Сандра Браун
Последният ден на карнавала (17)

Седемнадесета глава

— Какво искаш да кажеш с това „изчезнал“?

Бардо сви рамене:

— Точно това, което казах, Пинки. Никой не го е виждал напоследък. Когато отидох в оня бордей, където живееше, се беше изнесъл. Обработих добре хазяина, но той ми се закле, че Базил е напуснал посред нощ и оставил наема и ключа си в пощенската кутия. Онова място не е от тия, дето се оставя следващият адрес. Един от нашите хора в полицията души наоколо. Каза, че никой не е виждал Базил, откакто се е отказал от значката си.

— Трябваше да накараш някого да го следи.

— Да де, ама кой можеше да предположи?

Явното изчезване на Базил притесняваше Пинки. Мъжът не бе отклонил предложението му за работа с учтиво: „Не, но съм поласкан, че ме поканихте“, а бе отказал по начин, който не оставяше място за преговори. Това тревожеше Пинки по две основни причини.

Първо, вбесяваше го, че едно нищо и никакво бивше ченге може най-нагло да откаже добронамереното му предложение. За пръв път Пинки се опитваше да го примами на противниковата страна, в търговията с наркотици, но не за пръв път обмисляше да му хвърли някоя стръв, за да види дали ще клъвне. Какъв по-добър начин да елиминираш врага от този да го включиш в лагера си?

А Базил беше враг. Докато работеше в отдел „Наркотици“, постоянно му досаждаше, като настояваше да обсъждат внимателно всяка операция след края й, независимо дали бе успешна или не. Беше истински кръстоносец, искаше отчет за грешките, търсеше причините за всеки провал. Играеше ролята на неспокойната съвест, която поддържаше относителна, макар и не абсолютна честност в отдела.

И, второ, изглеждаше неподкупен. Пинки беше поръчвал на хората си да се опитат да намерят слабото място в моралните устои на Базил, но нито един от тях не беше успял — нито букмейкърите, нито пласьорите на наркотици, нито жените. Всички се бяха мъчили да го накарат да направи компромис със себе си и всички се бяха провалили.

И така от години Базил затормозяваше работата на Пинки Дювал. Беше се самоназначил за генерал във войната срещу наркотиците и бе способен да сплотява редиците на войската си. Когато Кев Стюърт беше убит, конфликтът се превърна в личен. Базил все още беше бесен заради това и независимо от присъдата на Бардо, нямаше да остави нещата така. Нямаше да миряса, докато не отмъстеше за смъртта на приятеля си. Напускането му бе направено просто за заблуждение.

Това бе втората причина, заради която Пинки се бе надявал да включи Базил в редиците си. Ако му станеше служител, можеше да го наблюдава по-отблизо. Докато Базил беше в полицейското управление, действията му можеха лесно да се контролират. Сега беше изчезнал и никой не знаеше местонахождението или намеренията му. На Пинки това никак не му харесваше.

Човек не можеше да се издигне до властта и положението на Пинки, без да си създаде легиони врагове по пътя. Не можеше дори да преброи заплахите, явни или загатнати, които беше получавал през годините. Бе плащал скъпо и прескъпо за защита срещу хора, които му имаха зъб. Сега се чувстваше в безопасност. Но дори и при това положение бе достатъчно интелигентен, за да знае, че каквито и мерки да вземе, не може да бъде сигурен сто процента двадесет и четири часа в денонощието. Никой, дори и държавният глава, не бе неуязвим.

Бърк Базил се намираше там някъде навън — заредена бомба с къс фитил — и таеше силна омраза към Пинки Дювал. Пинки трябваше да е глупак, за да не се чувства притеснен от това.

Системата, в която Базил бе вярвал, го беше предала, затова той я наруга и си отиде. Действията му вече не можеха да бъдат управлявани от правилата и наредбите на закона, а това го правеше двойно по-опасен.

Разбира се, Базил не можеше да му стори зло, без да опетни себе си, но това бе твърде малка утеха. Колко луд бе този човек? Докъде можеше да стигне, за да получи своето отмъщение? Какво можеше да загуби? Не кариера, не съпруга и семейство, нищо материално, нито дори почтеността или добрата си репутация, смачкани от медиите.

Това бе нещото, което най-много тревожеше Пинки. Опитът му показваше, че колкото по-малко за губене има един човек, толкова по-голяма заплаха представлява.

— Искам да бъде намерен — рече той натъртено на Бардо.

— Какво да направя, когато го открия?

Пинки го погледна многозначително. Бардо се ухили и кимна:

— За мен ще бъде удоволствие.

Секретарката на Пинки почука на вратата. Той я покани в кабинета си.

— Извинете за безпокойството, господин Дювал, но ме помолихте за тази информация веднага щом я получа.

Тъй като вече беше възложил задачата на Бардо, Пинки го освободи и взе от секретарката си напечатаните сведения за „Къщата на Джени“. Когато предишната вечер се беше прибрал вкъщи, Реми бе въодушевена. Чувстваше се развълнувана от благотворителността и беше ентусиазирана от този отец Грегъри, който я бе поканил да види заведението. Пинки й обеща да помисли. Изглеждаше безвредно, особено ако я избавеше от тази потиснатост.

Той разпита надълго и нашироко Ерол за посещението на свещеника и беше изненадан, когато чу, че всъщност на срещата са дошли двама. Ерол му каза, че единият бил по-възрастен и по-делови. Другият бил хубав, но вероятно обратен. Именно той, отец Грегъри, приказвал повече. Ерол каза, че е останал в стаята по време на цялото им посещение и че двамата свещеници не са говорили за нищо друго, освен приюта за деца.

Докато си играеше с визитката, която свещеникът беше дал на Реми, Пинки попита секретарката си дали се е обаждала на телефона, отпечатан върху нея.

— Да, господине. Отговори ми жена.

— И как отговори?

„Къщата на Джени“.

— Значи е истинска?

— О, да, господин Дювал. Поисках да говоря с отец Грегъри. Тя ми отговори, че нито отец Грегъри, нито отец Кевин били там, но щяла да се радва да им остави съобщение. — Секретарката се засмя: — Помисли, че се обаждам, за да направя дарение. Даде ми повече информация за заведението, отколкото поисках. Не записах всичко дума по дума, но както ще видите, водих си доста подробни бележки.

— Страхотна работа свърши, Дикси.

Бърк взе слушалката от ръката на момичето и я постави на мястото й. Телефонният автомат се намираше в коридора на втория етаж на един нощен приют за бедни, който вонеше от повредения водопровод.

— Струваше си четиридесетте долара.

Въпреки че й беше платил предварително, Дикси го последва в стаята, която бе наел под фалшиво име. Качи се на леглото, като заби острите високи токчета на белите си лачени ботуши в мръсната покривка. Когато се усмихна, на кътниците й имаше залепено парче ябълково зелена дъвка.

— Наистина ли мислиш, че гласът ми звучеше като на монахиня?

— Можеше и мен да заблудиш. Нещо за пиене?

— Разбира се.

Бърк бръкна в стиропорната хладилна чанта — стаята не бе снабдена с хладилник, — извади кутия безалкохолно и й го подаде.

— Когато каза „нещо за пиене“, си помислих, че имаш предвид…

— Тц. Ти си под разрешената от закона възраст за употреба на алкохол.

Очевидно развеселена, тя отвори кутията и отпи.

— Наистина ли говориш сериозно?

— За кое?

— Че гласът ми е звучал като на монахиня? Може би съм си сбъркала професията.

— Може би.

— Но като си помислиш, аз съм си нещо като монахиня. Бърк повдигна скептично вежди.

Тя се подпря на лакът — поза, която едва не извади навън гърдите й от силно изрязания черен дантелен сутиен под отвореното дънково яке.

— Сериозно говоря.

— Монахините не носят червени кожени миниполи и не си слагат тежък парфюм, Дикси.

Уханието на гардении се бе превърнало в нейна търговска марка. Когато от Нравствения отдел тръгнеха да я търсят, буквално я подушваха. В тази малка стая, където несъмнено се бяха сключвали хиляди такива жалки сделки, сладникавата миризма бе пропила въздуха и бе леко гадна.

— Монахините служат на ближния си. Не правя ли и аз същото?

— Мисля, че разликата се крие в начина, по който служиш.

— Е, разбира се, ако тръгнем да се задълбаваме в подроб… — Тя отпи. — Ти католик ли си, Базил?

— В тази вяра съм възпитан.

— Трудно ми е да си те представя да се молиш и такива неща.

— Отдавна не съм го правил — промърмори той.

Беше абсолютно сигурно, че Пинки ще провери „Къщата на Джени“, особено когато съпругата му го е помолила за разрешение да я посети. Като работеше по тази хипотеза, Пинки плати на един гладуващ художник двадесет долара, за да направи емблема на измисления детски приют. След това отиде до един магазин за печатарски услуги на самообслужване и направи дузина визитки с емблемата и номера на телефонния автомат в коридора срещу стаята му. Бяха оставили една от тези картички на госпожа Дювал.

По-рано същия ден бе тръгнал да търси „секретарка“ и беше налетял на Дикси. Тя беше добра проститутка и още по-добър информатор. За първото знаеше не от личен опит, но бе купувал няколко пъти информация от нея и тя винаги се оказваше вярна. Дикси работеше на улицата от тринадесетгодишна възраст. На Бърк му бе чудно как е успяла да доживее чак до седемнадесет.

— Знаеш ли, едва те познах тази сутрин — забеляза тя, като допираше студената кутия до силно начервените си устни. — Кога си обръсна мустака?

— Преди няколко дни.

— И защо?

— Така ми се прииска.

— Сега под прикритие ли работиш?

— Може и така да се каже.

— Оная кучка на телефона каза, че се обаждала от офиса на Пинки Дювал. К’во става?

— Не е нужно да знаеш.

— Божке, Базил, с кука ли трябва да ти вадя думите?

— Май просто не ми се приказва, Дикси.

Той се изтегна на леглото до нея, размачка плоската възглавница и я сложи под главата си. Дикси се изтърколи към него и сложи бедрото си върху крака му.

— Нямам нищо против, миличък. Не е нужно да приказваме.

Ръката й се плъзна надолу по гърдите му, стигна до токата на колана и започна да я разкопчава. Той покри ръката й.

— Нямах това предвид. Вече си спечели четиридесетте долара, а бюджетът ми е доста ограничен.

Тя помисли секунда-две, след това прокара дългия си нокът по наскоро избръснатата му горна устна.

— Какво пък толкоз, нека е безплатно.

— Благодаря ти, но не сега.

— Защо? Да не би да си последният верен женен мъж на света?

— Вече не.

— Вече не си верен?

— Вече не съм женен.

— Тогава какъв е проблемът? Хайде, Базил, и с други ченгета съм го правила. С дузини. Ти си последният, дето ми се дърпа, а трябва да си поддържам репутацията. Наистина ли можеш да кажеш честно, че никога не си помислял да ме чукаш?

Той й се усмихна.

— Дикси, ти си момиче за чудо и приказ. Сигурен съм, че чукането с теб е едно от най-големите удоволствия на този свят. Но бих могъл да имам дъщеря на твоята възраст.

— Какво общо има възрастта?

— Точно сега — всичко. Уморен съм и искам да поспя.

— Посред бял ден?

— Снощи си легнах много късно.

— Ето още една причина да се отпуснеш и наслаждаваш. Аз ще свърша цялата работа. — Ръката й отново се плъзна към токата му.

Бърк отново я спря.

— Друг път.

Дикси въздъхна разочаровано. Дъхът й миришеше на зелена ябълка.

— Добре де — рече неохотно тя. — Мога ли тогава само да полежа до теб и да си почина?

Погледът му се премести от розовите нацупени устни към гърдите й, които преливаха от чашките на дантеления сутиен.

— Не мисля, че ще мога да си почина така.

Тя се ухили немирно:

— Значи наистина те възбуждам!

— Обирай си крушите, Дикси! Остави ме да поспя на спокойствие.

Той я побутна нежно и Дикси стана.

— О, добре, направих каквото можах! — Когато стигна до вратата, застана с една ръка на хълбока, а е другата — на бравата. — Ако си се заел с Пинки Дювал, си търсиш белята.

— Знам.

— Добри момчета като теб не се срещат често, Базил. Пази се, чу ли?

— Ти също, Дикси.

Точно когато тя отвори вратата, телефонът в коридора иззвъня. Бърк скочи от леглото като ракета.

— Отговори — каза той на Дикси и я бутна към коридора пред себе си. — Същото като преди.

Проститутката вдигна слушалката на третото иззвъняване и отговори като опитна секретарка:

— Добър ден, „Къщата на Джени“. — След това послуша малко и каза: — Почакайте така, моля.

После закри слушалката е длан и прошепна:

— Иска да говори с отец Грегъри.

— Тя ли е? Същата жена като преди?

— Не, не мисля.

— Кажи й, че отец Грегъри е излязъл. Попитай я дали желае да говори с отец Кевин.

— И кой ще е той?

— Аз.

Дикси го изгледа подозрително, но предаде съобщението. След малко подаде слушалката на Бърк:

— За вас, отче.

— Здравейте. Аз съм отец Кевин.

— Здравейте, отче. Реми Дювал се обажда.

Той затвори очи за момент. Значи се получаваше.

— О, да, здравейте. Как сте, госпожо Дювал?

— Чудесно, благодаря. Важи ли още поканата за посещение на „Къщата на Джени“?

— Разбира се. Кога ще ви е удобно?

— Вдругиден? Следобед?

Вдругиден. Следобед. Само четиридесет и осем часа. Дали щеше да успее да нагласи всичко дотогава?

— Чудесно — чу се да отговаря. — В три часа?

— Идеално. Какъв е адресът?

— Ъ-ъ, всъщност, госпожо Дювал, доста е труден за намиране. Вместо да ви давам указания, би било далеч по-просто да ви вземем с отец Грегъри и да ви докараме тук.

— О! Не зная…

Той усети колебанието й и каза:

— Вашето дарение дойде като отговор на нашите молитви. Използвахме вашия чек, за да купим тъй нужния ни микробус. Бихме искали да ви се похвалим.

Дикси дъвчеше яростно дъвката си и го гледаше учудено и развеселено.

— Ужасно се радвам, че нашето дарение ви е послужило — каза Реми Дювал.

— Е, ще ви вземем ли?

— Ами предполагам, че ще бъде добре. — След това прибави по-уверено: — Да, вземете ни оттук.

— Вас?

— С моя, ъ-ъ, Ерол. И той ще дойде.

— Чудесно.

— Тогава ще се видим вдругиден в три.

Той потвърди деня и часа и затвори, но продължи да държи слушалката. Стоеше неподвижно, втренчил празен поглед в пространството, а мислите му препускаха. След малко осъзна, че Дикси е още там, облегната на стената със скръстени ръце, и го наблюдава лукаво.

— Какво ти става, Базил?

— Какво имаш предвид?

— Изглеждаш като момче, което току-що си е определило среща със самата кралица и с едновременно развълнувано и уплашено.

— Едва ли може да се нарече среща, Дикси — каза разсеяно той. След това се отърси от замаяността си и отново й благодари за помощта. — Не бих могъл да се справя без теб.

— Какво ще правиш?

— Няма значение. — Той започна да шляпа разсеяно по джобовете си, за да намери нещо за писане. — Слушай, ще ти дам един адрес и искам да го пазиш. Ако някога имаш нужда от безопасно място, отиди там.

Той намери стара касова бележка от хранителен магазин в джоба на панталоните си и надраска адреса на нея. Дикси го погледна едва-едва и го пъхна в джоба на якето си.

— Безопасно място ли? Нищо няма да ми се случи.

— Не бъди глупава. Момичета като теб не живеят дълго. — Бърк потупа джоба, където беше пъхнала листчето. — Не забравяй.

 

 

Бърк облегна назад глава върху облегалката на новата си кола. Едва ли можеше да се нарече нова, просто бе по-различна от предишната. Макар и да му бе трудно, се сдържа да не затвори очи. Ако го направеше, изтощението щеше да го победи и да го накара да заспи и пропусне нещо.

Надяваше се, че след целия труд, който си бе направил, за да го постави, проклетото нещо щеше да работи.

Вероятно Дювал караше всеки ден да проверяват дома му за подслушвателни устройства и макар и да не се досетеше, че именно Бърк Базил е поставил мъничкия безжичен микрофон под нощното му шкафче, двамата свещеници щяха да бъдат между заподозрените.

Тъй като висококачественото оборудване беше твърде скъпо, а бюджетът на Бърк не се простираше дотам, поиска услуга от един полицай, който работеше в склада за веществени доказателства. Няколко години преди това синът на този човек се бе забъркал е лоша компания. Една от групите на Базил го беше арестувала за притежание на наркотици. Тогава, с благословията на полицая, Базил обработи здравата момчето, подплаши го така, че вече да възприема това, което му се приказва, и го вкара в правия път. Семейството все още му се чувстваше задължено.

Евтиното приспособление беше прибрано при една акция. Никой нямаше да забележи липсата му, затова ченгето го задигна. Двамата с Базил го изпробваха. Работеше, но качеството не беше кой знае какво.

До тази вечер не бе имал възможност да го опита. След час и половина наблюдение спалнята все още оставаше тъмна. Той погледна часовника си. Единадесет часът и дванадесет минути. Колко дълго можеше да чака? Беше изтощен. Откакто говори с госпожа Дювал по-рано същия ден, бе имал доста работа.

„Отец Кевин“ осребри без никакъв проблем в банката чека на Дювал. Парите му позволиха да купи един евтин микробус от обявите във вестника. След това го закара в един евтин сервиз и поиска да го подновят бързо. До утре следобед щеше да е готов. После се върна в стаята си и изряза картонен шаблон, който щеше да използва, за да сложи емблемата на „Къщата на Джени“ на вратите на прясно боядисания микробус.

Лимузината мина плавно покрай него.

Докато разбере, че колата е на семейство Дювал, вече гледаше в задните й фарове. Той задържа дъха си и не го изпусна, докато лимузината не изчезна зад желязната порта в задната част на имението им. Малко след това лампите в спалнята светнаха.

Той си сложи слушалките и веднага чу гласове.

— … В операта… чух я… и… беше направо гадно. — Това беше Пинки.

Бърк нагласи по-удобно слушалките точно навреме, за да чуе госпожа Дювал да казва:

— … Горди са с нея, че е минала на първото прослушване. Тя е единствената им дъщеря.

— Е, аз пък бях отегчен до смърт. Много е горещо тук. Изключи климатика.

Няколко минути Бърк не чу нищо повече и си ги представи всеки в своята гардеробна да се приготвя за нощта. Следващите думи бяха на госпожа Дювал:

— Утре ще им напиша благодарствена бележка.

— Каквото и да е. Свали това проклето нещо.

Светлината изгасна. В слушалките се чу шумолене на чаршафи и местене на тела. Явно Пинки се примъкваше по-близо до голата си съпруга и я галеше. Бърк затвори очи.

— Тази вечер всички мъже зяпаха похотливо моята жена.

— Благодаря ти.

Бърк си каза да не слуша повече. Сега нямаше да говорят за страничния бизнес на Дювал. Нямаше да научи нищо, ако подслушваше този очевидно интимен разговор. Но все пак продължи да слуша.

— Хванах стария Сали да зяпа ципите ти. Изгледах го яростно и той почервеня чак до корените на косите си. — Дювал се изкикоти: — До десерта вече всички мъже около масата използваха салфетките, за да прикрият ерекцията си.

— Не говори така!

— Защо? Това е самата истина.

— Не го вярвам.

— Повярвай ми, Реми. Когато един мъж те погледне, може да мисли само за чукане. — Още шумолене. — Видя ли сега какво имам предвид?

Тя измърмори нещо толкова тихо, че микрофонът не го улови.

Но каквото и да беше казала, достави удоволствие на Дювал, защото той се изкикоти самодоволно:

— Знаеш какво да правиш с него, любов моя.

Малко по-късно долетя доволното ръмжене на Дювал. Бърк наведе глава и притисна силно очите си. Сякаш след цяла вечност Дювал изстена:

— Господи, миличка, подлудяваш ме! Ела тук. — След това: — Какво става с теб? Как така не си готова?

— Позволи ми да стана и ще се опитам да направя нещо.

— Няма значение. Повдигни си коленете… Да-а, точно така! Както Пинки те е учил.

Бърк отметна глава назад. Продължи да слуша. Чу монотонно изречените мръсотии, ръмженето и стенанията му. Слуша докрай, докато дойде оргазмът на Дювал, който запсува задъхано.

След това в слушалките не се чуваше нищо, освен тихо електронно съскане. Бърк послуша още няколко минути. Когато челюстта го заболя, осъзна, че е стиснал здраво зъби. Пръстите му бяха стиснали толкова силно волана, че бяха побелели. Той ги отпусна бавно, махна слушалките, хвърли ги ядосано на празната седалка до себе си и избърса с ръкав потното си чело.

Накрая запали колата и потегли.