Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fat Tuesday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
Kristi_35 (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Последният ден на карнавала

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

ISBN: 954–459–437-X

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

— Какво искаш да кажеш с това „няма го“?

След няколко часа сън в неудобния стол на Дред вратът на Бърк се беше схванал и чувстваше гърба си така, сякаш по него е минала цяла армия с маршова стъпка. От уискито му бе останало тъпо главоболие, а дневната светлина бе съсредоточила студената си светлина на реалността върху факта, че е прекосил границата между прилагането и нарушаването на закона.

— Недей да ми крещиш — озъби му се Дред и обърна с дълга вилица парчето месо, което печеше на скара. — Това е твоят свещеник, не моят.

— Той не е свещеник.

— Айде бе!

Бърк, който си триеше слепоочията, се намръщи на сарказма на приятеля си.

— Името му е Грегъри Джеймс и е безработен актьор. Освен другите неща.

— Какъвто и друг да е — изръмжа Дред, — е един проклет крадец. Задигнал ми е най-хубавата пирога.

Бърк отпусна ръка.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че е избягал през блатата? — Идеята за Грегъри Джеймс, който гребе през враждебната среда на блатото, бе абсурдна. — През целия си живот се е приближавал най-близо до блато снощи, когато се опитахме да потопим микробуса. Никога няма да оцелее там.

— Вероятно няма — отвърна Дред и поклати дългата си сива опашка.

Въпреки сезона, носеше оръфани дънкови къси гащета, бе без риза и обувки. Докато вървеше по изкорубения линолеум на пода, мазолестите му крака приличаха на копита. На някой булевард в центъра на града можеше и да кара хората да се обръщат, но тук идеално подхождаше на странната обстановка, която сам бе създал. На прозореца вместо завеса висеше парцаливото и избеляло американско знаме. Готварската печка без вентилация стоеше в единия край на тезгяха, откъдето му звъняха клиенти, които искаха да купят тютюн, бира и жива стръв. Извършваше препариранията си на животни от място, където можеше да го вижда. Представляваше най-лошият кошмар на всеки санитарен инспектор, но ограничената му клиентела не беше придирчива за такива дреболии.

Беше философски настроен за шансовете за оцеляване на Грегъри.

— Просто се надявам, когато се включи в хранителната верига, лодката ми да доплава обратно. Готов ли си за закуска?

— Каква е?

— Гладен ли си или придирчив?

— Гладен — отвърна неохотно Бърк.

Дред поднесе изпърженото месо и изля отгоре му сос, който бе направил от мазнината от пърженето, шепа брашно и малко мляко. Сервира го с обикновен бял хляб и силно кафе по нюорлиански с цикория.

— Докато ти се миеше, проверих Реми — промърмори с пълна уста Дред.

Бърк спря да се храни и го погледна въпросително.

— Каза ми името си.

— Будна ли е?

— Ту се събужда, ту заспива.

Бърк избърса остатъците от соса с парче хляб и бе искрено изненадан, че чинията му е празна. Неопределяемото месо бе невероятно вкусно, но Дред бе толкова добър с подправките, колкото и с корените и билките, от които правеше домашно приготвените си лекарства. Бърк отмести чинията настрани и посегна към кафето си.

— Не мисля, че се е раздвижвала през нощта.

— Ефектът на успокоителните започна да изчезва, докато мажех с мехлем раните й. Пак я упоих. Ще спи през по-голямата част от деня.

— Кога мога да я преместя оттук?

Дред вече беше свършил с яденето и потърси цигарите си. Когато намери пакета, си запали една, опъна дълбоко и държа продължително дима в дробовете си.

— Не че ми е работа, но какво, по дяволите, правиш с жената на Пинки Дювал?

— Отвлякох я.

Дред изсумтя, опъна още няколко пъти от цигарата и бръсна трохите от брадата си. Поне Бърк се надяваше да са трохи.

— Някаква определена причина?

— Отмъщение.

Бърк му разказа историята, като започна с нощта, когато Уейн Бардо го бе прилъгал да застреля Кев Стюърт, и свърши със смразяващото кръвта бягство от тълпата вбесени хулигани.

— Когато видях, че е ранена, си помислих първо за теб. Не знаех къде е най-близката болница, а и бяхме само на няколко мили оттук. Знам, че държиш на усамотението си. Никак не ми се искаше да те замесвам, Дред.

— Забрави това.

— Просто знам, че мога да ти имам доверие.

— Доверие ми имаш, а? А достатъчно ли е то, за да ти кажа точно как стоят нещата?

Бърк знаеше какво ще последва, но му направи знак да продължи.

— Трябва да си откачил напълно, Базил. Властите ще те обвинят, но тази заплаха е нищо в сравнение с Дювал. Знаеш ли е кого си се захванал?

— По-добре от теб.

— Значи не те тревожи, че Пинки Дювал ще те изкорми като шопар и ще хвърли карантията ти на мишеловите?

Бърк се усмихна мрачно.

— Ау!

Но Дред изобщо не намираше това за смешно. Той поклати раздразнено глава и си запали още една цигара без филтър.

— Преди всичко това да свърши, някой ще бъде мъртъв.

— Съзнавам го — каза Бърк, вече без да се усмихва. — Бих предпочел да не съм аз, но ако е… — И вдигна красноречиво едното си рамо.

— И без това няма за какво да живееш. Това ли се опитваш да ми кажеш? Уби един от своите, с кариерата ти е свършено, бракът ти отиде по дяволите, затова край с всичко. Това ли обобщава долу-горе възгледите ти?

— Нещо такова.

— Глу-пос-ти! — Дред раздели думата на срички, за да изплюе парченце тютюн, залепнало на езика му. — Всеки има за какво да живее, дори и само за да види следващия изгрев на слънцето. — Облегна се на масата и размаха цигарата пред носа на Бърк укорително. — Ти уби Стюърт случайно. Ти напусна полицията, а не те уволниха. Имаше мизерен брак. Крайно време беше да се отървеш от тази жена. Никога не съм я харесвал.

— Никога не съм споделял с теб подробностите от личния си живот, за да можеш сега да ми ги натякваш.

— Е, корава главо, значи сега си превишавам правата. Спечелих тази привилегия снощи, когато връхлетя тук и ми стовари обляна в кръв жена. Освен това — прибави сприхаво той, — някак си те харесвам и хич не ми се иска да те убият.

Укорителното му изражение омекна, макар състраданието да бе несъвместимо със зловещия му вид.

— Знам какво говоря, Базил. Повярвай ми. Нещата винаги могат да се оплескат здравата, но животът си е живот, а смъртта си е смърт. Завинаги. Не е твърде късно да отрежеш кордата на въдицата и да се откажеш от тая работа.

Дред бе един от хората, които Бърк истински уважаваше и знаеше, че чувствата им са взаимни.

— Добър съвет, Дред. Знам, че ми мислиш доброто, но независимо от последствията, трябва да накажа Уейн Бардо и Пинки Дювал или да умра.

— Нещо не мога да схвана. Защо?

— Казах ти. За отмъщение.

Дред го погледна остро.

— Тия не ми минават.

— Съжалявам. — Бърк вдигна кафето си и отпи, като с този жест приключи разговора.

Очевидно Дред видя, че е безполезно да спори. Захапал цигарата в ъгълчето на устните си, той стана, вдигна чиниите от масата и ги остави в металната мивка.

— Какво ще правиш с нея?

— Нищо. Кълна се! По моя вина беше ранена и адски ми е гадно, че се случи. Никога не съм имал намерение да я пипна с пръст. Не бих го направил. За бога, не бих!

Дред обърна прошарената си глава и го погледна многозначително.

— Какво?

— Протестираш прекалено много за един обикновен въпрос.

Бърк извърна поглед от дяволито проблясващите очи на Дред.

— Това няма нищо общо с нея, а с него.

— Добре, добре, вярвам ти — рече Дред. — Просто искам да попитам къде смяташ да я държиш, докато примамиш Дювал? Смяташ да я използваш като стръв, нали?

— Повече или по-малко. Ще я държа в рибарската колиба.

Бърк използваше тази колиба само два пъти в годината, ако имаше достатъчно късмет да се измъкне за няколко дни. Но всеки път, когато дойдеше, се отбиваше в магазина на Дред да си купи храна, бира и стръв.

Магазинът се намираше встрани от отъпканата пътека, но за ловците и риболовците, които се ориентираха в лабиринта от ръкави, беше добре познато място и отправна точка. Само една покрита с чакъл пътечка водеше към него. Основното средство за транспорт към магазина бе лодката.

Дред не изкарваше много пари, но и нямаше нужда от тях. Повечето от приходите му идваха по време на алигаторския сезон. Той ги ловеше и продаваше кожите. Също така и препарираше животни като хоби.

— Кой друг знае за колибата ти? — попита Дред.

— Само Барбара, но не знае къде се намира. Никога не е идвала тук с мен, защото мразеше дори самата идея за това.

— Някой друг?

— С брат ми Джо се срещахме тук два пъти на рибарски уикенд, но от две години не сме го правили.

— Имаш ли му доверие?

Бърк се засмя:

— На брат ми ли? Разбира се, че му имам доверие.

— Щом така казваш. Ами оня тип Грегъри?

— Той с безвреден.

— А ти си голям глупак! — рече остро Дред. — Я си представи, че извади късмет и се измъкне от блатото, преди да го е докопал някой алигатор? Ами ако започне да си мисли какво ще направи с него Пинки Дювал, ако го хване? Ами ако реши да отиде при него и да продаде твоята кожа, за да спаси своята?

— Не се тревожа за това.

— Защо?

— Защото Грегъри е страхливец.

— Беше достатъчно смел, за да открадне пирогата ми и да навлезе в блатото.

— Само защото се страхува повече от мен, отколкото от природните стихии. Все още си мисли, че мога да го убия заради това, което направи на „Кръстовището“. Заплаших го достатъчно пъти. Може би си е помислил, че говоря сериозно. Както и да е, ще оцелее. Досега е живял изтънчен живот. Когато това блато го изплюе, ще хукне колкото му държат краката. Няма да отиде при Дювал.

— Как възнамеряваш да установиш контакт с него?

— С кого, с Дювал ли? Напълно погрешно си ме разбрал, Дред. Той ще установи контакт с мен.

— И как ще го направи?

— Това си с негова работа. А междувременно те излагам на опасност, като стоя тук. Така че да се върнем на първоначалния ми въпрос: Кога ще мога да я преместя?

 

 

Дъг Пату вдигна бавно крака от ъгъла на бюрото си и ги спусна на пода. Кафето в чашата до лакътя му започваше да изстива. Той препрочете статията три пъти.

Беше незначително вметване, не повече от петнайсет сантиметра текст на двадесета страница на „Таймс Пикаюн“. Кратък разказ за сбиване в едно крайпътно кафене в община Джеферсън. Бяха замесени двама свещеници, съпругата на изтъкнат нюорлиански адвокат и нейният бодигард. Според говорителя на кабинета на шерифа, инцидентът бе приключил без арести.

Два аспекта от тази наглед безобидна история привлякоха вниманието на Пату: първо, колко съпруги на нюорлиански адвокати имаха бодигардове, и второ, свидетел бе забелязал, че един от свещениците има необичайния навик да присвива дясната си ръка.

Пату натисна едно копче на интеркома си.

— Можеш ли да дойдеш тук за минута?

След по-малко от десет секунди Мак Макуен влезе с обичайната си веселост.

— Какво има?

— Прочети това.

Пату бутна вестника до другия край на бюрото си и посочи статията. След като я прочете, Макуен вдигна поглед.

— Е, и?

— Случайно да знаеш някой да има странния навик да присвива дясната си ръка?

Мак бавно седна на стола срещу бюрото и отново прочете статията.

— Да, но той не е свещеник.

— Кога го видя за последен път?

— Разказах ти за това, нали си спомняш? Преди две вечери той дойде у дома на вечеря.

— Как ти се стори?

— Същият стар Базил.

— Същият стар Базил, който таи същата стара омраза към Пинки Дювал?

Макуен хвърли поглед към вестника.

— Ох, по дяволите!

— Аха. — Пату потърка темето си. — Бърк намекна ли ти нещо за това какво е правил напоследък?

— Не каза много. Но, хей, той никога не говори много. Винаги се държи предпазливо. Само каза, че възнамерявал да замине нанякъде и да помисли малко.

— Сам?

— Така каза.

— Къде?

— Каза, че още не знаел.

— Знаеш ли как да се свържеш с него?

— Не — засмя се нервно Мак. — Виж, Пат, това е откачено. Човекът със странния тик на ръката е бил свещеник. И не означава непременно, че е замесена точно жената на Дювал. Не би могла да бъде тя. С бодигард или не, Дювал не би позволил на Бърк Базил да се приближи на по-малко от петдесет метра от нея.

— Вярно е. Те са заклети врагове.

— Дори и да не бяха. Доколкото съм чувал, тя е апетитно парче и е доста по-млада от Дювал.

Пату вдигна вежди, като по този начин подкани Макуен да довърши мисълта си.

— Ами Бърк е силният мълчалив тип, който подлудява жените. Не е хубавичък като Брад Пит, но Тони мисли, че е привлекателен. Винаги съм си мислел, че мустакът му създава този сексапил, но очевидно в него има нещо много повече. Нещо, което само курвите…

— Обръснал си е мустака ли? — Стомахът на Пату се сви болезнено.

— Не ти ли го споменах?

Пату стана и посегна към сакото си, което висеше на закачалката. Макуен беше слисан.

— Какво става? Къде отиваш?

— В община Джеферсън — отвърна през рамо Пату и се втурна към вратата.

 

 

Мръсна вода от канавката оплиска гумите на колата на Пинки, когато спряха до изронения бордюр.

— Това е.

Пинки погледна с отвращение сградата. Беше в същия тип квартал, същия приют, където някога бе намерил Реми, майка й и мъничката й сестра. „Мизерно“ бе твърде слабо определение.

Той си бе блъскал главата цяла нощ, опитвайки се да идентифицира двамата похитители, маскирали се като свещеници. Подмолната му мрежа бръмчеше от новини за отвличането. Беше предложил значителна награда за всеки, който дадеше информация.

По време на един от многобройните си преразкази на инцидента Ерол си спомни нещо, което преди това бе забравил.

— Оня, дето се наричаше отец Кевин, беше готов да смачка другия със собствените си ръце. Чух го да казва нещо за затвор.

— Затвор ли?

— Аха. Не мога да си спомня точните думи, понеже бях зает със задълженията си и се опитвах да измъкна госпожа Дювал оттам. Но каквото и да е казал, ме наведе на мисълта, че отец Грегъри и преди е бил в затвора за нещо подобно.

Бодигардът така отчаяно се опитваше отново да спечели благоволението му, че Пинки се запита доколко е надеждна тази информация. Беше напълно правдоподобно един бивш осъден, таящ обида, да се опита да отмъсти за отдавна нанесената обида, но бе също така правдоподобно Ерол да се мъчи да си спаси задника. Но Пинки не можеше да пренебрегне никоя следа, затова накара шпионите си в полицията да направят списък на многократните извършители на престъпления от сексуален характер.

Един служител от телефонната компания, който си отработваше адвокатския му хонорар, проследяваше номера на визитката с емблемата на „Къщата на Джени“, за която Пинки знаеше, че е фалшива. Секретарката му я бе проверила, но очевидно бе измамена от много хитри хора.

Преди по-малко от половин час, когато получиха вестта, че номерът на визитката принадлежи на телефонен автомат в тази сграда, Бардо набързо събра екип от четирима души, които ги последваха дотук в другата кола.

Пинки настоя да тръгне заедно с тях. Когато тези дръзки свещеници умираха, искаше да бъде там и да ги гледа право в очите. Пулсиращ от адреналин и възмущение, той слезе на потъналия в боклуци тротоар. Бардо остави двама от хората си при входната врата и накара другите двама да заобиколят сградата, в случай че похитителите се опитат да изведат Реми от задния вход.

Пинки и Бардо прескочиха един пияница, заспал до вдадената навътре врата, и влязоха. Пинки имаше странното чувство, че е уловка, че прави точно това, което похитителите искат. Проследяването на телефонния номер бе твърде лесно. За да планира толкова умело това отвличане, извършителят едва ли щеше да пропусне нещо толкова елементарно. Това караше Пинки да се пита дали недоглеждането не е направено нарочно.

От друга страна, от личен опит знаеше, че дори и най-хитрите мошеници ги залавят заради най-тъпи грешки.

Вляво от входа се намираше рецепцията, но на нея нямаше никой. Бардо прекоси мръсното фоайе до телефонния автомат, монтиран на стената, и провери номера. Поклати глава. Пинки му направи знак да тръгне нагоре.

Вървяха внимателно. Когато стигнаха на площадката на втория етаж, видяха телефона по средата на коридора върху стена, разкрасена с надписи. Осветлението беше толкова слабо, че Бардо трябваше да доближи пламъчето на запалката си до оцапаната пластмасова табелка с номера на телефона. Той показа на Пинки вдигнат палец.

Кръвното на Пинки хвръкна до небесата. Той посочи с брадичка вратата в края на коридора. Вътре имаше мъж, проснат на леглото, дълбоко унесен в пиянско вцепенение. Реми я нямаше. Заключиха от състоянието му и броя на бутилките от уиски около леглото, че не е техният човек. Още повече беше топчест, червендалест, на около шестдесет и не отговаряше на описанието на нито един от свещениците.

Втората стая беше празна и нямаше следи да е била обитавана скоро. В третата една жена се сви уплашено и започна да хленчи жално на испански. Бардо я зашлеви с опакото на ръката си през устата.

— Млъквай, кучко! — нареди й той със смразяващ шепот. Жената млъкна и притисна до себе си няколко гладуващи на вид деца, за да престанат да плачат.

Четвъртата и последна стая също беше празна, но на леглото до възглавницата беше подпрян плик, на който беше напечатано името на Пинки Дювал.

Той го грабна и го разкъса. От него върху мръсната покривка на леглото падна един-единствен лист хартия. Пинки го вдигна и прочете напечатаното съобщение.

След това нададе яростен вик, който разтърси стъклата на прозорците.

Бардо взе бележката от ръцете му и изруга, когато прочете съобщението.

— Няма да посмеят!

Пинки изскочи от стаята и се спусна надолу по стълбите. Бардо го следваше плътно по петите. На хората му бе наредено да тръгнат след тях. Те се наблъскаха във втората кола и потеглиха с бясна скорост, за да настигнат шефа си.

Пинки едва сдържаше беса си. Очите му горяха със смъртоносен блясък.

— Ще ги убия. Те са мъртъвци! Мъртъвци!

— Кои са те? — попита Бардо, докато завиваше, за да избегне сблъскването с един камион. — Кой би направил това на Реми?

Реми. Неговата Реми. Неговата собственост. Отнета от него. Които и да бяха тези скапаняци, бяха много дръзки и щяха да си го получат. Твърде жалко, че такава смелост бе пропиляна за човек, който щеше да умре толкова скоро. А те щяха да умрат. Бавно. Мъчително. Просещи милост, след това умоляващи за смърт. Щяха да умрат, задето му бяха отнели нещо негово; нещо, което бе създал.

Когато стигнаха гробището „Лафайет“, двете коли спряха рязко и изплюха шестимата мъже. Дювал и Бардо поведоха колоната през високите железни порти. Пинки не чака Бардо или останалите, а тръгна да търси редицата, спомената в бележката, като криволичеше между гробовете, докато стигна до онзи, който търсеше. Затича се по пътеката. Настилката от натрошени мидени черупки хрущеше под краката му, а дъхът му образуваше мъгла.

Не знаеше какво ще намери. Останките на Реми, затворени в чувал за трупове с цип и захвърлени там? Наскоро отворена гробница с кръвта на Реми, напръскана върху олтар от камъни? Кутия от обувки, пълна с пепел? Вуду жертвоприношение?

Веднъж бе наредил на Бардо да отреже лицето на една жена и да го занесе в кутия от пица на съпруга й, който бе пренебрегнал предишните, по-деликатни предупреждения. Пинки очакваше това съобщение да бъде също толкова разтърсващо.

Повече нямаше да подценява този безименен враг. Мъжът беше хитър и лукав и познаваше Дювал достатъчно добре, за да знае кои точно копчета да натисне. Беше изпратил Пинки да търси скрито съкровище, което щеше да свърши с намирането на какво?

Краката му се забиха в настилката, когато се закова на място. Разпозна я в момента, в който я зърна.

Не намери кръв или труп, но съобщението бе също толкова дръзко. С пулсиращи слепоочия и свити в юмруци ръце, той прочете името, изсечено на надгробната плоча. Това бе последното жилище на Кевин Майкъл Стюърт.