Сандра Браун
Последният ден на карнавала (33)

Тридесет и трета глава

Думите бяха изречени шепнешком, но не можеха да бъдат по-ясни. С повече самоконтрол, отколкото един мъж упражняваше през целия си живот, той отдръпна крака си и легна по гръб. Известно време лежа така, погълнат от собственото си нещастие. След малко усети, че тя разтрива дясната си китка с лявата ръка.

— Боли ли? — попита той.

— Малко.

— Много силно дърпахте. Това ме събуди. Имате ли нужда от нещо за нея?

Сега пък не се ли правеше на скаут? Не само че си махна ръцете по нейна молба, но и предлагаше да й окаже помощ.

— Ако сте толкова загрижен за китката ми, можете да свалите белезниците.

— Няма начин.

— Моля ви!

— Не, не ме молете повече. Майната му на скаутството!

Бяха толкова близо един до друг, че усещаше нейния дъх, а желанието не беше нещо, което се оттегля по заповед. Само че между тях имаше прегради, по-непроницаеми от стомана. Не най-малката от тях бяха думите й: „Недейте, Базил“, защото макар да бе похитител, не бе изнасилвач.

Второ, тя бе омъжена. Наистина прелюбодейството бе широко разпространен, приемлив грях. Ако пребиването с камъни все още бе наказанието за извънбрачни забавления и игрички, камъните на земята отдавна щяха да са се свършили. Между греховете прелюбодейството представляваше една голяма прозявка.

Ако се оставеха настрани религиозните аспекти, оставаше моралният. Искаше му се да се смята за нещо повече от Барбара и нейния футболен треньор. А и избраната дама беше казала „не“, следователно това нямаше да се случи, каквото и да станеше, и Бърк си заповяда да престане да мисли за тези неща и да заспива.

Лежа така дълго време, абсолютно буден и без изобщо да може да се отпусне. Усети, че и на нея й е също толкова трудно да заспи. Бърк не се чувстваше в настроение за разговор, но се страхуваше, че ако не наруши напрегнатото мълчание, челюстта му ще се счупи от стискане.

— Кошмар ли беше?

— Не точно — отвърна тя. — По-скоро… Да, предполагам, че може и така да се нарече.

— Свързан със страха ви от задушаване?

Усети я как кимва.

Не беше нужно да се замисля твърде много, за да се сети за какво става дума.

— Какво ви се е случило?

Отне й толкова време да отговори, че вече му се струваше, че смята да пренебрегне въпроса му. Но накрая заговори колебливо:

— Бях на дванадесет. Той беше един от редовните клиенти на Ейнджъл. В съвсем ранна възраст се бях научила, че когато има мъж вкъщи, трябва да стоя тихо и неподвижно. Да не плача. Да не хленча. Да не питам нищо и да не привличам вниманието към себе си. Опитвах се да бъда възможно най-незабележима: отначало, за да избегна наказание, а после — за да не ме забележат. Искаше ми се да бъда невидима, за да не гледат към мен. Но онзи не ми позволи да го пренебрегвам. Винаги ми препречваше пътя, дразнеше ме и правеше на Ейнджъл забележки за мен, които отначало не разбирах, а след това започнах да схващам твърде добре. Една нощ тя го доведе у дома след работа. Беше прекалено късно и аз вече спях, но смеховете им ме събудиха. Бяха друсани, разбира се, и продължиха да се забавляват, без да ми обръщат никакво внимание. Накрая се преместиха на леглото на Ейнджъл и аз отново заспах. Не бях сигурна колко време е минало. Ако се бях събудила по-рано, можех да го отблъсна и да избягам от апартамента. Само че когато се събудих, той вече беше върху мен и държеше ръцете над главата ми. Носех тениска и бикини. Той беше вдигнал тениската върху лицето ми.

Бърк затвори очи. Лежеше абсолютно неподвижен. Изминаха няколко секунди и тя продължи с далечен глас:

— Тъкмо бях започнала да се развивам. Гърдите ми бяха прекалено нежни. Той… шепнеше… ужасни неща. Дъхът му миришеше лошо, пръстите му ме щипеха и не можех да дишам. Пъхна ръка в бельото ми и… Е, причиняваше ми болка. Опитах се да извикам, но лицето ми беше покрито и не можех да дишам. — Отново задъхана, тя сложи лявата си ръка на гърдите. Постепенно нарастващата й паника постихна. — Ейнджъл се събуди и видя какво правеше мъжът. Вдигна скандал и го изгони.

— Направи ли оплакване в полицията, накара ли да го арестуват?

Двамата едновременно обърнаха глави един към друг. Реми го изгледа странно.

— Ейнджъл не беше ядосана на него, а на мен. Напердаши ме, задето съм примамила нейния приятел в леглото си.

— Боже господи!

— Имах късмет, че се събуди, преди онзи да ми направи нещо повече. В крайна сметка тази случка й даде идеята да ме вкара в занаята. Предполагам, че е виждала повече печалба в дете-проститутка, отколкото в дете-джебчийка. Никога не сподели тази си идея с мен, но знаех какво мисли. Понякога я хващах, че ме наблюдава замислено. След онази нощ започнах да спя с кухненски нож. Порязах двама от приятелите й и заплаших още няколко. Но знаех, че е въпрос на време някой от тях да ме изнасили. След това Ейнджъл забременя. Беше бясна, понеже разбра това твърде късно, за да направи аборт. С напредването на бременността продаваше все повече наркотици, за да компенсира изгубените доходи от танците и… другото. Когато Флара се роди, остави бебето на моя отговорност, за да може да се върне на работа. Така и не успя да осъществи плановете си за мен.

— Всичко това никога ли не е било докладвано в полицията? Къде са били хората от службата за защита на децата?

— Една служителка на социалните служби идваше редовно. — После добави горчиво: — Купуваше дрога от Ейнджъл, докато я уловиха и я уволниха. Никога повече не й назначиха заместник.

Бърк покри очи с дясната си ръка. Голяма част от детството му бе минала без баща, но доколкото си спомняше, главните проблеми, с които се бе сблъсквал, бяха да си пише домашните навреме и да поддържа своята половина от стаята, която деляха с Джо, сравнително чиста, за да избегне лекция от майка им — любяща и грижовна жена, въпреки че й се налагаше да работи много, за да ги издържа.

Реми бе преодолявала различни препятствия всеки ден само за да оцелее. Онзи боклук, който я бе опипвал, й беше оставил в наследство кошмари, патологичен страх от задушаване и стеснителност. Тази история обясняваше навика й често да кръстосва ръце пред гърдите си.

Но това някак не се връзваше. Тя носеше ниско изрязани рокли и дрехи, които подчертаваха гърдите й.

Той свали ръката си, седна в леглото и я погледна.

— Защо ми разправяте това? Да не би да си го измислихте, за да изпитам съжаление към вас?

— Самата истина е и не ме е грижа дали ще повярвате или не.

— Стига да ме държи далече от вас, нали?

— Вървете по дяволите! — отвърна сърдито тя.

За пръв път я чуваше да използва ругатня, дори и толкова мека. Това го накара да мисли по-разсъдливо. Вярваше на разказа й. Беше я виждал три пъти да изпада в паника, когато дишането й бе затруднявано. А и кой можеше да си измисли такава история? Бе твърде ужасна, за да е лъжлива.

Леко засрамен, Бърк попита:

— Добре де, защо тогава ми го разказахте?

— Вие сте човекът, който ме държи окована — парира тя. — Бях жертва. Това никак не ми харесваше. Отказвам да бъда ваша жертва, господин Базил.

— Направил ли съм ви досега нещо лошо?

— Нещо лошо ли? — повтори тя и се изсмя недоверчиво. — Нищо не разбирате, нали? Не сте много умен за познаващ улицата полицай от „Наркотици“. Не, не сте ме бил, изнасилил, държал гладна или наранил физически. Но след всичко това нима си мислите, че човек, придирчив като Пинки, би ме искал обратно?

— Защо, по дяволите, ще искате да се върнете обратно? — попита той, ядосан на свой ред. — Държал ви е като затворник в една връзка, която си е направо средновековна. Не знаех, че съществуват такива неща в свободния свят. Защо, за бога, живеете с този кучи син?

— Да не мислите, че не съм се опитвала да се махна? — извика Реми. — Направих го веднъж. Спестих достатъчно пари, за да си купя билет за автобус; точно така, господин Базил. Аз нямам собствени пари. Отпускат ми се малки суми. Пари за харчене. Мога да си купувам портокали от Френския пазар, но нищо повече. Отне ми месеци, докато събера достатъчно, за да си купя билет, и го направих, като от време на време крадях по някой долар от джоба на Пинки, за да не забележи. Бодигардът ми по онова време се казваше Лют Дъски. Изплъзнах се от него в „Мезон Бланш“. Стигнах чак до Галвестън, Тексас, където си намерих работа като поливачка в оранжерия. Наех стая в евтин пансион, където се плащаше на седмица. Правех дълги разходки по брега и си мечтаех как ще повикам Флара и двете ще започнем нов живот. Бях сама цели четири дни. На петия по едно време вдигнах поглед и видях Пинки да върви към мен по алеята между бегониите. Никога няма да забравя изражението му. Усмихваше се. Поздрави ме за находчивостта. Каза, че не се случвало често някой да го надхитри. Че трябвало да се чувствам много горда от себе си. Естествено аз бях слисана. Очаквах да е бесен. Но вместо това той каза, че ако повече не искам да бъда омъжена за него, нямало да ме задържа. Само ако съм помолела, щял да ме пусне без лоши чувства. Ако съм искала свободата си, можела съм да я получа.

— Имало е уловка.

— Да, имаше уловка — каза дрезгаво тя. — Помоли ме да го изпратя до колата. Трябваше само да погледна към тъмните стъкла на задната седалка на лимузината, за да видя каква ще бъде цената на свободата ми — Флара. Беше я довел със себе си. Беше вече долу-горе на възрастта, на която клиентите на майка ми бяха започнали да ме забелязват. Пинки каза, че съм свободна да си отида, но Флара щяла да остане с него. — Реми срещна очите му и каза: — А вие ми говорите за избор, господин Базил. Кажете ми, какво право на избор имах тогава?

Той изруга.

— Тя е щяла да ви замести!

— Това беше най-доброто, на което можех да се надявам за нея.

— Най-доброто ли?

— От деня, в който Пинки стана мой настойник, ме глезеше, защото смяташе, че ме обича. Но към Флара не изпитва такива чувства. Той е щедър и мил с нея. Но любезността му е дотолкова, че да ме усмирява, и няма нищо общо с емоционална привързаност към нея. Пинки знае, че обичам сестра си повече от всичко на света. Ако го бях напуснала, щеше да я използва, за да ме накаже. Сега се страхувам, че след като съм била отвлечена, ще направи точно това. А, има и още нещо. На връщане от Галвестън спряхме да хапнем. Пинки заведе Флара в кафенето, но ме помоли да остана да помогна на Ерол — заместника на Лют Дъски. Ерол извади няколко тежки найлонови торби от багажника и ги хвърли на сметището зад ресторанта. Никога повече не видях или чух за господин Дъски. — Тя помълча и го погледна. — Мисля, господин Базил, че най-доброто, на което можете да се надявате, е да умрете бързо.

Това бе нощ, в която много неща се случваха за пръв път. Реми заплака. През цялото това изпитание не бе проронила и сълза. Беше видял очите й да се наливат, но не заплака нито веднъж.

Бърк понечи да я докосне, но се спря навреме и отдръпна ръка. Точно тогава видя сълзите, които се стичаха от ъгълчетата на очите, търкаляха се надолу по слепоочията и потъваха в косата й. Той доближи ръката си толкова, че кокалчетата на пръстите му да докоснат лицето й и да изтрият сълзите. Реми не се отдръпна и той изтри и сълзите от другата страна.

— Не мога да позволя Флара да бъде съсипана заради мен — рече тя с напрегнат шепот. — Обичам я! От деня, в който се роди, я обичам и се мъчех да я защитавам. Тя е всичко, което имам на този свят. Дори и бебето ми бе отнето.

Неочаквано Бърк разбра, че когато я беше видял в беседката, бе сбъркал полагането на ръката й върху корема с чувствен жест — бе просто израз на непреодолима загуба. Сега тя повтори този жест, като разпери пръсти върху корема си.

Без да помисли върху това, съвсем импулсивно Бърк покри ръката й със своята. Стресната от интимния му жест, тя мигновено спря да плаче. Той погледна ръцете им, сякаш за да се увери, че усещането му е реално.

Двамата лежаха неподвижно. Всеки усещаше притаения дъх на другия, биенето на сърцето му — хаотично, но в някакъв странен синхрон, — разпространяващата се топлина по кожата или натиска на ръката му върху нейната.

Бърк вдигна глава и я погледна. Тъмнината бе отстъпила пред търсещите им погледи, зажаднели да се докоснат.

— Обичахте ли жена си?

Шепотът й бе толкова тих, че едва го чу от биенето на сърцето си.

— Барбара ли?

— Обичахте ли я?

Барбара бе имала над него такова влияние, каквото никоя друга жена до онзи момент. Тя го вълнуваше и възбуждаше. С нея се чувстваше по-добре, отколкото сам. Но по време на ухажването и годините съвместен живот; всичките пъти, когато бяха правили секс, преди и след сватбата; през всяка горчива свада, както и през хубавите моменти — никога не бе изпитвал това, което изпитваше сега. Чувството бе цялостна, завършена, насищаща, всепоглъщаща страст към друго човешко същество.

— Мислех си, че я обичам — отговори той, слисан от заблудата, в която бе живял толкова дълго. — Но сигурно съм се лъгал.

Бавно се премести така, че лицето му застана над нейното. Ръцете им — окованите и свободните — се сключиха от двете страни на лицето й. Усещаше как гърдите й се надигат и спускат, дъха й върху устните си.

Бърк допря буза до нейната, потърка нос в ухото й и вдъхна аромата й. В един забранен момент си представи как устните им се сливат интимно, как ръцете му я изучават, как онази зажадняла част от тялото му бива обгърната от нейното.

Образите бяха толкова реални, че той изстена от копнеж. Но се отдръпна. Тя отвори очи. В тях все още блестяха сълзи. Също така отразяваха объркването й.

— Базил?

— Бог ми е свидетел, че те желая — рече дрезгаво той. — Но няма да го направя. Няма да ти дам причина да ме мразиш.