Сандра Браун
Последният ден на карнавала (14)

Четиринадесета глава

Точно в два и половина следобед Реми Дювал влезе в църквата. Изповедите се изслушваха между три и пет, но тъй като семейство Дювал бяха щедри дарители, Реми се ползваше от привилегията да минава по-рано. Пинки бе уредил нещата така, че в три часа, когато започнеха да пристигат другите енориаши, Реми вече да е в безопасност в лимузината и на път към къщи.

Ерол се настани вътре до вратата на църквата, за да не изпуска Реми от очи. Тя отиде до една от страничните редици, коленичи в края й и се плъзна на запазеното си място. След това извади молитвената броеница от чантичката си, придърпа пейчицата и коленичи върху нея, за да се помоли.

Дори и след като молитвите й привършиха, тя остана с приведена глава и затворени очи. Този половин час, прекарван всеки ден в църквата, й беше особено ценен. Пинки й се присмиваше, че е прекалено набожна, но тя имаше и друга причина да идва всеки ден да се моли, освен католическата религия — това бе единственото време, в което оставаше напълно сама.

Дори и когато отиваше в беседката, около къщата постоянно имаше хора, работници на пълен или непълен работен ден, вършещи едни или други задължения. От деня на сватбата си с Пинки нито веднъж не бе оставала вкъщи сама. Преди това беше живяла в „Благословено сърце“ в обща спалня с другите момичета. А пък още преди това бе живяла с майка си в една стая. Там оставаше сама всяка нощ, когато Ейнджъл отиваше на работа. Но в онези самотни вечери Реми бе твърде малка и твърде уплашена от дрезгавите гласове, идващи от улицата и съседните апартаменти, за да оцени самотата си.

Тук, в катедралата, се чувстваше в безопасност и сама. Наслаждаваше се на спокойствието и тишината. Обичаше да гледа постоянно променящата се мозайка от цветове, която витражните прозорци хвърляха върху стените. Проблясването на свещите и нежната музика на органа й действаха успокояващо. Обожаваше да бъде далеч от бдителни очи.

Днес в молитвите се помоли на Бог за мъдрост и кураж. Имаше нужда от мъдрост, за да измисли план за предпазването на Флара, и кураж, за да го осъществи. Засега Флара бе на безопасно място в колежа и щеше да остане там, докато завършеше. А после какво? Реми оставяше проблема в Божиите ръце, но не можеше да спре да се тревожи.

Накрая помоли за опрощение — или поне се опита. Думите така и не идваха. Не можеше да признае, дори и пред себе си, прегрешението, което я измъчваше и я караше да изглежда болна в очите на другите. Някои грехове бяха твърде големи, за да бъдат излагани пред Бога. Ако тя не можеше да прости на себе си, защо Той щеше да й прощава?

Тя хвърли поглед към изповедалнята и видя, че малката лампичка е светната. Свещеникът я чакаше. Реми стана от пейчицата и влезе в изповедалнята.

— Благослови ме, отче, защото съгреших. Мина една седмица от последната ми изповед.

Тя изброи няколко маловажни гряха, но увърташе, опитвайки се да събере достатъчно смелост, за да признае греха. Не бе имала желание да го сподели с никого, дори и със свещеник. Усещаше го как седи от другата страна на преградата и чака търпеливо. Накрая се покашля тихо и попита:

— Има ли нещо друго?

— Да, отче.

— Разкажи ми за него.

Може би ако го кажеше на глас, щеше да изпита някакво спокойствие. Но самата мисъл да го довери сви гърлото и накара сърцето й да забие по-бързо. Очите й се замъглиха от сълзи. Тя преглътна сухо и започна:

— Преди няколко месеца заченах. Не съм казвала на съпруга си за това.

— Това е лъжа от пропуск.

— Зная! — изплака тихо тя. — Но аз… не можех. В душата ми има конфликт, отче!

— За какво?

— За бебето.

— Църквата има ясно становище по този въпрос. Детето е дар от Бога. Не го ли искаш?

Втренчена в големия диамант на левия си безименен пръст, тя прошепна през сълзи:

— Няма дете. Вече не.

Беше се надявала, че когато най-сетне изрече тези думи, ще почувства незабавно облекчение от вината си, но това не стана. Дори напрежението в гърдите й стана толкова голямо, че й се стори, че ребрата й ще се пръснат. Дишаше трудно. Късият й, накъсан дъх звучеше високо в малката кабинка. Свещеникът каза тихо:

— Също така знаеш и позицията на Църквата по отношение на абортите.

— Не съм правила аборт. Пометнах на десетата седмица.

Той помисли малко и каза:

— Какъв е тогава твоят грях?

— Аз причиних това — отвърна дрезгаво Реми. — Бог ме наказа заради неблагодарността и несигурността ми!

— Нима познаваш мислите господни?

— Исках това бебе! — изхълца тя и поглади корема си. — Вече го обичах. Но се страхувах…

— Страхувала си се? От какво?

От това, че Пинки ще удържи на думата си и ще ме накара да направя аборт.

Това бе твърде грозно, за да бъде признато на глас, дори и пред свещеник. Когато се ожениха, Пинки й даде ясно да разбере, че няма да имат деца. Точка. Край на спора. Въпросът бе приключен. Не искаше да се състезава с когото и да било, нито пък да гледа фигурата й обезформена, дори и временно. Каза й, че ако има чак такава нужда да се грижи за някого, да се грижи за него, без да се загрозява гротескно.

Така че когато противозачатъчните я предадоха и тя случайно забременя, не му каза. Страхуваше се, че той ще настоява за аборт.

Но също толкова се страхуваше, че може и да не настоява.

Ами ако омекнеше по въпроса за децата и променеше решението си? Ами ако приемеше идеята с отворени обятия? Искаше ли тя детето й да бъде отглеждано под контрола на Пинки?

И докато все още си блъскаше главата над тази дилема, проблемът се реши от само себе си. В онзи ужасен следобед, когато усети режещата болка в утробата си и видя кръвта, която се стичаше надолу по краката й, знаеше в сърцето си, че сама го е предизвикала. Един скъпоценен живот бе пожертван заради нейната страхливост.

Свещеникът повтори въпроса си от какво се е страхувала.

— От ада, отче. Господ знаеше, че се двоумях за бебето, и ми го взе.

— Ти направи ли нещо, което да предизвика този аборт?

— Само В сърцето си. Моля те, отче, моли се за мен!

В отчаяна нужда от разбиране и опрощение, тя импулсивно протегна ръка и притисна длан до преградата. След това заплака с наведена глава.

Внезапно дланта и пръстите й усетиха телесна топлина, сякаш свещеникът бе допрял ръката си до нейната през преградата. Усещането бе съвсем мимолетно и когато Реми вдигна глава, видя само своята ръка.

Все пак бе докосната, независимо дали телесно или духовно. Обля я спокойствие, каквото не бе усещала от месеци. Вината, която стягаше гърдите й, я отпусна и Реми си пое няколко пъти дълбоко дъх, чувствайки се пречистена.

С тихи и успокояващи думи свещеникът й даде опрощение и й наложи епитимия, която бе нищожна за размерите на греха й. Бе нужно доста повече от тази епитимия, за да се разсее чувството й за вина, но тя щеше да бъде само началото, стъпка към изкуплението, път навън от блатото на вината, в което газеше.

Реми свали бавно ръка от преградата, избърса сълзите си и напусна изповедалнята с тихото:

— Благодаря, отче.

 

 

Уханието на парфюм остана в изповедалнята дълго след нея.

Беше време да се маха. Не биваше да е тук, когато свещеникът се появеше, за да започне обичайното изслушване на изповеди. Всяка секунда бе от значение.

Въпреки това, не му се тръгваше. В тази малка изповедалня бе изпитал някаква странна интимност с жената от фантазиите си, осветената от лунна светлина хубавица от беседката.

Която съвсем случайно се бе оказала невярната съпруга на Пинки Дювал. А Пинки Дювал бе врагът, когото се бе заклел да унищожи.

При тази мисъл Бърк си наложи да се размърда. Когато излезе от кабинката, огледа залата, като се надяваше да я зърне, но не я видя никъде. Погледна към вратата. Бодигардът, когото бе видял с нея на френския пазар, вече не беше на поста си. Значи си бе тръгнала.

Бърк извади носна кърпа от задния джоб на черните си панталони и избърса потта от челото и горната си устна, която чувстваше като гола без мустака. Тази сутрин от огледалото за бръснене го бе погледнал един непознат.

Без повече да се бави, той излезе от църквата през един страничен изход. Грегъри Джеймс вече го чакаше в колата. Бърк не каза нищо, когато се настани зад волана и потегли. В колата му се струваше прекалено топло. Той включи климатика на охлаждане и го наду докрай. Черната риза бе залепнала за гърба му под сакото. Обърнатата яка го дразнеше. Той я дръпна ядно.

— Добре ли мина? — попита нервно Грегъри.

— Чудесно.

— Дамата се появи?

— По план.

След като следи Реми Дювал няколко дни, му стана ясно, че тя никога не е сама. Или се намираше в къщата и достъпът до нея бе абсолютно невъзможен, или бе в компанията на съпруга или бодигарда си. Не ходеше никъде сама. Единственото време, когато покрай нея нямаше никой, бе, когато отиваше в църквата да се моли.

— Да се моли? — възкликна той, когато Ръби Бушъро му каза кога вижда госпожа Пинки Дювал.

Едната от внимателно изрисуваните с молив вежди на мадам се повдигна.

— Какво ви изненадва повече, господин Базил, че тя ходи в църква да се моли или че аз го правя?

— Не исках да ви обидя — измърмори засрамено той. — Просто…

— Моля ви. — Тя вдигна ръка, за да му покаже, че не се е почувствала засегната от учудването му. — Често виждам Реми Дювал да се моли. Никога не съм говорила с нея. Нито пък някой друг го е правил. Тя не ходи там за показност. Изглежда доста набожна и винаги първа отива на изповед.

След като проследи съпругата на Пинки няколко последователни дни до катедралата и се увери, че информацията на Ръби Бушъро е вярна, той си помисли: „Идеално!“

Какъв по-добър начин да научиш тайните от този да чуеш изповедта? Дали вземаше наркотици като майка си, Ейнджъл? Дали щеше да изповяда връзката си с Бардо? Какви жалки грехове щеше да признае пред свещеника си, които можеха да бъдат полезни за човека, който желаеше да унищожи съпруга й?

Бърк реши в събота да бъде в изповедалнята и да я чака. Планът беше дързък, но блестящ. Ако не се смятаха два неясни момента: как да говори като свещеник и как да забави истинския.

За последен път Бърк се бе изповядвал след смъртта на майка си, и то само за да почете паметта й. Познанията му в това отношение бяха малко смътни, макар че когато човек бе обучаван в католическата религия, никога не можеше да я забрави напълно. Но дори и да успееше да се справи сравнително добре, все още си оставаше проблемът със забавянето на енорийския свещеник.

Точно тогава се сети да използва Грегъри Джеймс, който бе учил и за свещеник, и за актьор.

— Каза ли всичко както трябва? — попита го сега Грегъри.

— Нали го повтори заедно с мен дузина пъти. — Бърк изруга бавния шофьор отпред и го задмина. — Казах всичко правилно.

— И тя не се досети?

Потъналото в сълзи разкаяние, което бе чул, не можеше да бъде престорено.

— Не се усети.

— Добре че не е могла да види намръщената ти физиономия. Едва ли изглежда като на свят човек.

— Е, не ме видя, така че се успокой.

— Спокоен съм. Ти си този, който се поти и кара като самоубиец.

След като каза това, Грегъри се отпусна усмихнато назад и затропа с пръсти по коленете си ритмично.

— Изиграх ролята си блестящо. Спрях свещеника пред сградата, както го планирахме. Обясних му, че искам да се свържа с отец Кевин, с когото сме били състуденти в семинарията. Разбира се, отчето никога не бе чувало за него. „Сигурен ли сте?“, попита ме той. Отговорих му, че с положителност майка му ми е казала, че е разпределен в „Сейнт Майкъл“ в Ню Орлиънс. Онези уроци по дикция, които взимах в Ню Йорк, ми помогнаха да имитирам акцента. Както и да е, свещеникът каза, че нищо чудно моят приятел да е разпределен в „Сейнт Майкъл“, но в момента се намираме в „Сейнт Матю“. След това се посмяхме. Казах, че вероятно шофьорът на таксито е объркал църквите. „Или светците им“, отговори отчето и пак се посмяхме. За да го задържа още малко, го попитах дали е кореняк и той ми отговори, че е тук от десет години. Но знаел всичките добри ресторанти. Побърза да ме увери, че не можел да си ги позволи, но някои от неговите енориаши можели и проявявали щедрост да го водят понякога. Така убихме около десет минути. Достатъчни ли бяха?

— Напълно. А сега би ли млъкнал?

Не му се бъбреше с Грегъри. Искаше да помисли за няколкото минути, в които бе седял сам с Реми Дювал, разделен от нея само с една тънка преграда. Бе достатъчно близо, за да усети парфюма и чуе тихите й ридания, когато му признаваше греха си.

Наркотици, алкохолизъм, прелюбодеяния — нито едно от тези неща не би могло да го шокира. Но вина заради спонтанен аборт? Не го бе очаквал и това го бе слисало.

И все пак щеше да го използва. Макар парфюмът й да го караше да се чувства, дяволски щастлив, че никога не е полагал клетва за целомъдрие, сега се чувстваше полицай и се чудеше как да използва тази поверителна информация за работата, която трябваше да свърши. В прилив на вдъхновение — не непременно божествено вдъхновение — беше измислил епитимия, която да е съизмерима с греха й и да се вмести чудесно в цялостния му план.

Но изобщо не се чувстваше радостен от това.

Искаше му се да не е разбирал за бебето, което бе загубила. Това я правеше да изглежда твърде човешки в очите му.

Искаше му се да не е докосвал ръката й през преградата. Това караше него самия да се чувства твърде човешки.

— Ей, Бърк, да не си изпитал божествено прозрение или нещо подобно?

Изтръгнат насила от мислите си, Бърк го изгледа гневно.

— Наистина се държиш странно. Когато излезе от катедралата, изглеждаше така, сякаш си видял Господ. — Бърк му хвърли презрителен поглед. — Окей, забрави го. Предполагам, че просто не съм свикнал да те виждам без мустак и с пригладена назад коса. Сигурно и майка ти не би те познала. И очилата са добра идея.

Бърк се сети, че е забравил да махне квадратните очила с рогови рамки, свали ги и ги пъхна в жабката. Стъклата им бяха без диоптър, но бе странно, че не се бе сетил да ги махне. Можеше да си изпроси смъртта, забравяйки такива подробности. Ченге или престъпник, това бяха малките неща, които препъваха човека.

Той потисна съчувствието си към жената. Ако започнеше да поставя под въпрос решението си, можеше да се откаже от отмъщението. А ако не го стореше, нямаше да може да живее спокойно. Това бе нещо, което трябваше да направи или да умре. Дясната му ръка се присви върху кормилото.

Когато стигнаха къщата на Грегъри, Бърк сви в алеята и натисна спирачките с такава решителност, че колата подскочи.

Грегъри посегна към дръжката на вратата.

— Колкото и да не ми се иска, трябва да призная, че беше адски забавно. Ще се видим пак, Базил. Но само ако имам много лош късмет.

За негов най-голям ужас, Бърк излезе от колата и тръгна заедно с него по тухлената алея.

— Радвам се, че прекара добре, защото още не сме свършили, отче Грегъри.