Сандра Браун
Последният ден на карнавала (29)

Двадесет и девета глава

Пинки остави остатъка от сандвича си на бюрото и отиде до прозореца на кабинета. Погледна към нощното небе през пролуките на щорите.

— Защо, по дяволите, никой не успява да ги намери? Не може просто да са изчезнали!

— Изглежда, точно това са направили — промърмори Бардо с пълна уста.

След откриването на полупотъналия микробус разследването не бе помръднало нито на сантиметър. Хората, наблюдаващи обществения транспорт, влизащ и излизащ от Ню Орлиънс, не бяха видели нищо. Пилотът на хеликоптера не бе забелязал нещо, което да си заслужава разследването.

Никой от информаторите на Дювал из цяла Южна Луизиана нямаше нищо за докладване.

— Сигурен ли си, че оная курва е била искрена е теб? Нищо ли не е знаела?

Бардо се оригна зад шепа.

— Дикси ли? Когато открих, че е помагала на Базил, добре я обработих. — Пинки се обърна към него и го изгледа остро. Бардо се ухили: — Не, не съм стигнал толкова далеч. Вероятно вече се е върнала на улицата. Но свърших добра работа с нея, така че ако знаеше нещо, щеше да ми го каже.

Пинки продължи да гледа през прозореца. Уличните лампи прозираха неясно през мъглата, но той и без това не ги виждаше. Беше изцяло погълнат от дилемата. В момента, в който Ерол му се бе обадил от „Кръстовището“, съвършеният му, подреден живот се бе срутил. Клиентите бяха оставени да чакат. Съдиите му даваха разрешение за отлагане поради „болест в семейството“. Календарът му бе изчистен от всички срещи и светски ангажименти. Телефонните обаждания оставаха без отговор, освен ако не се отнасяха до отвличането.

Проклетият Бърк Базил бе превърнал добре програмирания му живот в хаос.

Това копеле щеше да си плати, и то огромна цена. Но къде, по дяволите, беше той? Пинки беше подплашил здравата Дъг Пату, но единственият му принос до този момент бе информацията, че жената на Бърк Базил е заминала извън страната с приятеля си, а хората на Пинки вече бяха установили това.

Вграденият в него детектор на лъжата показваше, че Дъг Пату казва истината, че не знае къде е Базил. И все пак можеше да го подозира, че съдейства на последния, но имаше и нещо друго — любовта на Пату към поста му надминаваше уважението, което изпитваше към всеки човек от своя отдел, включително и към любимеца си Базил. Пату искаше да се издигне до висшите ешелони на полицейското управление. Не беше кой знае колко умен, но не беше и глупав. Напълно осъзнаваше какви са рисковете, ако разсърди Пинки Дювал.

След сплашването на Макуен Пинки предсказа, че той отсега нататък ще играе на тяхна страна. Но кой можеше да знае? Дали в крайна сметка нямаше да се окаже толкова верен приятел на Базил, колкото и Базил бе на Кев Стюърт?

— Шибани ченгета! — промърмори той.

— Какво? — попита Бардо.

— Няма значение.

След малко Бардо каза:

— Знаеш ли, мисля си нещо.

— Какво?

— За това колко ли знае госпожа Дювал за нашия бизнес.

Пинки се обърна бавно към него.

— Е?

— Искам да кажа, че Базил може да бъде доста убедителен, когато поиска. Особено с жените.

Уейн Бардо несъзнателно бе докоснал болното място на Пинки. Той никога не бе обсъждал страничните си дейности с Реми, но тя можеше и да е схванала някои нишки информация, които, сплетени заедно, да образуват въжето, което можеше да го обеси. Вероятно знаеше повече, отколкото сама осъзнаваше. Дори някоя небрежна забележка можеше да се окаже полезна за човек като Базил, чието полицейско обучение бе изострило дедуктивните му умения. Ако заплашеше Реми, един господ знаеше колко можеше да си спомни тя за начинанията на съпруга си и компрометиращите му връзки. Ето още една причина, поради която Реми трябваше да бъде намерена и накарана да замлъкне.

— Ако Базил й поговори малко сладки приказки на ушенце, тя може и майчиното си мляко да каже — предположи Бардо. — Ти какво мислиш?

— Това, което мисля — отговори равно Дювал, — е, че ако още веднъж си позволиш да говориш така за жена ми, ще ти откъсна езика.

Пинки можеше да подозира верността на Реми, но не и някой друг.

— Боже, Пинки, не се ядосвай! Просто исках да кажа…

— Трябва да изляза от тази стая — каза рязко той.

— Къде отиваш?

— Навън.

— И аз идвам.

— Ти ще останеш тук. Забрави ли, че имаш работа?

Пинки отвори сърдито вратата и прекоси фоайето на кабинета си. Ерол, който спеше отвън на един стол, вдигна сънливо глава и веднага се разбуди.

— Накъде, господин Дювал?

— Отивам на разходка. Сам.

Пинки взе асансьора до първия етаж на сградата, мина покрай пазача, без да го удостои с поглед, и излезе през стъклените врати, които пазачът отключи автоматично от бюрото си.

Пинки измина две пресечки, докато вдигна ръка на едно от всеизвестните със скъпотията си нюорлиански таксита. Когато даде адреса на шофьорката, тя го изгледа насмешливо в огледалото за обратно виждане.

 

 

Готвещите се да отпразнуват Блажния вторник не оставяха свободни момичетата от дома на Ръби Бушъро. От този момент до полунощ на Блажния вторник, когато започваха Великите пости, господата бяха ограничени до един час, освен ако не желаеха да платят извънредно. Ръби бе напомнила на момичетата си, че колкото повече клиенти поемат, толкова по-голяма печалба ще има за всички.

През седмицата на Блажния вторник винаги се правеха много пари. Всяка нощ домът бе претъпкан с редовни клиенти, които търсеха допълнителни забавления без съпругите си след грандиозни балове и партита, както и с хора от други градове, дошли тук, за да празнуват. Мъже от осемнадесет до осемдесет търсеха веселие и любов в най-добрия публичен дом в областта.

През повечето вечери Ръби сядаше на балкона над главния салон. От това стратегическо място можеше да наблюдава какво става долу, докато отличният й персонал вършеше основната работа. Пафкайки пура и отпивайки коняк, тя пресмяташе наум какви ще бъдат приходите тази нощ и се усмихваше доволно на цифрата.

Но тази вечер усмивката й замръзна, когато видя Пинки Дювал.

Без да завърже разговор с когото и да било, той се отправи към бара и си поръча питие, което изпи бързо, и поръча още едно. За Ръби най-смешната от преструвките му бе, че е познавач на вина. Сега, опровергавайки този си образ, той гаврътваше една след друга чаши твърд алкохол като моряк в отпуск на брега след шест месеца в морето.

Ръби улови погледа на едно от момичетата и му направи знак да отиде при Пинки. Стройната блондинка бе едно от най-класните момичета на Ръби. Дъщеря на дипломат от Съединените щати, тя бе пътувала много с родителите си и бе посещавала най-престижните училища в света. Говореше свободно няколко езика и можеше да води разговор по широк спектър от теми. Можеше да запази достойнство със скучен интелектуалец или да бъде кокетка. Никоя фантазия не й се струваше странна, ако можеше с нея да задоволи клиента си, макар че бе теглила чертата пред насилието и болката. Тъй като нямаше абсолютно никакви задръжки и срам, тя подхождаше към секса като към изкуство и практикуваше екзотични методи, които бе научила в чуждите страни, докато бе прилагала собствените си идеи за международни отношения.

Един неприятен инцидент в Бурма — докато все още бе Бурма, — в който бе замесена тя и висш държавен служител, бе причинил уволняването на баща й. Той, от своя страна, се беше отказал от нея. Без пукната стотинка и обвита в скандална слава, тя бе направила естествения си избор на кариера и никога не бе съжалявала за това. Клиентите плащаха скъпо и прескъпо за нея. Даже и след като Ръби удържаше процента си, момичето ставаше все по-богато и тъй като изглеждаше твърде младо за годините си, вероятно щеше да работи до края на тридесетте. Беше си избрала името Изабел.

Тази вечер Пинки бе лесна плячка. Преговорите до бара отнеха по-малко от минута. Той последва хубавицата нагоре по стълбите. Ръби остави пурата да тлее в кристалния пепелник и ги пресрещна на площадката.

— Добър вечер, Пинки — каза тя и макар да й се искаше да го заплюе, му се усмихна обезоръжаващо.

Дювал не се зарадва да я види — вероятно беше раздразнен, че му се налага да говори с нея.

— Ръби.

— Не съм те виждала, откакто Бардо накълца момичето ми. Колко любезно от твоя страна да ни удостоиш с присъствието си.

Той се направи, че не е забелязал иронията й.

— Бизнесът ти процъфтява. Но като си помислиш, сексът винаги е бил доходен.

Усмивката на Ръби потрепна в ъгълчетата на устните, а очите й проблеснаха злобно.

— Защото винаги е имало мъже, които не могат да го получат безплатно. А това ме кара да се питам защо си тук тази нощ. Може би съпругата ти не е в настроение? Реми се казваше, нали? Да не би тази нощ Реми да те е отблъснала?

Почувства се възмездена, когато видя, че вените по слепоочията му се подуват. Той посочи рязко на Изабел да тръгва нагоре по стълбите. Ръби ги наблюдаваше замислено как се отдалечават.

През ергенските си години Пинки бе идвал тук по няколко пъти седмично. След като се ожени, посещенията му значително се разредиха, но не бе напълно чужд на стаите горе. Понякога идваше за забавление, понякога — за да прогони гнева си, но Ръби никога не го бе виждала толкова напрегнат, както тази нощ. Интересно.

— Госпожице Ръби?

Тя се обърна. Една от прислужничките, които работеха в дома още от детството на Ръби, й заговори тихо с мелодичния си антилски акцент:

— Казахте да дойда да ви повикам, когато горкото агънце се събуди.

Двете тръгнаха по балкона, а след това прислужницата сви по коридора, който водеше към задната част на къщата и една стая под стрехите.

— Как е тя? — попита Ръби, когато наближиха затворената врата.

— Най-вече уплашена.

Стаята беше удобно обзаведена, макар и твърде малка, за да може да се използва за работа. Обикновено се даваше на някое момиче, което бе болно и имаше нужда да остане под карантина, за да не пренася зараза сред другите; или пък на нови момичета, които трябваше да спят някъде, докато се обучават в порядките на дома.

Ръби се приближи до леглото и се наведе над момичето с вниманието на любяща майка.

— Как се чувстваш?

Дикси докосна с език ъгълчето на устата си, където кръвта над едно жестоко ожулване се беше съсирила.

— Добре ме е наредило копелето, нали?

— Докторът каза, че нито една от костите на лицето ти не е счупена.

— Като се сетя как ме удряше, не знам как не е станало. — Очите й се напълниха със сълзи. — Сигурно изглеждам като кози бълвоч.

— Изглеждаш по-добре — рече Ръби и сложи успокоително ръка на нейната. — Ще се оправиш. Не се тревожи. Докторът остави малко обезболяващи. Можеш да почиваш тук, докато се излекуваш. Предполагам, че ще отнеме две седмици, може би три.

— Две или три седмици? — Дикси се опита да се изсмее, но усилието я накара да сгърчи лице от болка. Тя огледа стаята, Ръби и застаналата наблизо прислужница. — Ако не работя, няма да ям. Как ще ви се изплатя?

— Когато пристигна, каза, че те е изпратил Бърк Базил. Той клиент ли ти е?

— Де да беше така! — промърмори Дикси. — Той ми плати, но само за информация. Нищо друго. Последния път, когато го видях, ми каза, че ако някога изпадна в беда, трябва да дойда тук. Приятели ли сте?

— Нека просто кажем, че взаимно се уважаваме и имаме обща цел.

— Хмм. Е, ако трябва той да плати за това, пада му се. Заради него Бардо…

— Уейн Бардо? — Нежното лице на Ръби се изостри. — Той ли ти стори това?

Дикси кимна:

— Искаше да му изпея всичко. След като не поисках да му кажа нищо за Базил, започна да ме удря здравата по лицето.

Ръби седна на ръба на леглото и огледа момичето с опитно око. Лицето му беше гадна гледка, но имаше правилна костна структура и когато преди я бяха съблекли, Ръби бе забелязала прелестната му фигура. Мадам презираше момичетата, които работеха по улиците, но очевидно Базил считаше това за нещо повече от другите, след като му бе препоръчал да дойде тук.

Малката имаше нужда от поизлъскване. Името й можеше да бъде променено на някакво необикновено и интригуващо. Дните й на къпане с евтин парфюм с ухание на гардении бяха свършили. Сребърният лак и червената кожена поличка трябваше да изчезнат.

Нуждаеше се от пълно преобразяване, но определено имаше качества.

Ръби приглади косата назад от челото й там, където се бяха отпечатали юмруците на Бардо.

— Защо е питал Бардо за господин Базил?

— Търсеше го.

— Каза ли защо?

— Не. Само си мисля, че имаше нещо общо с… Почакайте, може би не бива да казвам. Базил ми плати да си държа устата затворена.

— Но не би имал нищо против да ми кажеш. Той те изпрати тук, забрави ли?

— Да де, предполагам. Добре. Мисля, че има нещо общо с жената на Пинки Дювал.

— Така ли? — Ръби изслуша с престорено безразличие интересния разказ на Дикси. — Свещеник?

Дикси изсумтя:

— Можете ли да си го представите? Ако Базил беше свещеник, по време на меса в църквата всички жени щяха да се разсъбличат. Ей, вижте, ако няма да ми струва нищо, мога ли да получа едно питие?

— Разбира се.

Ръби се обърна към прислужницата и я помоли да донесе чаша чай.

— Нямах предвид точно чай — забеляза Дикси, когато жената се оттегли.

Ръби се усмихна снизходително.

— Ще си изпиеш чая, ще си вземеш лекарството и ще си починеш. Ако правиш всичко, каквото ти кажа, този бой може да се окаже най-доброто, което ти се е случвало през живота. Но ще поговорим за това по-късно, когато се почувстваш по-добре.

Ръби остави Дикси на грижите на прислужницата и отново зае мястото си на балкона, за да размишлява над това, което й бе казало момичето. Дали Бърк Базил не беше причината за лошото настроение на Пинки? Дали отмъщението не включваше младата му хубава съпруга? Затова ли Базил бе заинтригуван да чуе всичко, което знаеше за нея?

— Колко умно от ваша страна, господин Базил — изкикоти се гърлено Ръби и вдигна чашата си в мълчалив тост за бившия полицай от „Наркотици“.

„Колко жалко — помисли си тя, — че няма да живее твърде дълго.“

Не и ако бе пипнал с пръст жената на Пинки Дювал.

 

 

Мак тръгна на работа по-рано от обикновено, като каза на Тони, че имал да наваксва с някакви документи. Помисли си, че е излязъл доста преди пиковия час, но движението на И-10 беше забавено заради времето. Тази нощ от залива бяха дошли проливни дъждове.

Когато стигна до управлението, паркира колата си, но не влезе в сградата, а се побори малко с чадъра си, след това отиде в едно кафене на няколко пресечки оттам и си поръча само кафе. Изгори си езика, за да го изпие, преди да е успяло да се охлади. Когато взе монетите от касиера, отиде до телефонния автомат и набра номера, който бе намерил в досието на Базил предишната вечер.

— Ало?

— Джо Базил?

— Да.

Мак каза безмълвно благодарствена молитва на късмета. Бърк от години бе посочил брат си от Шрийвпорт като другия човек, на когото могат да се обадят при спешност, освен съпругата си. Оттогава Джо можеше да се е преместил или да е сменил номера си. Мак се почувства голям късметлия, задето е успял от първия опит.

— Името ми е Мак Макуен. — Стараеше се гласът му да звучи дружелюбно, весело и непринудено. — Работя с брат ви. Или поне работех, докато напусна съвсем скоро.

— В отдел „Наркотици“?

— Точно така. Бърк споменавал ли ви е за мен?

— Вие сте оглавили една от групите, след като е загинал Кев Стюърт.

— Още веднъж правилно. — Запита се как го е споменавал Базил. С неприязън? С похвала? Нямаше смелостта да попита. — Научих много от работата си с брат ви и ми беше ужасно неприятно, че напусна толкова неочаквано.

— Чувствал се изчерпан. Поне такава причина ми посочи. Смяташе завинаги да се откаже от работа в полицията, но няма да се изненадам, ако пак постъпи там. Може би не в Ню Орлиънс, а другаде.

— Светът сигурно би спечелил от това. — После, понеже не искаше да се престарава и да събужда подозрения, Мак каза: — По-миналата нощ Бърк идва у дома и ми спомена, че ще замине за известно време. Майката на жена ми ще идва на гости — излъга той — и си помислих да си взема няколко дни отпуска и да ги оставя сами в къщата. И да отида при Бърк. Да се шляем, да пием бира, да си спомняме старите времена, такива работи.

— Хм — изсумтя Джо уклончиво.

— Само че не знам как да се свържа с него.

— Кое ви кара да мислите, че иска някой да се свързва с него?

Лукавостта явно бе фамилна черта на семейството. Братът не беше ченге, но не беше и доверчив.

— Преди да си отиде, каза, че било твърде жалко, дето не мога да замина с него, нещо от този род. Сега, след като имам възможност, мисля, че моята компания ще му се отрази добре.

По време на дългото мълчание, което последва, Мак загриза долната си устна. Очите му се стрелнаха из кафето, като се опитваха да установят дали някой от ранните клиенти не го шпионира по поръчка на Пинки Дювал или Дел Рей Джоунс. Но никой не изглеждаше да се интересува от нервния мъж, прегърбен до автомата.

Накрая Джо Базил каза:

— Страхувам се, че не мога да ви помогна, господин Макуен. Когато говорих за последен път с Бърк, той ми звучеше доста унило. И на мен ми спомена, че смята да замине и, честно казано, останах с впечатлението, че иска да остане сам.

Забравил за предишните си молитви, Мак изруга беззвучно.

— Разбирам.

— Но, вижте, ако Бърк ми се обади, ще му предам съобщението ви. Тогава, ако иска да ви покани, ще ви звънне. Става ли? Това е най-доброто, което мога да направя.

Мак си помисли дали да не каже на Джо, че брат му е извършил федерално престъпление. Това можеше да го направи по-сговорчив. Но отхвърли идеята веднага. Дювал не желаеше да се разпространява, че жена му е била отвлечена. Ако новината се разнесеше и източникът й бъдеше проследен, Мак Макуен щеше да умре по-рано, отколкото трябваше.

— Вижте, господин Макуен, трябва да прекъсвам — рече Джо Базил. — Беше ми приятно да разговарям с вас. Ако Бърк ми се обади, ще му предам, че можете да отидете при него. Приятен ден.

Той затвори и остави Мак пред нямата слушалка. Остави я, дотътри се до барплота, поръча си още една чаша кафе и се втренчи мрачно в нея.

Господи, как се бяха объркали толкова нещата, и то така бързо?

Само преди две седмици се радваше на живота си. Дължеше пари на Дел Рей Джоунс, но и преди беше дължал пари. Човек винаги можеше да се добере до тях, и то до големи суми, стига да знаеше как. Разбира се, сумата беше по-голяма от всякога, но не беше ли това просто въпрос на няколко нули? Наистина беше постъпил глупаво, замесвайки се с Дел Рей — такава измет даваше лоша слава на лихварите навсякъде, — но това бе временна криза и той считаше, че решението го чака зад ъгъла. Беше уверен, че всичко ще се оправи.

Сега сякаш целият ад се бе изсипал на главата му. Базил бе напуснал, поставяйки целия отдел „Наркотици“ с главата надолу. Вътрешните работи бяха решили, че е време за ново разследване, което беше накарало всички, включително и Мак, да се изправят на нокти. Пату беше безутешен и разсеян поради напускането на Базил и забъркването му в отвличане. Дел Рей Джоунс бе надигнал грозната си глава и зад заплахите му стоеше Пинки Дювал, което ги правеше съвсем правдоподобни.

Единствената надежда на Мак да си спаси задника бе да намери Базил за Дювал; а единствената му надежда да намери Базил току-що му бе пожелала приятен ден.

— Няма такава шибана вероятност — промърмори той, извади няколко банкноти от джоба на панталоните си и ги остави на барплота.

Пинки му беше дал двадесет и четири часа. До падането на нощта трябваше да знае къде се е скрил Базил с жената на адвоката. Шансовете бяха мизерни.

 

 

Джо Базил затвори внимателно телефона в кабинета си и се замисли над странното обаждане на Мак Макуен. Но не можеше дълго да стои така, тъй като на масата в трапезарията им беше седнал гост и пиеше кафе с Линда. Жена му не бе планирала да бъде домакиня толкова рано сутринта. Извадена от леглото от звънеца на входната врата, тя беше облечена в най-стария си и топъл халат, а очите й още бяха подпухнали от съня.

Когато Джо влезе в кухнята, тя го погледна.

— Кой беше?

— Един човек от офиса, попита кога ще отида там.

Тя го изгледа странно, но не каза нищо. Вместо това, предложи на госта да закуси с тях.

— Не, благодаря, госпожо Базил — отвърна Дъг Пату. — Взех си нещо от „Дени“, преди да дойда тук. Извинявам се, че изникнах толкова рано на входната ви врата.

— Няма проблеми.

— Карали сте цяла нощ от Ню Орлиънс дотук? — попита го Джо.

— Да, тръгнах рано и оттук веднага ще отпътувам обратно. Знаех, че ще е за бързо.

— Защо просто не ни се обадихте?

— Можех, но си помислих, че ще е по-добре да поговорим лично.

— Важно ли е?

— Така мисля. През кариерата си брат ви си създаде доста врагове — не само сред престъпниците, но и в полицейското управление. Сметнах, че няма да е добре да обсъждаме тези неща по телефона.

— Плашите ни, господин Пату — рече Линда. — Да не би да се е случило нещо с Бърк?

— Именно това не знам, но искам да разбера. Той напусна управлението, но преди няколко дни изчезна при тайнствени обстоятелства.

— Обади се и ми каза, че заминава за известно време, за да размисли — каза Джо. — Като се имат предвид раздялата му с Барбара и внезапното напускане, не мисля, че обстоятелствата са тайнствени.

— Значи не знаете за другите фактори?

— Като например?

— Съжалявам, Джо, но не мога да ги обсъждам. Това е поверителна полицейска информация. — Той сложи скръстените си ръце на масата и ги замоли: — Моля ви! Ако имате някаква идея къде е Бърк, кажете ми! Ужасно е важно да го намеря, преди който и да било друг да е успял. Просто не мога да ви обясня колко е важно!

— Да не би да искате да кажете, че животът му е в опасност? — попита Линда.

— Възможно е.

„Значи да“, помисли си Джо. Претегли това твърдение. С по-големия си брат се виждаха един или два пъти годишно, но бяха по-близки, отколкото показваха тези редки срещи. Можеше дори да се каже, че се обичаха.

Ако Бърк се бе забъркал в някаква каша, Джо щеше и земята да изрови, но да му помогне. Дилемата му произхождаше от това, че не бе сигурен какво да прави, защото не знаеше дали Бърк иска да бъде намерен от когото и да било — от Макуен или Дъг Пату.

Джо имаше предчувствието, че ако Бърк е заминал, без да каже на никого къде отива, значи е искал да остане сам.

След като бе напуснал полицията, не си ли бе измил ръцете от „поверителната полицейска информация“? И защо Макуен и Пату го търсеха поотделно? Никой от тях не бе споменал другия. Ако положението бе толкова критично, колкото те независимо един от друг твърдяха, не трябваше ли с дружни усилия да търсят Бърк?

— Съжалявам, господин Пату, но не мога да ви помогна — повтори Джо това, което току-що бе казал на Макуен. — Бърк не ми каза къде отива.

— Някакви идеи?

— Не.

— Ако знаехте, щяхте ли да ми кажете?

— Не, нямаше — отговори честно Джо.

Пату въздъхна. Погледна Линда и видя, че тя подкрепя решението на съпруга си. Той се усмихна криво.

— Ужасно приличаш на брат си, Джо.

— Благодаря. Приемам го като комплимент.

Пату остави визитната си картичка на масата и стана.

— Ако промениш решението си, обади ми се по всяко време. Госпожо Базил, отново ви се извинявам, задето нахлух така, без да ви се обадя предварително. Благодаря за кафето.

Базил го гледаше от входната врата как се качва в колата си и отпътува. Линда се обърна към него:

— От службата ти никога не се обаждат да питат кога ще отидеш.

— Беше Макуен, друго ченге. Можеш ли да се сетиш какво искаше?

— Да разбере къде се намира Бърк?

— Точно. А Пату е изминал целия път до Шрийвпорт, за да се види с нас.

— Какво означава това? Какво става, Джо?

— Да пукна, ако знам, но ще разбера!

Той се върна в кухнята и порови в личния им телефонен указател, докато намери номера на магазина на Дред.

Дред вече беше излязъл да провери въдиците си, без да обръща внимание на дъжда. Беше клекнал на края на кея, чистеше риба и хвърляше вътрешностите й във водата, когато чу телефона да звъни.

Изруга, че го прекъсват и се затича към постройката с кривите си крака. Босите му стъпала шляпаха по мокрите греди.

— Задръж така, идвам! — рече високо той, когато отвори мрежата. След това, задъхан, грабна слушалката и каза: — Ало?

Чу само сигнал „свободно“. Тресна слушалката.

— Мамка му!

Мразеше телефоните и всъщност не се ядосваше, че е пропуснал телефонния разговор. Ако беше толкова важно, човекът щеше пак да се обади.

Вбеси го само това, че когато стигна до телефона, погледна навън и видя как един пеликан закусва с улова му.

 

 

Въпреки дъжда, туристите се бяха наредили на опашка за екскурзията с параход „Креолска кралица“ нагоре по реката, за да разгледат плантаторските къщи отпреди Гражданската война. Докато се придвижваха по трапа, носеха брошури, чадъри и найлонови шапки против дъжд, фотоапарати и камери.

Качването на парахода беше забавено от студеното време и групата възрастни граждани, които се нуждаеха от помощ.

След това беше спряно от смразяващ кръвта писък.

Идваше от една жена, която се отпусна на рамото на слисания си съпруг и посочи с треперещ пръст надолу към калните води на река Мисисипи, които бе наблюдавала разсеяно, докато се придвижваше с опашката.

Хората се струпаха на парапета, за да видят какво е предизвикало ужаса на жената. Някои ахнаха и се извърнаха с отвращение. Други сложиха ръце на устите си, за да не повърнат. Трети, с по-силни стомаси, щракаха с фотоапаратите или снимаха с видеокамери. Бяха прошепнати няколко молитви.

Привлякъл повече внимание мъртъв, отколкото през целия си живот, Ерол плуваше по гръб във водата и гледаше през нея с очи, които вече бяха започнали да помътняват.