Сандра Браун
Последният ден на карнавала (3)

Трета глава

Когато Реми слезе долу, Пинки вдигна голям шум около нея. Той я хвана властно за ръката и обяви, че партито може вече да започне официално, след като се е присъединила към тях. Преведе я през тълпата и я представи на гостите, които тя не познаваше, включително на смаяните съдебни заседатели от процеса на Бардо.

Много от гостите бяха печално известни със скандали, престъпления или комбинации от двете. За някои се носеха слухове, че са членове на Столичната криминална комисия, но тъй като членството в тази групировка със синя кръв беше само по покана и тайно, човек никога не можеше да бъде сигурен. Неограничените й фондове бяха надвишавани само от неограничената й власт.

Някои от гостите бяха политици, които оказваха себично влияние върху електората. Присъстваха най-силните измежду новобогаташите, други пък произхождаха от солидни семейства със стари пари, които упражняваха деспотичен контрол върху местното общество. Някои от тях имаха връзки с организираната престъпност. Всички бяха приятели, съдружници или бивши клиенти на Пинки. И всички бяха дошли да му отдадат почит.

Реми понасяше раболепниченето на гостите на съпруга й по същата причина, поради която и те й раболепничеха: за да не изпаднат в немилост пред него. Възхищаваха се и завиждаха на новото колие и — за най-голямо притеснение на Реми — на гърдите, върху които то лежеше. Не й беше приятно да бъде в центъра на толкова голямо внимание, нито пък да бъде зяпана от лукави мъже, чиито лукави съпруги я оглеждат изпитателно с едва прикрито презрение и завист.

Очевидно без да забелязва тяхната неискреност, Пинки я излагаше на показ като жив трофей. Реми усещаше, че зад фалшивите си усмивки неговите приятели я оглеждат за първите признаци на поквара и се питат: „Кой би си помислил, че такава неподходяща двойка ще изкара толкова дълго?“

В крайна сметка разговорът се завъртя около процеса и я попитаха за мнението й относно присъдата.

— Пинки успява сто процента на всеки процес — отвърна тя. — Ни най-малко не съм изненадана, че клиентът му е оправдан.

— Но трябва да признаеш, скъпа моя, че това бе лесно предвидимо.

В забележката личеше снизхождение и идваше от една светска лъвица, чийто пуешки врат бе отрупан с диаманти.

Пинки парира заради Реми:

— Изходът на един процес никога не е лесно предвидим. Този например можеше също толкова лесно да се обърне в другата посока. Хубаво е да си нащрек всеки път, когато изправиш полицай на ложата на свидетелите.

— Моля ти се, Пинки — рече присмехулно един от групата. — Откакто Марк Фурмън свидетелства на делото на О’Джей Симпсън, вече едва ли някой в съдебната зала вярва на полицаите.

Пинки поклати глава в несъгласие:

— Наистина Фурмън донесе повече вреда, отколкото полза на обвинението, но Бърк Базил е коренно различен чешит. Преровихме миналото му за нещичко, което би го дискредитирало. Досието му е безупречно.

— До онази вечер, когато застрелял един от хората си — изкиска се един от гостите и шляпна Пинки по рамото. — Ти направо го изпържи на свидетелската скамейка.

— Жалко, че съдията отказа процесът да се излъчи по телевизията — отбеляза друг. — Зрителите щяха да видят на живо как размазваш един полицай.

Друг пък се обади:

— Нямаше да се учудя, ако заседателите бяха спрели делото по време на показанията на Базил и попитали дали не могат направо да си ходят вкъщи.

— Говорим за смъртта на един човек! — избухна Реми. Шегите и смехът им й се струваха извратени. — Независимо от изхода на процеса, господин Стюърт нямаше да бъде застрелян, ако Бардо не го беше използвал като жив щит, не е ли така?

Смехът секна и всички погледи се насочиха към нея.

— Технически погледнато, скъпа моя, това е вярно — отвърна Пинки. — Ние признахме в съда, че господин Бардо е държал ранения полицай до себе си, когато са застреляли последния, но не бих стигнал толкова далеч да твърдя, че Стюърт е бил използван като жив щит. Случилото се е просто трагичен инцидент, но това не налага изпращането на невинен човек в затвора.

Реми никога не бе получавала покана да присъства на процес и да види Пинки в действие, но беше добре запозната с подробностите по това дело, защото следеше вестниците. Полицаите от отдел „Наркотици“ Стюърт и Базил бяха пристигнали първи от групата си в склада, където се подозираше, че се произвеждат и разпределят наркотици.

Онези в склада били предупредени, че предстои акция. Когато Стюърт и Базил наближили, по тях била открита стрелба. Без да изчака подкрепление, Стюърт се втурнал в склада и си разменили изстрели с мъж на име Тут Дженкинс.

Дженкинс лежал мъртъв. Стюърт бил тежко ранен. Защитната му жилетка го спасила от няколко вероятно смъртоносни попадения, но бил улучен в бедрото и куршумът минал съвсем близо до бедрената му артерия. Друг пък разбил лакътната му кост.

— На делото докторът даде показания, че Стюърт вероятно е бил в шок, но е щял да се оправи от тези рани — каза Реми. — Били са сериозни, но не живото застрашаващи.

— Но вашият съпруг го опроверга.

Пинки вдигна ръка, сякаш за да каже, че няма нужда някой да му се притичва на помощ, особено когато го предизвиква собствената му жена.

— Постави се на мястото на господин Бардо, скъпа — каза той. — Единият мъж е лежал мъртъв, а другият е бил ранен и облян в кръв. Господин Бардо е решил — и то правилно, — че неволно е попаднал в много опасна ситуация. Помислил е, че мъжете отвън не са полицаи, а конкуренти в бизнеса на господин Дженкинс, представящи се за полицаи. Тут Дженкинс е имал работа с някаква азиатска банда, а членовете на такива банди, както знаеш, могат да бъдат изключително хитри.

— Полицай Стюърт е бил червенокос и луничав. Едва ли е можел да бъде сбъркан с азиатец.

Един от гостите се изкикоти и каза:

— Едно на нула за нея, Пинки. Окръжният прокурор може само да съжалява, че Реми не е поела този случай.

Пинки се засмя заедно с останалите на лекото затапване, но може би само Реми забеляза, че смехът му е пресилен. Погледът му се насочи към нея.

— Реми в съда? Не бих казал. Нейните таланти са другаде — каза той и прокара върха на пръста си по ниско изрязаното й деколте.

Всички в компанията се засмяха, но Реми почувства как я залива гореща вълна от унижение и гняв.

— Извинете ме. Още не съм хапнала нищо — каза тя и се отдалечи от групата.

Имаше собствено мнение за случилото се в нощта на смъртта на Стюърт, но нямаше да е благоразумно да го изразява пред Пинки и приятелите му. Те празнуваха оправдаването на клиента, а не неговата невинност, което не бе задължително едно и също. Реми нито за миг не бе повярвала, че Бардо се е почувствал объркан, когато е започнала стрелбата. Той е знаел съвсем точно какво прави. Бе вдигнал ранения полицай от пода на склада, за да го използва като щит, докато минава през вратата, привличайки куршумите на всички полицаи, заели позиции около сградата.

За нещастие Бърк Базил имал отлични рефлекси и бил опитен стрелец. Вярвал, че стреля по гангстер. Прицелил се в главата и улучил. Присъдата на съдебните заседатели хвърляше цялата вина за смъртта на Стюърт върху него.

За да оправдае лъжата си, че е гладна, тя отиде в официалната трапезария, където, както бе очаквала, бюфетът беше истинска наслада за чревоугодника. Върху сребърни спиртничета къкреха задушени раци, червен фасул и ориз, както и печени на скара скариди в толкова лют сос, че дори само миризмата му караше очите й да се насълзяват.

Сурови стриди в половинки от черупки лежаха върху плата с ориз. Един готвач режеше на филии шунка и говеждо печено от огромни парчета месо. Имаше яйца и раци с много подправки, също салати и ордьоври, наденици, различни видове хляб и десерти за всеки вкус. Видът и миризмата на толкова много храна не подразни апетита на Реми, а по-скоро й се повдигна.

Тя се озърна наоколо и видя Пинки, който сега разговаряше с няколко от току-що освободените съдебни заседатели. Изглеждаха омагьосани от думите му, а той обичаше да има публика, затова известно време нямаше да забележи отсъствието на съпругата си.

Реми се измъкна незабелязано през френските врати в сравнително тихия и усамотен заден двор. Въздухът беше достатъчно студен и дъхът й излизаше на пара, но подейства добре на голата й кожа. Пое по пътеката, която водеше към беседката. Постройката от ковано желязо, изработено като дантела, с куполообразен покрив, се намираше в най-далечния ъгъл на двора. Когато отчаяно се нуждаеше от усамотение, се оттегляше в беседката.

Влезе в кръглата постройка, облегна се на една от колоните, прегърна я и допря буза до студения метал. Все още беше засрамена от това, което Пинки бе намекнал пред гостите. Такива забележки потвърждаваха това, което всички мислеха за нея: че е глезена съпруга за показ с ограничена интелигентност и безинтересни мнения, чиято единствена цел в живота е да допълва забележителния си съпруг в обществото и да го задоволява в леглото.

Като че ли мислеха и че няма чувства; че тънките им обиди отскачат от нея, без да оставят следа. Мислеха, че е щастлива от подсигурения си живот и има всичко, което сърцето й желае.

Но грешаха.

 

 

Дори и стадо диви коне не можеха да го спрат да отиде там.

Бърк Базил признаваше, че е неразумно да се появява на това място. „Неразумно, глупости на търкалета“, помисли си той. Беше направо идиотско да се спотайва в живия плет от високи гъсти азалии и да зяпа неприязнено имението на Пинки Дювал.

Къщата беше бяла и луксозна като сватбена торта, според Базил доста претрупана. От високите прозорци върху моравата, идеално поддържана и прилична на зелен килим, се разливаше златиста светлина. От стаите долиташе музика и смях.

Бърк кръстоса ръце пред гърдите си, за да се предпази от хладния вечерен въздух. Дори не му бе хрумнало да си облече яке. Есента бе дошла и заминала. Празниците бяха минали буквално незабелязано. Меката нюорлианска зима клонеше към края си, но смяната на сезоните и настъпващата пролет бяха последните неща в ума на Бърк.

Смъртта на Кевин Стюърт осем месеца преди това бе погълнала всичко в него, беше го обездвижила и направила безчувствен към всичко наоколо.

Барбара бе първата, която забеляза неговата умисленост. И как няма, нали живееше с него. Когато мъката му се превърна в мания, тя изрази недоволството си на глас. След това отново и отново, докато накрая се умори да му досажда. Напоследък се отнасяше към него с безразличие.

С наближаването на процеса на Уейн Бардо всички в отдела на Бърк усетиха, че напълно е изключил. Не можеше да се съсредоточи върху сегашните случаи, защото все още мислеше за онзи, който бе отвел него и Кевин в онзи склад.

През период от една година преди онази нощ те бяха свивали кръга около именно тази операция — отчупваха парченце по парченце, като изваждаха от играта ключовите пласьори един по един. Но истински големите играчи продължаваха да им се изплъзват и вероятно си умираха от смях, докато наблюдаваха нескопосните, сякаш насочени срещу самите си автори усилия на властите, местни и федерални.

За най-голям срам на отдела, не постигаха никакви успехи. Всеки път, когато се организираше акция, биваше проваляна. Колкото и да затягаха сигурността, колкото и да пазеха в тайна акцията, престъпниците винаги биваха предупреждавани предварително. Лаборатории за наркотици се напускаха с още къкрещи на огъня химикали. Огромни складове се изоставяха секунди преди пристигането на полицията. Търговците на наркотици можеха да си позволят тези жертви; просто отнасяха загубата към разходите по бизнеса.

Кучите синове се разбягваха по-бързо от хлебарки на светната лампа. Караха ченгетата да изглеждат като глупаци. След всяка провалена акция отделът се принуждаваше да се върне на изходна позиция и бавната процедура по изкореняване на доставчиците започваше отново.

Тъй като работеше в „Наркотици“ от години, Бърк беше обучен добре. Знаеше да понася пречките и забавянията. Знаеше, че отнема месеци, докато се разработи един случай. Знаеше, че момчетата, които работят под прикритие, трябва да завържат връзки и че тези неща изискват време и търпение. Знаеше, че шансовете за успех са твърде малки, а дори когато успееха, постиженията им бяха нищожни. Само дето знаенето и приемането бяха две коренно различни неща.

Търпението не бе между добродетелите на Бърк. Всъщност той дори не гледаше на него като на добродетел. По негово мнение времето означаваше провал. Защото всеки ден, изразходен, за да си свърши работата както трябва и да събере достатъчно доказателства за прокурора, за да може да се образува дело, дузини деца се поддаваха на примамката на навъртащите се наоколо пласьори. Или пък някое юпи, натъпкано с наркотици, забиваше БМВ-то си в автобус с възрастни граждани, тръгнали на екскурзия. Раждаха се поредните изродени бебета. Сърцето на тийнейджър се пръскаше от прекалена употреба. Някой поемаше свръхдоза и умираше от окаяна смърт.

Но понеже единствената друга възможност бе да се предадат напълно, той и полицаите от неговия отдел продължаваха по същия начин. Стъпка по стъпка действаха по случаите, но всеки път, когато мислеха, че са успели; всеки път, когато очакваха акцията да е най-голямата от всички; всеки път, когато биваха уверени, че ще хванат мръсните копелета на местопрестъплението и ще ги арестуват, нещо се скапваше.

В отдел „Наркотици“ имаше предател.

Не можеше да е иначе. Нямаше друго обяснение на факта, че пласьорите винаги действаха с една крачка напред. Беше се случвало твърде много пъти, за да го отдадат на съвпадение или карма, или лош момент, или скапан късмет, или на пръст на дявола. Някой от отдела работеше на страната на лошите момчета.

Бог да му е на помощ на това копеле, когато Бърк Базил откриеше кой е, защото именно предателството на това ченге бе превърнало Нанси Стюърт във вдовица и оставило двете му момченца без баща.

В нощта на акцията, когато пристигнаха пред склада, Бърк умоляваше Кев да не се хвърля с главата напред вътре, преди да е пристигнала колата с останалите от групата, екипирани с тарани, противогази и автоматични оръжия. Двамата бяха пристигнали няколко минути преди това и Базил носеше заповедта за арестуване в джоба си. Но Кев, ядосан от последната провалена акция, даде воля на ирландския си нрав и се втурна в сградата през отворената врата. Бърк чу изстрели, видя проблясванията им, усети миризмата на барут.

След това писъци.

Сто на сто някой беше повален.

Полудял от тревога, Бърк извика Кев.

Тишина.

Колкото повече чакаше Кев да отговори, толкова повече го обземаше тревога.

— Господи, господи, не, не! — молеше се той. — Кев, отговори, проклети ирландецо!

Тогава през отворената черна бездна на вратата изскочи един мъж. Беше тъмно. Бърк не можеше да види защо човекът върви така тромаво, но виждаше, че пистолетът му е насочен право към него. Извика му да хвърли оръжието, но той продължаваше да се приближава. Бърк отново му извика да хвърли пистолета и да сложи ръце на главата си.

Мъжът стреля два пъти.

Бърк — само веднъж.

Но се оказа достатъчно. Кев беше мъртъв, преди Бардо да пусне тялото му на земята.

Когато Бърк се втурна към приятеля си, когото бе убил по погрешка, чу смеха на Бардо да проехтява между металните стени на склада. Научи, че е Бардо едва когато го залови подкреплението, пристигащо точно навреме, за да го види как прекосява уличката зад склада. По лицето на двойния престъпник имаше пръски от кръвта, месото, мозъка и костите на Кев, но по костюма му „Армани“ от три части нямаше и петънце. Измъкна се абсолютно чист — и в буквален, и в преносен смисъл.

Така и не се намери оръжието, с което Бардо бе стрелял. В онези няколко минути бе успял да се отърве от него, по този начин опровергавайки твърдението на Базил, че е стрелял.

Също така на съда не бе обяснено и каква работа е имал Бардо с Тут Дженкинс в лабораторията за наркотици. Пинки Дювал възрази, че присъствието му в лабораторията няма отношение към случилото се и че би могло само да повлияе на мнението на заседателите срещу клиента му.

„Няма майтап, умнико — помисли си тогава Бърк. — Здравата би им повлияло.“

По този въпрос съдията реши в полза на защитата. И нищо чудно. Дювал имаше силно влияние върху изборите за съдии. Кандидатите с най-много финансова поддръжка на кампаниите си обикновено печелеха и след това биваха много нежни с адвокатите, които им помагаха да се настанят на това място. Дювал държеше повечето от тях в ръцете си.

И това не беше единствената мръсна игра, която Дювал играеше. Онази нощ Уейн Бардо се намираше в склада, защото изпълняваше поръчка на своя шеф — Пинки Дювал.

В отдела беше всеизвестен факт, макар и до ден-днешен недоказан, че Дювал е главният оператор, когото преследват от години насам. Всяка следа водеше към него, но спираше точно преди да го достигне. Нямаше твърди доказателства против него, но Бърк знаеше, че кучият син е в играта. И е едра риба.

И все пак ето го тук, живееше си в луксозната си къща и празнуваше смъртта на Кев Стюърт с голямо, надуто парти.

Нещо се раздвижи на една от задните врати и прекъсна горчивите размишления на Бърк. Той се сви още повече в гъстите храсти, за да не го забележи жената, която се отправи по пътеката към беседката.

Беше сама. Облегна се за малко на една от колоните, след това направи бавен кръг в беседката, като прокара ръка по покрития с бръшлян парапет. После се върна на първоначалното си място и отново се облегна на колоната, само че този път с гръб към нея.

За пръв път Бърк видя лицето й и макар че не го изрече на глас, ахна.

Черните й коси изглеждаха многоцветни на хладната синкава светлина, а същата тази луна правеше кожата й бледа и полупрозрачна като алабастър. Късата черна рокля показваше доста от краката й. Гърдите й преливаха над деколтето.

Бърк незабавно реши, че е някоя от скъпите курви, които работеха по баровете на класните хотели, където гости от други градове с голямо желание пръскаха огромни суми пари за час-два плътски удоволствия с — както им се обещаваше — истинско креолско момиче с гореща кръв.

Бърк се усмихна мрачно. Можеше да се обзаложи, че тази е по-скъпа от останалите. От нея сякаш се излъчваше: Аз съм скъпа и си заслужавам всеки цент. Изглеждаше от ония, дето можеха да се предлагат на клиенти с блясъка и възможностите на Дювал.

Не че й се налагаше да се предлага. Мъж с банковата сметка на Пинки Дювал не бе необходимо да се заобикаля с грозни жени. Може би тази беше наета само за нощта, за украса на партито. Или пък бе приятелка на някой от гостите. Или бе постоянен паразит и заработваше редовно при Пинки и приятелите му срещу луксозни дрехи и доброкачествени наркотици.

Още от основаването на Ню Орлиънс бе станало традиция да се поддържа любовница. Търговията с плътта бе една от главните индустрии във всеки голям град и Ню Орлиънс в никакъв случай не правеше изключение. Всеки таксиметров шофьор в града знаеше адреса на дома на Ръби Бушъро. Нейните момичета бяха първокласни. Самата Ръби пък бе една от най-богатите жени в щата.

Но имаше и улични проститутки, които работеха по тъмните ъгли на квартала. Духаха за по доза кокаин. Не бяха по-придирчиви от момичетата по бордеите, които бяха направили Сторивил един от най-известните квартали с червени фенери в света. Независимо от здравите надценки, за закоравелите курви в тази област не липсваше работа.

Но още докато тази мисъл прекосяваше ума му, Бърк осъзна, че тази не изглежда закоравяла. Тъй като търговията с наркотици и проституцията често пресичаха пътищата си, той беше научил много от наблюденията си над тези момичета. Можеше с един поглед да прецени дали някоя ще бъде победена от живота, или притежава страхотния инстинкт за оцеляване.

Не мислеше, че би се обзаложил за тази. Беше класна — да, но не изглеждаше алчна и пресметлива, а… тъжна.

Все още, без да забелязва, че я наблюдават, тя отпусна глава на железните орнаменти и затвори очи. После плъзна ръце надолу по тялото си, докато се срещнаха ниско на корема й.

Устата на Бърк пресъхна и го сви под лъжичката.

Момчетата от Нравствения отдел често пускаха да обикалят от ръка на ръка из полицията порнографски касети, филми или списания, конфискувани за доказателство. Бърк нямаше навика да ги разглежда, но си беше съвсем нормален, а кой мъж — полицай или не — би извърнал очи от тази сцена, без да дочака да види какво ще стане след това?

Всъщност нищо не се случи. Тя не си съблече дрехите. Не започна да се гали по ерогенните зони, да стене, да прави въртеливи движения, да диша тежко през полуотворени устни.

И все пак позата й беше впечатляваща. Дори възбуждаща.

И очевидно не само той мислеше така.

Бърк беше толкова омагьосан от нея, че видя приближаващия се мъж едва секунди преди и тя да усети присъствието на Уейн Бардо.