше нужно да си гений, за да стигнеш до заключението, че някой в отдела известява търговците на наркотици за предстоящите акции. Но това си беше техен вътрешен проблем. Неговият проблем бе да се грижи прикритието му да не отиде на вятъра.

Работеше по този начин от три години, което бе твърде дълго. Беше уморен постоянно да гледа през рамо; уморен да подозира всекиго; уморен да води двойствен живот.

Напоследък му минаваше през ум да се премести и да започне друга работа. Но имаше една голяма пречка: никое друго занятие нямаше да му даде лесен достъп до наркотиците. Това бе придобивка от сегашната му работа и хич не беше без значение, когато си помислеше да напусне.

След като се увери, че никой не го е проследил до дома, той отключи вратата на апартамента си и се вмъкна вътре, след това пусна всички резета. Всеки път, когато се наложеше да го арестуват и тикнат в затвора, се разтреперваше. Играеше ролята си толкова добре, че понякога дори сам си вярваше, че всичко е наистина.

С Бърк Базил бяха в един отбор. Въпреки всичко, тоя човек дяволски го плашеше. Умираше от страх, когато си помислеше какво може да направи Базил, когато научи за навика му. Не му се искаше да си спечелва ненавистта на Базил. Тоя човек никак не се шегуваше. Всъщност бе толкова праволинеен, че не бе спечелил симпатиите и на другите ченгета от полицията.

Вземането на подкупи бе нещо обичайно. Не правило, но не и изключение. Някои ченгета смятаха, че в едно потънало в престъпления общество не е лошо да извръщат очи от дребни провинения и да се занимават само с престъпления, които застрашават човешкия живот.

Бърк Базил виждаше нещата по друг начин. Всичко беше или правилно, или погрешно; или законно, или незаконно, точка по въпроса. Не четеше конско. Не беше нужно. Мълчаливият му укор бе достатъчен, за да изпитват недоверие към него ченгетата, взели рушвет. Сега, когато Кев Стюърт бе мъртъв, единственият друг полицай, когото Базил можеше да счита за свой приятел, бе Дъг Пату. А приятелството с шефа също не го правеше любимец на колегите му.

Но Бърк Базил, като че ли нямаше нищо против да бъде извън приятелската компания. Хан си помисли, че в това отношение двамата си приличат. И той работеше сам, и му харесваше — точно както подозираше, че е и при Базил. Съмняваше се, че последният съжалява за своята не популярност.

Хан се съблече на тъмно. Приятелката му щеше да се вкисне, ако я събудеше. Не й харесваше, че закъснява и я оставя сама, докато ходи по гуляи. Смяташе го за счетоводител и не разбираше склонността му към нощни клубове дори и през делничните нощи.

Дневните им ангажименти често се разминаваха, но всъщност колкото по-малко се виждаха, толкова по-добре се разбираха. Връзката им се основаваше предимно на удобството. Когато тя го покани да се премести при нея, за него бе по-удобно да го направи, отколкото да измисля причина да откаже. А и двамата си падаха по едни и същи наркотици. Най-добре си пасваха, когато се надрусваха заедно. През останалото време бяха повече или по-малко съвместими, но не интимни в точния смисъл на думата, освен когато правеха секс.

Реймънд знаеше, че главният му чар за нея се състои в наркотиците, които носи вкъщи, но това не го притесняваше. Дори я подозираше, че го мами, но тъй като излизаше почти всяка нощ, не можеше кой знае колко да й се сърди. Просто се надяваше да не прихване някоя болест, предавана по полов път. Съобщенията по телевизията предупреждаваха срещу такива връзки като тяхната, но — дявол го взел! — шансовете да бъде халосан от някой натопен пласьор на наркотици бяха далеч по-големи, отколкото да умре от СПИН.

Вмъкна се тихичко под завивките до нея и беше благодарен, че тя не се размърда. Не му се искаше да става скандал, не и след всичко, което бе преживял тази нощ, включително и двата часа в затвора. Каква шантава зоологическа градина!

 

 

Заключиха го в една килия с двама братя хулигани, целите покрити с любителски татуировки. Бяха отворили черепа на третия си брат с отварачка за консерви по време на семеен спор. Третият му съкилийник бе травестит, който се беше свил в ъгъла и плачеше от страх от грубите хулигани. Плака толкова силно от обидите им, че изкуствените му мигли се отлепиха. Това предизвика поредния пристъп от плач и още крясъци и обиди.

Реймънд поначало не можеше да спи добре, но тази нощ му бе особено трудно да се отпусне и изолира от препускащите си мисли. След малко седна в леглото, като си мислеше, че може би една доза може да му помогне да се поотпусне.

Той се пресегна през спящата си приятелка и светна нощната лампа.

Това, което видя, едва бе стигнало до мозъка му, когато усети движение зад гърба си. Реймънд Хан умря с тих вик на устните си.