Сандра Браун
Последният ден на карнавала (16)

Шестнадесета глава

Очевидно Ерол се бе упътил към тоалетната. Той се закова на място, когато видя отец Кевин да слиза по стълбите. Бърк му се усмихна подкупващо.

— Ако ще ходиш до онова място, ще ти трябва това. — И хвърли на бодигарда топче тоалетна хартия.

Ерол, все още объркан, замалко не изпусна хартията.

— Беше се свършила в долната тоалетна, затова се наложи да използвам тази горе.

Ерол бутна вратата на тоалетната и погледна към поставката, откъдето Бърк беше махнал топчето, преди да се качи горе. Сега го беше донесъл обратно, но изглеждаше така, сякаш го е взел от другата тоалетна.

— Помислих си, че след като така и така съм се качил, мога да сложа едно топче. Човек не знае кога може да му потрябва. — После се ухили заговорнически: — Разбира се, зависи какво ще правиш.

— Аха — рече несигурно Ерол. — Благодаря.

Бърк пое по посока на солариума, но веднага се обърна, сякаш му бе хрумнала някаква идея.

— Кажи, ако господин и госпожа Дювал се включат в „Къщата на Джени“, ти ще искаш ли да участваш? Да помагаш на момчетата, да организираш игри или нещо такова?

— Не, не мисля. Господин Дювал не ми оставя много свободно време.

— Е, просто ми мина през ума — рече Бърк и се обърна. Този път не спря, докато не стигна до солариума, където Грегъри все още говореше:

— С отец Кевин мислим, че е важно децата от „Къщата на Джени“ да имат някои задължения. Това ще прави дома да изглежда не толкова като благотворително заведение, а като нормален дом.

— Отлична идея, отче.

Грегъри погледна Бърк с нескрито облекчение.

— С отец Кевин сме на мнение, че възпитаването на чувство за отговорност у децата и похвалите и за най-малките им постижения са първата стъпка към премахване на отрицателните ефекти, от които са страдали до този момент, и изграждане на самочувствие.

Госпожа Дювал се обърна към Бърк за потвърждение. Той кимна одобрително, но в този миг можеше да се съгласи и с твърдението, че луната е направена от сметана. Беше му адски трудно да поддържа целомъдрено изражение толкова скоро след като бе пипал пухчето й за пудра. Опита се да държи погледа си далеч от верижката на шията й, но му струваше огромни усилия.

— Господ е благословил тази среща, отец Кевин — каза Грегъри и му показа чек за десет хиляди долара на името на „Къщата на Джени“.

— Много сте щедра, госпожо Дювал. Бог да ви благослови!

— Бог да благослови мисията ви, отец Кевин.

Бърк стана.

— Не бива да отнемаме повече от времето ви.

— Разбира се, не бихме искали да го правим. — Грегъри също се изправи. — Веднъж като започна да говоря за „Къщата на Джени“, не мога да се спра.

— Беше ми много приятно — каза тя. — Не можете ли да постоите, докато съпругът ми се върне у дома. Сигурна съм, че ще се радва да се запознае с вас.

— Не, не, трябва да вървим — рече Грегъри. — Имаме да направим още посещения. Може би някой друг път.

Бърк й подаде една визитна картичка.

— Сигурен съм, че ще искате да се осведомявате как върви подготовката. Моля ви, обаждайте се по всяко време.

— Благодаря ви, ще го направя.

— Всъщност може би ще искате сама да видите заведението.

Предложението накара отец Грегъри да онемее. Той зяпна слисано отец Кевин. Госпожа Дювал, от своя страна, се зарадва на тази възможност.

— Ще бъде ли възможно?

— Не!

— Разбира се!

Те отговориха едновременно, но Бърк изпревари със съвсем малко. Грегъри каза смутено:

— Естествено, както желае отец Кевин. Просто си помислих, че ще бъде хубаво, ако изчакаме официалното откриване, след като бъде завършен домът. Нали разбирате, да поканим всичките ни поддръжници наведнъж — прибави унило той.

— Сигурен съм, че госпожа Дювал би предпочела едно частно посещение — рече Бърк, като я погледна право в очите.

— Не очаквам специално отношение — отвърна тя, — но много бих искала да видя как върви работата. Сигурно ще мога да помогна с нещо.

— Вашето дарение е достатъчна помощ, уверявам ви — рече отец Грегъри с отчаяни нотки в гласа.

— Но ако дам благоприятни сведения на съпруга си, това може да го подтикне да дари още повече.

Бърк се усмихна.

— Още една причина да ни посетите лично. Обадете се, когато пожелаете да дойдете. Ще направим всичко възможно да се вместим в плановете ви.

 

 

— „Ще направим всичко възможно“? „Ще се вместим в плановете ви“? Господи, мъртви сме!

— Ще престанеш ли да цивриш, ако обичаш? Заболя ме главата от теб.

— В какво ме забърка, Базил? Това не ми харесва. Съгласих се да ти направя услуга и я направих, нали? И то неведнъж, а два пъти. Но дотук беше. Завеса. Аплодисменти, аплодисменти. Завесата пада. Светлините угасват и всеки се прибира у дома. Без бис. Изиграх последната си роля за теб. Ти постоянно променяш сценария. И къде ходи, когато излезе от стаята?

— До тоалетната.

— О, разбира се! Аз пък си мисля, че си ходил да душиш наоколо.

— Това е един от главните ти проблеми, Грегъри. Много мислиш. По-добре ще направиш, ако просто се отпуснеш по течението.

— Ако се отпусна по течението, може най-накрая да заплувам с лицето надолу в могъщата Мисисипи. Едва ли мога да се похваля с достойни дела в живота си, но все още не съм готов да умра. Считай, че съм напуснал. От този момент.

Спорът продължи през целия път до къщата на Грегъри. Когато стигнаха там, Бърк се наведе през събеседника си и му отвори вратата.

— Влез си вкъщи, вдигни си краката, изпий една-две чаши вино и се успокой. Ще те държа в течение.

— Отказвам се. От-каз-вам се!

— В затвора не сервират бургундско с вечерята, Грегъри.

— Не можеш постоянно да ме заплашваш със затвора! Няма в какво да ме обвиниш!

— Може би днес не. Но след седмица-две… Ще те дебна като котка мишка. Рано или късно ще се поддадеш на един от онези импулси, на които, както сам признаваш, не можеш да устоиш.

— С психолога ми постигаме напредък.

— Не, той прави пари от нещо, за което знае, че е безнадежден случай. За него си тлъст кокал и няма да те пусне лесно.

Грегъри се отпусна отчаяно на мястото си.

— Ти си истинско копеле, Базил!

— Това вече го установихме.

— Имаш по-силна воля! Не мога да спечеля срещу теб. Всички се бъзикат с мен!

Бърк протегна ръка, сграбчи Грегъри за косата и обърна лицето му към себе си.

— Чуй ме, сополиво разглезено лайно такова! Може и да не ти се вярва, но това сигурно ще е най-доброто нещо, което ти се е случвало в целия ти мизерен живот. За пръв път някой те кара да правиш нещо, което не искаш. Давам ти възможност да докажеш, че си по-добър, отколкото те мислят хората. Давам ти шанс да бъдеш мъж!

Грегъри преглътна.

— Честно, не мисля, че мога да бъда, Базил. Бих искал, но както сам казваш, съм безнадежден случай. На твое място не бих разчитал на човек като мен.

— Е — изръмжа Бърк и пусна косата му, — за нещастие ти си всичко, с което разполагам.

Грегъри пусна единия си крак върху паважа, но не направи друго движение да излезе навън. След малко каза:

— Това не е полицейска операция, нали?

— Не. — Бърк го погледна право в очите. — Не, не е. Това е лично отмъщение. Заради един мой приятел, който беше убит миналата година.

— Предполагах, че има нещо такова. Благодаря ти, че най-сетне си честен с мен.

— Няма нищо.

Бърк извърна глава и се втренчи през мръсното стъкло на колата. Трябваха му само няколко секунди, докато го обмисли, а след това каза:

— Забрави го, Грегъри. Не трябваше да те забърквам в това. Лъгах те и те манипулирах през цялото време и както ти сам каза, не е честно. Каня се да направя нещо, което е откачено и опасно. И по този въпрос беше прав. По някое време наистина можеше да се паникьосаш, да оплескаш нещо и да умреш. Нямам нужда от още една смърт на съвестта си. Трябваше ми твоята помощ по църковните работи, но мисля, че отсега нататък ще мога да се оправя сам. Благодаря ти за помощта. — След това помълча и прибави: — Жал ми е, че си пропиляваш живота, Грегъри. Ако не поумнееш и не се поправиш, в крайна сметка ще те арестуват и ще те затворят за дълго време. Някой ден татко ти няма да може да ти откупи свободата от някое обвинение, толкова сериозно, че да отвращава не само обикновените хора, но и обитателите на затворите. Там ще превърнат живота ти в ад и могат дори да те убият. Помисли си сериозно за последиците, преди отново да го извадиш и размахаш към някой, особено към дете. — После се усмихна мрачно и го прекръсти. — Върви и повече недей греши, синко. — И дръпна скоростния лост на задна.

— Почакай! — Красивото лице на Грегъри беше изкривено от нерешителност. Той загриза вътрешната страна на бузата си. — Мога ли да се забъркам в някоя каша? Да бъда ранен?

— Кълна се, че ще опитам да предотвратя това, но има риск — да.

След няколко минути размисъл младежът въздъхна:

— Мамка му, включвам се! Какво трябва да направя сега?