Сандра Браун
Последният ден на карнавала (26)

Двадесет и шеста глава

За момент Грегъри си помисли, че отново се намира на сцената, макар че прожекторът беше неясен, а светлината му — разсеяна. Чу аплодисменти. Изглеждаха му по-различни от нормалните, но продължителни и затова приятни.

Но когато примигна и фокусира прожектора, откри, че все пак това не е театрален прожектор, а размитата луна. Аплодисментите се оказаха ритмичното думкане на лодката в нещо твърдо във водата. Това препятствие можеше да бъде или потънал ствол на дърво, или тялото на водно чудовище. Грегъри не знаеше и почти не му пукаше. Парадоксално, но ужасът като че ли бе притъпил страха му.

Блатото изглеждаше безкрайно, особено в мрачни дни, когато светлината беше една и съща от зори до мрак, със съвсем леки разлики в оттенъка на сивото. Той преценяваше, че са минали около тридесет и шест часа, откакто се е измъкнал от магазина на Дред, оставяйки брадатия собственик на това зловещо място да хърка, изтегнат в своя шезлонг.

Базил се намираше в задната стая и спеше на стола до леглото на госпожа Дювал с опряна на гърдите си брадичка. Грегъри го беше видял през прозореца, докато пълзеше покрай него към края на кея. Страхуваше се от Базил дори когато той спеше, и то с основание. В отпуснатата дясна ръка на Базил беше пистолетът, който бе използвал по време на отвличането.

Тогава, преглъщайки нещастния си хленч, Грегъри отиде на пръсти до края на кея и се качи в една лодка, която беше забелязал по-рано, завързана за един от мръсните колове. Забеляза колко е малка едва когато развърза въжето и я отблъсна от кея. В един ужасен миг осъзна, че дори не знае дали проклетото нещо ще се задържи на повърхността. Нямаше да се учуди, ако Базил е взел предохранителни мерки.

През първите тревожни минути във водата си помисли поне стотина пъти да се върне обратно. Накрая обаче реши, че се страхува повече от Базил, отколкото от блатото. Избра непознатото, в което можеше да умре, пред Базил, за когото знаеше, че е абсолютно способен да го убие.

След около половин час започна да вярва, че Базил не е пробил дупки в лодката и няма да потъне в тази гадост. Съдът нямаше мотор, така че Грегъри се придвижваше по водата с гребло, докато раменете и мускулите на гърба го заболяха. Всеки странен шум го стряскаше. Всяка движеща се сянка го потапяше в ужас. Искаше му се да се поддаде на сълзите и отчаянието, но продължаваше да гребе и насочва сляпо лодката по непознатите водни пътища, без цел и посока, казвайки си, че щом пукне зората, ще успее да се ориентира.

Но изгревът на слънцето само усили тревогата му. Дневната светлина разкри всичките рискове, състрадателно замаскирвани до този момент от тъмнината. Всяка вълничка във водата го караше да си представя отровни змии и злобни алигатори, които го наблюдават изпод повърхността. Птици с чудовищен размах на крилете се спускаха ниско и кряскаха ядосано.

А монотонността на това място беше достатъчна, за да подлуди човек. Той се придвижваше напред с надеждата, че точно зад хоризонта ще намери промяна на адското еднообразие. Но беше изминал вече сигурно мили и не виждаше промяна в пейзажа, ако не се смяташе лекото редуване на светлини и сенки.

По обед на първия ден си призна, че се е изгубил безнадеждно. Беше изтощен от безсънието си предишната нощ. Сега усещаше последствията от боя по-силно, отколкото непосредствено след това. Едното му око беше толкова подуто, че почти не можеше да се отвори. Въздухът свистеше през наранените му ноздри, от които от време на време капеше прясна кръв. Колебливото опипване на устните му показа, че са гротескно подути.

Ранен отвътре и отвън, бе готов да даде милион долара за една таблетка аспирин, но дори и да имаше такава, трябваше да я глътне на сухо. Тъй като си бе мислил, че след час-два ще намери къде да слезе на брега, за да се освежи с вода и храна и да наеме превоз до Ню Орлиънс, не си бе взел нищо, включително и вода.

Нямаше и храна, макар това да не изглеждаше толкова значително в сравнение с нещастието да знае, че ще умре сам в тази пустош. Какъв жалък край за момче, израснало с всички предимства, които Америка даваше на богатите и красивите.

Дори когато по едно време срещна нещо, което изглеждаше твърда почва, не си и помисли да слезе от лодката. Най-ужасното време в живота му — като се изключеше изминалата седмица — бе летният лагер, на който някога го бяха изпратили насила, за да укрепне. Тогава не успя да усвои дори най-елементарните лагерни умения. След две седмици обърканото ръководство на лагера се обади на родителите му и им обеща отстъпка от цената, ако дойдат да си го вземат.

Дори и стари ловци и рибари ставаха жертви на блатото и намираха смъртта си или от глад, или от зверовете, които го населяваха. Беше чел разкази за ужасяваща смърт. Имаше хора без късмет, които изчезваха, без техните семейства някога да разберат каква жестока съдба ги е сполетяла. Ако Грегъри Джеймс не можеше да се справи в един летен лагер, със сигурност не бе подготвен емоционално, умствено или физически, за да оцелее в блатото, а щеше да бъде самоубийствено да го обхожда пеш.

Докато беше в лодката, все още имаше някакъв шанс. Не беше кой знае какъв съд, но му служеше като плаващ остров със сравнителна сигурност. Предпазваше го от пряк контакт с природните стихии, месоядните животни и отровните змии.

Но с изтичането на всеки следващ час шансовете му за оцеляване ставаха все по-призрачни и слабите му надежди се стопяваха. Не си спомняше кога точно се е предал, оставил веслото и легнал на вонящото дъно на лодката, за да чака смъртта. Може и да бе предишния ден, защото си спомняше смътно, че е прекарал още една нощ. Кога беше валяло, днес или може би вчера? Напълно беше загубил представа.

Сега отново беше нощ. Бледата луна се опитваше да проникне през облаците. Това беше хубаво. Храбрата луна щеше да придаде романтичен оттенък на кончината му. Ако отново заспеше, можеше пак да засънува, че е под светлините на прожекторите и играе в най-нашумялата нова пиеса на Бродуей; че изпълнява бис след бис пред публика, която го обожава и го аплодира на крака по цял час.

Внезапно мечтателният сън на Грегъри беше прекъснат от светлина, толкова ярка, че сякаш прониза черепа му. Обсипаха го с думи, но той не ги разбра. Опита се да говори, но откри, че няма глас.

Иззад силната светлина се протегнаха силни ръце, хванаха го под мишниците, вдигнаха го и го измъкнаха от лодката, а след това безцеремонно го стовариха на меката мокра земя. Калта му се стори благословено нежна. Искаше му се да лежи в нея, да зарови бузата си като във възглавница и да се върне към съня си.

Но беше изтърколен по гръб и издърпан да седне. До устните му беше тикнат някакъв предмет и той нададе вик от страх и болка. След това струйка вода напълни устата му и се плъзна надолу по гърлото. Той започна да пие жадно, докато се задави.

Когато кашлицата му премина, той отново се опита да заговори:

— Бла… благодаря ви.

Чувстваше устните си подути и схванати, сякаш беше прекарал цял ден на зъболекарския стол. Той прокара език по тях и усети вкуса на кръв.

За щастие светлината, която го беше събудила, беше изгасена, но естествената бе достатъчна, за да види, че спасителите му носят покрити с кал ботуши до коленете. Крачолите на панталоните им бяха натъпкани в тях. Незнайно защо, хрумна му, че никога не си е напъхвал крачолите в каквито и да било ботуши.

Най-сетне разреши наум трудното уравнение: четири ботуша правят двама мъже.

Говореха на висок глас, но Грегъри не различаваше думите. Той наклони глава назад, като искаше да им благодари, задето са го спасили, но когато видя лицата им, думите замряха на подутите му устни и той припадна.

 

 

— Колко е часа?

При звука на гласа й Бърк се обърна откъм печката. Тя седеше на ръба на леглото и потъркваше сънливо очи.

— Минава шест.

— Спала съм толкова дълго?

— Лекарството на Дред все още ви действа.

Тя отиде до тоалетната. Когато излезе, наля си чаша вода и я изпи бавно. След малко каза:

— Мазнината ви е твърде загрята.

Разбира се, той не бе майстор готвач, но беше пържил риба преди и тя ставаше за ядене.

— Кой ви е учил да готвите? — попита обидено той.

— Самичка.

Той изсумтя.

— Малко съм позабравила. Вече не ми се удават кой знае колко възможности да готвя, но със сигурност умея. Ако не намалите пламъка, панировката ще прегори, преди да се изпържи рибата. С радост ще ви отменя.

— Сигурен съм, че ще се зарадвате. А аз най-накрая ще се озова с лице, облято с гореща мазнина.

— Всъщност съм гладна, господин Базил. Бих искала първо да хапна, а след това да правя дръзките си опити за бягство. А и се съмнявам дали ще мога да вдигна този тиган дори и с две ръце.

Двете филета в цвъртящата мазнина твърде бързо ставаха хрупкави. Той я погледна и реши, че вероятно не би имала силата да го обезвреди, без да нарани и себе си. Затова се отмести и й отстъпи мястото.

— Вие ли уловихте рибата?

— Този следобед.

— Ако нямате нищо против, ще започна отново. Бихте ли вдигнали тигана от котлона?

Бърк направи каквото го беше помолила и тя намали огъня. След това извади овъглените филета от пушещата мазнина с широка шпатула. Докато мазнината се охлаждаше, тя преся през пръсти панировката от пшеничено и царевично брашно.

— Сложихте ли сол?

— Ъ-ъ, не.

— Някакви подправки?

Той поклати отрицателно глава.

На тясната поличка над печката бяха подредени няколко кутии с подправки. Тя протегна ръка към лютивия червен пипер. Бърк отстъпи бързо назад и това я разсмя.

— Полицай — победен от лют пипер — каза тя, докато сипваше пипера в панировката. — Вече виждам заглавията.

— Вече не съм полицай.

— Не, вече преминахте на другата страна и започнахте да извършвате престъпления.

— Извършил съм само едно. Досега.

— Отвличането не е ли прекалено амбициозно за криминалния ви дебют?

— Дразните ли ме, госпожо Дювал? Мислите, че е забавно? — Стресната от тона му, тя се обърна към него. — Смешно ли ви се вижда, че Уейн Бардо е убил вече двама души, откакто съпругът ви му издейства оправдателна присъда? Двама, за които знаем де. Голяма смехория, нали? А това как ви се струва? Когато Кевин Стюърт загина, остави двамата си малки сина да растат, без да разберат някога какъв страхотен човек е бил баща им. Следващия път, когато ви се докикоти, си помислете за това.

— Работата на Пинки е да прави така, че клиентите му да бъдат оправдавани. С това се занимават адвокатите.

— Е, виждам, че ви е добре втълпено. Но вие сте умница, нали? Още от малка сте научили от майка си достатъчно от занаята, за да си уловите богат и силен мъж.

— Нямате и най-малката представа за какво говорите.

— Грешите, госпожо Дювал, знам. Знам всичко за Ейнджъл, за редовната й работа като стриптийзьорка, както и за доходната й странична дейност като проститутка, което й е позволявало да поддържа страстта си към наркотиците.

Това предизвика някаква реакция, но Бърк не можа да я определи. Дали се беше ядосала, че е разбутал минало, което желаеше да забрави? Или беше засрамена, или вбесена? Не бе сигурен. Но каквото и да беше, тя не му остана длъжна:

— Щом знаете всичко това, как можете да ме обвинявате, че съм искала да се махна от нея и от този живот? Ако не бях срещнала Пинки, двете с Флара…

— Флара?

— Сестра ми.

Сестра? Как беше пропуснал това? Сега си спомни, че я видя да влиза в реномираното девическо училище.

— На колко години е?

— На шестнадесет. Но беше бебе, когато Пинки ни взе от майка ни.

— И Ейнджъл ви е дала ей така?

— Не точно.

— Тогава какво? Ама точно.

Тя извърна глава, но Бърк застана пред нея и я принуди да го погледне.

— Как се свързахте с Дювал?

— Мислех, че знаете всичко по този въпрос, господин Базил — рече подигравателно тя.

— Мисля, че бих могъл да попълня някои празни места.

— Както искате.

— Ейнджъл танцува в един от неговите клубове, но й плаща за нещо повече от танците. Той е един от клиентите й. Един ден ви забелязва и му харесвате повече от майка ви. Ейнджъл ви казва да приложите на практика нещо от това, на което ви е учила, като ви е обещала, че ако го направите, ще си хванете богат съпруг. Това ли е?

Тя сведе глава, сякаш съсипана и разкаяна, но това продължи само секунди. Когато отметна предизвикателно глава назад, в очите й блестяха ядни сълзи.

— Вярно е, Ейнджъл ме научи, господин Базил! На шест вече можех да задигам цигари от магазините, без да ме хванат. На осем крадях храна, за да мога да вечерям. Но кражбите на консерви и кутии станаха твърде трудни, затова Ейнджъл накара един от клиентите си да ме научи да препипвам джобове. Той казваше, че имам естествен талант за това. Пръстите ми ставаха все по-сръчни и по-сръчни. Упражнявах се, докато станах по-добра и от учителя си. И това дойде точно навреме, защото вече се беше появила Флара и с парите, които крадях от джобовете на хората, й купувахме мляко и други необходими неща. — Тя се поспря, за да изтрие една сълза от бузата си. — Но парите сякаш никога не стигаха и понякога Ейнджъл ми ги взимаше, за да си купи наркотици, преди да успея да ги похарча за бебето. Затова трябваше да стана по-дръзка, да крада по-често. Един ден пред магазина на Антоан откраднах от джоб, от който не биваше. Пинки Дювал ме гони чак до дома, готов да извика полиция и да ме арестуват. Но когато видя как живеем, промени решението си.

— Значи е направил на Ейнджъл предложение. Щял е да забрави за кражбата, ако в замяна получи вас.

— Ако получи двете ни с Флара. Майка се съгласи да го направи наш настойник.

— Има си хас! Схванала е накъде бие Дювал. Видяла с как му святкат очите, когато погледне към младата й узряла дъщеря.

— Не беше точно така — настоя тя и поклати упорито глава.

— Да не би Пинки Дювал да е станал ваш настойник от добро сърце, от християнско благородство? — изсмя се Бърк. — Даже и вие не го вярвате. Защо тогава си мислите, че аз ще ви повярвам?

— Не беше длъжен да поема отговорността и за Флара.

— Длъжен е бил, ако е искал да изглежда благоприлично и законно. Един съдия не би преглътнал лесно желанието му да стане опекун на момиче за женене, но две малтретирани и мизерстващи сестри са съвсем друго нещо.

Може би понеже си спомни за семейството на Кев, което беше отблъснало приятелството му, или понеже почувства съжаление към малката Реми и бебето Флара, или пък защото собствената гузна съвест подпали яда му и го подтикна да продължи, но почувства как у него се надига тъмна ярост. Искаше му се да обсипе Реми Дювал с жестоки обиди, така че и някой друг на тази планета да почувства болката, която чувстваше и той. Струваше му се, че сърцето му е обвито с бодлива тел. Помисли си, че е време някой да изпита това, с което той живееше от нощта, когато бе убил приятеля си.

Бърк се приближи с още няколко крачки, докато тя нямаше накъде повече да се отдръпне, и видя отражението си в обсидиановите огледала на зениците й.

— Потулили сте го в съзнанието си, но и тогава, и сега сте знаели какво точно иска Дювал. Искал е млада курва, обучена от стара професионалистка.

— Защо ме мразите?

— Обзалагам се, че девствеността ви е била гарантирана, нали? Дювал е щял да ви върне, ако не сте били толкова чиста, колкото е твърдяла Ейнджъл.

— Няма да ви позволя да ми говорите по този начин!

— Изчака ли поне ден-два или те пробва как си още първата нощ?

Тя хвърли към него шпатулата и хукна.

В окото му плисна гореща мазнина. Той го покри с ръка, прекоси със залитане стаята и излезе. В момента, в който се показа навън, нещо твърдо го удари по тила и го повали на колене. Последва и втори удар.

Когато се строполи по очи на кея, вече беше в безсъзнание.

 

 

— Нанси?

Нанси Стюърт тъкмо вкарваше буйните си синове на задната седалка на колата. Когато чу името си, тя се обърна и възкликна изненадано:

— Дъг! Какво, за бога, правиш тук?

Пату отговори:

— Дойдох навреме, за да видя част от тренировката им. Ти отглеждаш двама бъдещи участници във Висшата лига.

— Лично аз мисля, че е твърде студено за бейзбол, но треньорите искат да ги накарат малко да потичат за началото на сезона.

— Имаш ли една свободна минута?

— Ами — поколеба се тя, — тръгнали сме на парти с пици.

— Хм. — Той се огледа и отмести едно камъче с върха на обувката си. — Извинявай, че те причаках така, но имам нужда от твоята помощ за нещо, дето не е за телефон.

На симпатичното й лице се изписа тревога.

— Какво има?

— Става дума за Базил. Драснал е. Трябва да го намеря.

Момчетата започнаха да мърморят, че закъсняват. Нанси отвори вратата на колата и им направи знак да слязат.

— Идете със семейство Хейли. Кажете на госпожа Хейли, че идвам веднага. И да мирувате!

Без да обръщат внимание на последното нареждане, двамата хукнаха презглава през паркинга към микробус, пълен с шумни момченца. Другата майка качи Стюъртови вътре и махна на Нанси, за да покаже, че е приела съобщението.

Нанси отново се обърна към Пату и каза:

— Бърк липсва на момчетата. Все питат за него. Не исках да чуват този разговор.

— Липсва ли им? — попита объркано той. — Мислех, че постоянно кисне у вас.

— Преди да, но го помолих да не идва повече.

Пату изслуша причините й за тази молба.

— Знам, че го нараних, Дъг, но ме болеше, като го виждах толкова често. Всяко негово посещение бе болезнено припомняне за Кев и начина, по който загина. Опитвах се да го направя част от миналото си, а Бърк го задържаше в настоящето.

Пату я попита кога е било последното му посещение и когато тя му каза, се намръщи.

— Това е долу-горе по времето, когато напусна.

— Напуснал е? Напуснал е управлението?

Той й разказа за постепенното му, но стабилно потъване. Слисана, тя рече:

— Дори не знаех за раздялата му с Барбара. Нито дума не ми е казал за това.

— Изобщо не го прие толкова тежко, колкото смъртта на Кев. Тя все още го яде. Дори и аз не съм осъзнавал колко, докато… стана това.

— Какво се е случило, Дъг? Какво искаше да кажеш с това, че е драснал? Изчезнал ли е?

— Така изглежда.

Тя вдигна треперещи пръсти до устните си.

— Нали не мислиш, че би могъл да посегне на себе си?

— Не, но каквото и друго да кажа, ще те излъжа, защото подробностите все още са непълни.

— Кои подробности? Да не би… да е направил нещо?

Пату се поколеба.

— Бих предпочел да не го обсъждам, Нанси. Имаше един инцидент, но още не е регистриран официално, защото другата замесена страна желае да бъде запазена в тайна. Но положението може да се промени. Ако имам късмет и намеря бързо Базил, мога и да успея да предотвратя голяма беда. Ако не, животът му е в смъртна опасност. Тя закърши ръце и изстена:

— Вината е моя!

— Не, не е. Той беше близо до ръба и щеше да го прехвърли — дори и да не беше прекратила посещенията му.

Далеч неубедена, Нанси предложи помощта си.

— Кажи ми къде може да е отишъл — рече Пату. — Споменавал ли ти е някога, че може да замине някъде? На някое определено място?

— Не знам. Може би някаква рибарска колиба, но… — Тя потърка челото си, сякаш да размърда паметта си. — Ако ми е казал някога къде е, забравила съм. Но Барбара вероятно знае.

Лицето на Пату помръкна.

— Опитах се да я потърся у тях, но не я намерих. Накрая се отчаях и я потърсих в училището, където работи. Тя и приятелят й си взели няколко почивни дни и заминали за Ямайка. Вече са били извън града, когато Бърк е изчезнал. Сигурен съм, че не знае нищо за това.

Нанси изглеждаше отчаяна.

— Бих искала да можех да помогна! Обичам Бърк. Той ни беше скъп приятел. Сърцето ми се късаше, когато го помолих да спре да идва, но разбираш причините, нали?

— Да, разбирам те. Сигурен съм, че и той те е разбрал.

Пату докосна ръката й за довиждане и й се извини, задето я е забавил. Докато се отдалечаваше, й подвикна:

— Ако се сетиш нещо, обади ми се.

— Говори ли с брат му?

Пату се спря.

— Брат ли?