Сандра Браун
Последният ден на карнавала (12)

Дванадесета глава

Пинки четеше едно досие, когато Реми излезе от гардеробната си и легна до него на спалнята. Той махна очилата си за четене и ги постави върху нощната си масичка.

— Реми, искам да знам какво става е теб.

— Какво имаш предвид?

Никога не я беше удрял, но сега ужасно му се прииска да го направи, за да изтрие тази фалшива невинност от лицето й. Вместо това я хвана за ръката и я стисна силно, но не толкова, колкото му се искаше.

— Уморих се от тази игра още преди седмици. Тази вечер ще й сложа край.

— Игра ли?

— Твоята игра на тайни.

— Нямам тайни.

— Недей… — Той овладя повишения си глас и отново започна: — Не ме лъжи.

— Не те лъжа.

Той я изгледа втренчено.

— Да не би отново да смяташ да бягаш?

— Не!

— Защото ако планираш такова нещо, те предупреждавам да не го правиш. Предния път ти простих, но повече няма да се повтори.

Тя се опита да извърне глава, но Пинки стисна брадичката й с два пръста и я принуди да го погледне. След това потърка силно с палец долната й устна.

— Пожелах те още първия път, когато те видях. Можех да те имам още тогава, но бях търпелив. Не направих това, за което тогава имах право, нали? Отговори ми!

— Не, не го направи.

— Можех да те имам още тогава, но изчаках. Даже и когато стана достатъчно голяма, не беше необходимо да се женя за теб, но го направих. Мислила ли си някога какво щеше да стане с теб, ако онзи ден се беше опитала да откраднеш от някои друг, Реми? А? Къде щеше да бъдеш, ако не бях проявил такова разбиране?

— Не зная.

— О, да, знаеш — прошепна той и я погали по бузата. — Щеше да се шибаш с когото завариш, като майка си.

В очите й плувнаха сълзи.

— Не, нямаше!

— Да, щеше. Когато се срещнахме, ти вече беше на път да се превърнеш във втора Ейнджъл. — Очите му се плъзнаха по нея точно по онзи начин, които тя най-много мразеше. — О, да. Реми! Още тогава беше съблазнителна. Бас държа, че клиентите на майка ти са умирали да се докопат до теб още преди да се появя в живота ти.

Пръстите му стиснаха още по-силно ръката й. Той приближи лицето си до нейното, но продължи да говори нежно:

— Този живот можеше и да ти хареса. Може би ти се иска да не съм те спасявал от всичките онези мъже. Може би тяхното опипване и тежко дишане да ти харесва повече от това да бъдеш омъжена за мен.

— Престани! — Реми издърпа ръката си и стана от леглото. — С какво ме заплашваш, Пинки? Че ще отидеш да докладваш в полицията за престъплението ми след всичките тези години? Аз не съм някой от клиентите ти, нито от лакеите ти. Така че не ми говори по този начин! Заслужавам нещо повече от мъгляви заплахи. Аз съм твоя съпруга!

— Е, искам тогава моята съпруга да ми каже защо се носи из къщата като скапан призрак! — кресна той.

— Добре! Флара. Тревожа се за Флара.

Флара? Това ли беше всичко? Само това? Беше депресирана заради нещо толкова просто като сестра си? Първо я изнервяше Бардо, после сестра й. А той си мислеше за най-лошото; страхуваше се, че може да планира второ бягство, а тя изведнъж му казва, че потиснатостта й се дължи не на нещо важно, а на сестра й. А може би лъжеше?

— Какво с Флара? — попита рязко той.

Реми облече сърдито робата си и завърза разсеяно колана. Докато се опитваше да се успокои, гърдите й се повдигаха и спускаха рязко и малкото златно кръстче проблясваше на светлината на лампата. Пинки се радваше, че е успял да я разстрои. Това намекване за предишния й живот й бе напомнило какъв късмет е имала.

— Пак се е измъквала навън — каза тя. — Днес отидох при нея на обичайното си посещение и когато пристигнах, веднага ми изнесоха лекция. — След това му разказа за последната лудория на Флара и за предупреждението на сестра Беатрис, ако има по-нататъшни нарушения на нравилата. — Скарах й се, но не съм сигурна доколко това ще е от полза.

— Звучи така, сякаш има нужда от добро напляскване.

— Малко е големичка за такова нещо.

— Ти си твърде мека с нея, Реми. Трябва да поема нещата в свои ръце. Ще тропна с крак и ще й отнема някои привилегии. Това ще я накара да се замисли.

Сега, когато ядът й се беше стопил, Реми се намръщи разочаровано.

— Е, това ми дава отговор.

— Какво?

— Няма значение. Просто…

— Кажи ми.

Тя махна нервно е ръка:

— Флара ми досажда за едно нещо от месеци. Това ме тревожеше и постъпих много глупаво, като си помислих, че няма да забележиш разсеяността ми. — Тя му се усмихна виновно. — Искам да направя сестра си щастлива, но ти си мой съпруг и твоите желания са на първо място. Чувствам се като между чука и наковалнята. Днес най-сетне се съгласих да те помоля. — Реми навлажни устни с език. — Честно, Пинки, мисля, че може да се окаже и добра идея. Желанието й е основателно.

Пинки разпери ръце, за да й покаже, че все още има думата и я слуша.

— Флара иска да дойде да живее с нас и да посещава смесено училище през последната година. Иска да живее по-изискан живот. Да се среща с нови хора. Да изпита това, което изпитват другите момичета на нейната възраст. Това е разумно, нали?

Той я гледа дълго и смущаващо. След това потупа с ръка празното място до себе си.

— Хайде, Реми.

— Ами Флара?

— Ще помисля. А сега се връщай в леглото. — Той се отви, за да й покаже колко е възбуден. Гневът й беше размърдал дяволчето в него, но сериозната й молба — още повече.

Когато Реми се присъедини към него, той не остави в съзнанието й никакво съмнение, че принадлежи на него. Притежаваше я. Тялото, умът и душата й бяха негови и можеше да се разпорежда с тях както пожелаеше.

След това й каза, че Флара ще остане в колежа „Благословено сърце“, докато го завърши. За момент Реми не отговори, след това каза:

— Каквото и да решиш, е най-доброто, Пинки.

Той я погали по косата.

— Сестра ти е малка и не знае интересите си. От нас зависи — а по-точно от мен, защото ти си твърде мека — да се погрижим тя да не допуска капитални грешки или неправилни решения. Зная кое е най-добро за нея. Точно така, както знаех кое е най-добро и за теб.

— Също така помоли за позволение да дойде на карнавала ни по случай Блажния вторник.

— Ама е и безочлива! — разсмя се той. — Списъкът на гостите е много престижен.

— Именно затова иска да дойде.

— Ще видим.

— Бъди подготвен да ни се цупи следващите няколко пъти, когато отидем да я видим.

— Ще го превъзмогне — рече той, като отмина със смях предупреждението й.

Докато заспиваше, той си мислеше: „Слава богу, всичко свърши!“

 

 

Бърк отиде в библиотеката на университета, защото тя бе отворена до по-късно от обществената, а той знаеше, че има да минава много материал.

В продължение на часове преглежда микрофилмите на „Таймс Пикаюн“. Години преди това вестникът бе направил портрет на най-блестящия адвокат на града. Патрик Дювал беше израснал в квартал на средната класа, но родителите му работили упорито, за да могат да го поддържат в общинските училища, където се усъвършенствал в различни спортове и завършил с отличие. Получил стипендия за университета, завършил юридическия факултет пръв в групата и стажувал в продължение на девет години в престижна фирма, докато най-сетне я надраснал и започнал сам.

Бърк не можеше да се досети колко от това бе истина и колко — изфабрикувано, но предполагаше, че поне се основава на някакви факти, тъй като голяма част можеше да се провери. Това, което се набиваше на очи, бе темата на статията — за преуспяващия човек, твърдо решен да се изкачи над посредствеността на средната класа и постигнал точно това.

Авторът описваше Дювал като филантроп, но никъде не се споменаваха клубовете и баровете със сервитьорки по монокини, които той притежаваше. Бяха изброени различните награди, които беше получил за изключително гражданско съзнание от граждански организации и професионални асоциации, но Бърк знаеше колко убийства е поръчал Дювал, включително последното — на Реймънд Хан. Дювал си живееше живота и се присмиваше на спазващото закона общество, което го възхваляваше.

И точно там се криеше механизмът, който го поддържаше.

Търговията с наркотици не беше просто средство за правене на пари, а върховната интелектуална наслада на Дювал. Правеше го, защото винаги можеше да се отърве. За него това беше игра, която винаги печелеше. Незаконните му дейности му позволяваха да демонстрира своето надмощие.

Пинки Дювал често фигурираше в статиите на първа страница. Освен това името му почти винаги се появяваше в светските колонки. Но споменаването и снимките на съпругата му бяха очебийно редки. Когато от време на време се появяваше на някоя снимка, обикновено беше в сянката на съпруга си. В буквалния смисъл на думата.

Дали камерата я притесняваше? Или просто бе невъзможно да засенчиш познавача на пресата, егоманиака Пинки Дювал, независимо колко си страхотен?

На Бърк му се стори странно и това, че за нея имаше написани твърде малко материали. Тя никога не беше в центъра на някоя статия. Нито пък я цитираха. Следователно или нямаше мнение за нищо, или то бе толкова безсъдържателно, че не си струваше да се отпечатва, или пък никога не й го търсеха, понеже многословният й съпруг винаги имаше подръка нещо за репортерите и журналистите, което да може да се цитира.

Господин и госпожа Пинки Дювал бяха в списъците на няколко благотворителни организации, но Реми Дювал не заемаше длъжност в нито един от светските или граждански женски клубове; не участваше в комисии или комитети; нито председателстваше благотворителни акции за набиране на средства.

Реми Ламбът-Дювал бе антитезата на съпруга си. Тя бе нищожество.

Бърк стоя, докато затвориха библиотеката. Когато си тръгна, служителите буквално заключиха вратата зад гърба му. Усети глад. Всичко, което беше консумирал през този ден, беше старата шоколадова вафла и толкова от банановия шейк, колкото можа да преглътне. За да ограничи нарастването на хлебарковото население, не държеше в апартамента си никакви храни. Той се въздържа от ресторанта в полза на магазина за полуготови храни, откъдето си купи два хотдога за микровълнова фурна и кутийка безалкохолно.

Потегли от магазина, без да има някаква определена цел.

Но знаеше къде отива. Когато стигна там, къщата беше тъмна, ако не се смятаха охранителните светлини и един прозорец на втория етаж.

Кренвиршите бяха като гумени, а питките — стари, но той дъвчеше и гълташе механично, без да усеща вкуса, и се питаше какво правят господин и госпожа Пинки Дювал от другата страна на затворения с капаци прозорец.

Дали си говореха? От това, което Бърк беше прочел и видял, тя едва ли беше бъбривка. Дали бе способна на блестящ разговор само със съпруга си? Дали мненията и прозренията й не бяха запазени само за неговите уши? Дали го забавляваше вечер с остроумните си наблюдения?

„Да, точно така — помисли си саркастично Бърк, докато смачкваше на топка опаковката на хотдозите и я хвърляше на земята. — Ще поддържа интереса на стария Пинки, ама на един метър по-надолу от мозъка му.“

Той се оригна и усети миризмата на гадните хотдози. За да я прогони, отпи голяма глътка от разгазираното безалкохолно.

Горкият Пинки. Очевидно тази кукла го държеше под чехъл и бе в блажено неведение за нещата, които тя правеше с Уейн Бардо. А може и да не беше така. Възможно бе Пинки да я споделя с клиентите си, един вид като допълнителна премия, когато поръчаше нечие убийство.

Светлината угасна.

Бърк продължи да гледа втренчено тъмния прозорец. Образите, които пробягваха през съзнанието му, го притесняваха толкова много, че той стисна силно очи, за да ги прогони. Чувстваше корема си като оловен, но го отдаде на хотдозите.

Мина половин час, преди да запали колата си и да потегли.

Очевидно жената на Пинки му бе завъртяла главата. Отнасяше се към нея като с принцеса. Ръби Бушъро му бе казала, че Пинки държи съпругата си под ключ. Бърк сам беше видял колко добре охранявана и пазена е тя.

— Какво би трябвало да ти подскаже това, Базил?

Когато влезе в мрачния си апартамент, той се усмихваше.

 

 

Реми лежеше абсолютно неподвижна и слушаше тихото хъркане на Пинки. Изрече кратка благодарствена молитва за това, че хитростта й е успяла. Той бе отхвърлил молбата на Флара, без да знае, че това бе, което Реми искаше.

Не за пръв път използваше подобни прийоми, за да манипулира съпруга си. Доста често се проваляше, но този път имаше преимуществото да знае, че той не би приел с радост някой да се натрапва в живота им и да отнема от нейното време. Особено когато ставаше дума за Флара. Пинки знаеше колко много обича тя сестра си и я ревнуваше от връзката им.

Благодаря ти, Боже, за ревността му. Нека винаги си остане ревнив. Внимавай за какво се молиш.

Както в много от безсънните й нощи, съветът на сестра Беатрис отново се появи, за да я тревожи. Сега вече разбираше урока, който монахинята се бе опитала да й даде. Като дете не се ли беше молила на Бога за друг живот, в който да няма бедност и отговорности?

Е, и точно това й бе дадено. Не бе имала никаква представа за огромната цена, която ще плати за този отговор на наивните си молитви.

Пинки похъркваше доволно, увил ръка около нея. Тежестта й сякаш я смазваше.