Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fat Tuesday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
Kristi_35 (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Последният ден на карнавала

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

ISBN: 954–459–437-X

История

  1. — Добавяне

Тридесет и седма глава

Бърк се събуди от някакви гласове, макар че не можеше да различи думите. Връщаше се в съзнание твърде бавно, но постепенно разбра, че е в някаква стая и лежи на една страна със завързани зад гърба ръце и ужасно главоболие.

Където и да се намираше, зад стената кипеше оживена работа. Бърк не видя светлините на линейката, но ги усети да пулсират през затворените му клепачи. Реши да си държи очите затворени и да се преструва, че още е в безсъзнание, докато не разбере повече.

Най-сетне различи един от гласовете.

— Тука днес прилича на Централна гара — отбеляза кисело Дред. — С това движение рибата няма да кълве поне още седмица.

— Като например кой? — попита Дъг Пату.

— Какво кой?

Макар все още да беше полузашеметен, Бърк усети, че Дред се прави на глупак. Почуди се как Пату не усеща това.

— Кой е идвал днес, че е имало движение? — попита Пату.

— А, да, ами като начало двама души дойдоха тая сутрин и попитаха за Бърк Базил.

— Кои бяха?

— Не ги познавам, ама едно ще ти кажа: пет пари не давам и никога повече да не ги видя. Не бяха добри хора.

— Откъде знаеш? Какво направиха?

— Нищо особено. Просто имах такова чувство, нали разбираш. Минаха години, откакто бях ченге, Пату, ама инстинктът не ме е напуснал. — Бърк усети, че Дред прави пауза, за да дръпне от цигарата си. — Бяха облечени като рибари, ама ако са уловили и една риба в живота си, ще изям ония алигатори ей там.

— Ти вече си изял ония алигатори.

Дред се изкикоти:

— Прав си, Пату, ама разбираш какво искам да ти кажа. Както и да е, подпалих им набързо фитила и се зарадвах, когато им видях гърбовете.

— Какво им каза за Бърк?

— Нямаше много за казване, освен това, което казах и на теб. Бърк мина оттук преди няколко дни.

— Кога?

— Не мога да си спомня точно. Не обръщам много внимание на календара, макар да забелязах, че утре е Блажният вторник. Сигурно градът се стяга за…

— За Бърк…

— А, да. Базил поприказва с мен известно време, ама не можеше да се нарече бъбрив, нали разбираш. Купи няколко неща и тръгна.

— И жената беше с него?

— Жената се подразбира. Уау-у-у! — След това прибави ниско: — Ударих две чекии, след като си тръгнаха. Коя мислиш, че е?

Пату му разказа накратко фактите, които, разбира се, Дред вече знаеше. След като Пату свърши, старецът каза:

— Хм. Никога не бих си помислил, че е заложница на Базил. Не ми изглеждаше да я насилва за каквото и да било. Влезе си съвсем доброволно в колата с него.

— Заминали са оттук с кола?

Дред започна да плете опашати лъжи за вида, цвета и модела на несъществуващата кола. Ако обстоятелствата не бяха толкова сериозни, Бърк щеше да се изсмее на глас.

— И понеже главният път не се вижда оттук, не мога да ти кажа накъде са тръгнали.

Пату попита дали с тях не е имало друг човек, вероятно свещеник. Дред се засмя и каза, че не, защото избягвал контактите си с тези хора, а и Базил не му бил правил впечатление на набожен. Пату попита как е изглеждал Бърк. Дред отвърна:

— Същият като преди. А, като си помисля, не съвсем. Беше си обръснал мустака. — След кратка пауза добави: — Не мога да си представя Базил като похитител.

— И аз не мога, но, изглежда, е.

— Кажи ми пак, Пат, кой беше този, дето го гръмна?

— Детектив сержант Мак Макуен.

— Един от твоите хора!

— Аха — рече горчиво Пату. — Сключил сделка с Пинки Дювал да му предаде Бърк и жена му. Последвах Мак дотук и добре че го направих. Беше изпратен да убие Бърк. — След това осветли Дред за мръсната работа на Мак вътре в отдела.

— Убивал ли си някога човек, Пату?

— Веднъж. При изпълнение на служебните задължения. Не е нещо, което можеш лесно да забравиш.

— Предполагам, че зависи от това доколко човекът има нужда от убиване — каза бившият полицай. Бърк си го представи как вдига едното от загорелите си рамена. — Отърва отдела от едно наистина мръсно ченге, тоя Макуен. Струва ми се, че си спестил на много хора време и главоболия.

— Гадно ми е, че някой трябваше да умре. През цялото време се надявах това да приключи мирно. Поне спрях Базил да не направи грешка, която да плаща до края на живота си. Независимо какво си мисли той, направих му услуга.

Дред изсумтя недоверчиво:

— Малко се съмнявам, че ще погледне на удара по главата и закопчаването с белезници като на услуга. Ще си имаш доста работа, когато се събуди.

— Ще бъде бесен — съгласи се Пату, — но го направих за негово добро. По дяволите коравата му глава! — След това каза: — Ето я линейката.

Бърк чу стържене на столове по пода и тътрене на крака.

— По-добре да отида да наглеждам пренасянето на тялото на Мак и да оправя документите с общинските служители. Веднага щом изпратя линейката, ще се върна за Базил.

— Ами жената на Дювал?

— Това ще бъде първото нещо, което ще попитам Базил, когато се свести. Дамата трябва веднага да бъде заведена у дома й.

Бърк изчака, докато стъпките на Пату заглъхнат, и отвори очи. Както вече се беше досетил, лежеше на канапето в голямата стая на Дред.

— От колко време си буден? — прошепна Дред.

Изобщо не бе с лице към Бърк, а стоеше до прозореца, пушеше най-спокойно и наблюдаваше движението навън през мътното стъкло. Бърк не за пръв път се запита дали лечителят наистина не е магьосник със свръхестествени сили. Освен лечителските си способности, дали нямаше и очи на гърба си?

— Достатъчно дълго, за да чуя разказа на Пату за случилото се.

— Така ли беше, както го каза?

— Точно. Стигнах до колибата няколко минути преди Мак и скрих лодката в тревата. Когато се изправи пред мен, ми призна, че е сключил сделка с Дювал. Надяваше се, че ще можем да преговаряме с него и да оправим нещата.

— Ха, да върви на майната си!

— И моята реакция беше точно такава. Но понеже бъдещето на Мак бе заложено на карта, той просто не приемаше отказа ми за отговор. Опита се да извади пистолет. Пату го наблюдавал и го последвал дотам. Трябва да го е държал на мушка. Куршумът проби гърба на Мак и го улучи право в сърцето. Сега Пату се е навил като свинска опашка да продължи работата по книга.

— Това е само половината от проблема. Дювал унищожава всичките ти изходи. Тръгнал е по петите ти, синко.

И без да изглежда да прави каквото и да било, освен да наблюдава товаренето на трупа в линейката, Дред разказа на Бърк за Грегъри, който бе дошъл в магазина и го бе предупредил за идващите след него убийци.

— Значи това, което каза на Пату за двамата фалшиви рибари, е било истина?

— В по-голямата си част — отвърна Дред. — Бяха тук, но не си тръгнаха.

Думите имаха зловещ оттенък, който прекрати всякакви по-нататъшни въпроси. Бърк реши, че няма защо да знае съдбата на двамата мъже.

— Ами Грегъри?

— Има надежда за това момче. Може и да ни прекара здравата, но му се отвориха очите. Казах му да си вдига чукалата и той ме послуша.

— Добре. — Той подръпна белезниците. — Махни тия проклети неща.

Дред се извърна от прозореца.

— Трупът е натоварен и Пату говори с шерифа. Имаме може би деветдесет секунди, за да те измъкнем оттук.

— Къде е пистолетът ми?

— У Пату, но можеш да вземеш моя.

Дред извади от едно чекмедже магнум калибър триста петдесет и седем, провери дали пълнителят е пълен, взе една кутийка с патрони и помогна на Бърк да се изправи. Базил чувстваше краката си меки, а главата си — като диня, закрепена несигурно върху раменете му, докато следваше Дред през стаите към задната врата.

От навеса за инструменти, в който сякаш имаше всичко, изобретено от човека от желязната епоха насам, Дред извади резачка за болтове и свали белезниците. Даде на Бърк пистолета и патроните и издърпа една лодка изпод кея.

— Използваш ми лодките като надървено хлапе кутия с презервативи. Ако продължаваш да ги захвърляш със същото темпо, още малко — и ще остана без бизнес.

— Ще ти се отплатя, Дред.

— Да бе, само гледай да не те убият, преди да успееш. В резервоара има бензин, но недей да палиш мотора, преди да изминеш половин миля. Можеш ли да гребеш толкова?

— Нямам избор. Реми е сама там.

— Базил? Харесваш ли това момиче?

Двамата мъже си размениха дълъг поглед, но Бърк каза само:

— Благодаря ти пак, Дред.

— Няма нищо. Късмет и… О, по дяволите, никак не я харесвам тая част!

Бърк стовари юмрук в брадичката на Дред и дори гъстата брада не можа да омекоти удара. След това, когато по-възрастният мъж падна назад, Бърк го халоса още веднъж отстрани по главата. Съжаляваше, но трябваше да изглежда така, сякаш го е победил. Все пак не го удари толкова силно, че след това да го боли много.

После скочи в лодката и се отблъсна от кея.

Когато посегна към веслото, чу вик и бягащи стъпки.

По дяволите гребането! Той стартира извънбордовия мотор и даде бързо газ.

 

 

По обяд Реми започна да наблюдава, за да види завръщането му. Дори не обядва, защото очакваше да е гладен, когато се върне, и да ядат заедно. Но обядът дойде и си отиде, без Бърк да се покаже.

През дългия следобед тя се осмели да излезе навън и се опита да се порадва на първия си слънчев ден в блатото, но не можа да се отпусне напълно и да се наслаждава на екзотичната му красота, защото мислите й бяха заети с Базил и с причината, поради която се бави толкова.

Залезът усили тревогата й. Тя крачеше по кея като часовой на поста си. Ослушваше се да различи шума на мотор над нощните звуци на блатото, които обикновено я плашеха, но сега й се струваха познати и някак успокояващи.

Когато здрачът отстъпи на нощта, тя влезе вътре. За по-безопасно не запали фенера, така че бдението й продължи в абсолютна тъмнина. Не беше яла от закуска, но не чувстваше глад.

Какво ли се бе случило при завръщането на Бърк в магазина на Дред?

Ами ако по пътя бе причакан в засада от тримата мъже, които снощи бяха дошли до колибата, уж да търсят отец Грегъри?

Ами ако Пинки бе пратил в магазина на Дред хората си, за да нападнат Бърк, когато отиде там?

Ами ако двамата с Дред бяха убити и никой не знаеше къде е?

Мрачните възможности измъчваха безмилостно ума й. Накрая изтощението я принуди да легне и да затвори очи. Струваше й се, че е невъзможно да заспи в това състояние на духа, но когато внезапно се събуди, първата й реакция бе изненада, че изобщо е заспивала.

Втората бе да се учуди какво я е събудило. Както когато биваше събуждана от Ейнджъл и някой от многобройните й мъже, Реми продължи да лежи абсолютно неподвижна, с разтуптяно сърце.

Какво я беше стреснало и събудило? Звук? Заплашително движение в тъмното? Предчувствие за опасност?

Напрегна слуха си, но не чу нищо. Дали не се беше събудила от звука на лодка, удряща се в някоя от гумите, окачени на коловете на кея?

Нима щеше просто да лежи тук и да се преструва на невидима, както в ъгълчето на жалката квартира на Ейнджъл? Вече не беше дете. Беше заявила на Базил, че вече никога няма да бъде жертва. Какво и кой можеше да бъде по-страшен от мъжа, с когото бе живяла дванадесет години? Беше устояла на жестокия психически терор на Пинки, значи можеше да устои на всичко.

Тя се измъкна тихичко от леглото, прекоси приведена стаята и взе един кухненски нож. Беше глупаво, но и единственото нещо, с което разполагаше, след като Базил си беше взел пистолета. Помисли малко, взе фенера и един кибрит, придвижи се до най-близкия прозорец и надникна навън.

Видя една фигура, нищо повече от тъмна сянка, която се движеше на пръсти по кея. Веднъж се поспря, сякаш се ослушваше, след това продължи безшумно към колибата.

Реми се свлече на пода и стисна здраво ножа. Почуди се как по-точно би могла да използва фенера като оръжие.

Когато ръждивите панти на вратата изскърцаха, натрапникът се поколеба, след това отвори вратата достатъчно, за да се провре вътре, и я затвори зад гърба си.

— Реми?

Сърцето й едва не се пръсна от облекчение.

— Бърк?

Изправи се и се спусна към него, но се закова на място при вида на пистолета в ръката му.

Бърк изпита огромно облекчение, когато я видя невредима. Понечи да я прегърне и да я притисне до себе си, но в същия момент забеляза ножа в едната й ръка и фенера в другата.

През последните миля и нещо не беше използвал мотора, защото знаеше колко бързо се разнася бръмченето му по водата. Не искаше да доведе поканени гости в това скришно място. Полагайки неимоверни усилия да се върне, нито за миг не бе помислил, че и самата Реми може да представлява заплаха.

Но ножът издрънча на пода и тя остави фенера на масата. Бърк спусна предпазителя на пистолета и го остави до фенера.

Изправиха се един срещу друг.

Той заговори пръв:

— Добре ли си?

Реми кимна енергично:

— Уплашена.

— От какво?

— Отначало не знаех къде си.

— Аз пък се страхувах да не би вече да не си тук.

— Че къде ще съм? Защо се промъкваше…

— За да избегна да не ме хванат.

— Да те хванат ли?

— Вече са организирали лов за мен.

— Защо?

— Това е дълга история.

— Потен си.

— Гребах дотук.

— О!

Продължиха да стоят така и да се гледат един друг в тъмнината. След това тя каза:

— Толкова дълго те нямаше!

— Знам. Съжалявам. Не можах да се върна по-рано.

— Няма нищо, просто…

— Нямаше начин. Ако…

— Какво стана?

— Идвал ли е някой тук?

— Не.

— Виждала ли си някого?

— Не, цял ден. Щях да полудея.

— От страх?

— От тревога.

— Тревога ли?

— Да не би нещо да ти се е случило.

Разстоянието между тях се смали. По-късно не можеше да си спомни съзнателно да е посягал към нея. Не си спомняше кога е увил ръце около талията й. Това се бе случило, без да го планира предварително. В един миг копнееше да я прегърне, в следващия вече го правеше.

Той я притисна силно до себе си. Реми се почувства невероятно малка и нежна в прегръдките му. Бърк зарови лице в косата й, прихвана тила й и притисна главата й до гърдите си.

С устни, които се движеха срещу кожата му, тя каза:

— Страхувах се, че никога няма да дойдеш да ме вземеш.

— Нищо не би могло да ме спре да се върна обратно.

— Не знаех.

— Знаеше, Реми.

— Откъде можех да знам?

— Защото ти обещах, че ще се върна.

След това устните му потърсиха слепешком нейните. Целуна я силно. Беше несръчен, дори тромав. Целуваше я жадно, без финес. Първо опита вкуса й и от гърдите му се надигна нисък стон — отчасти от благодарност, отчасти от желание.

Накрая се отдръпна, вплете пръсти в косата й, наведе главата й назад и я погледна в лицето, за да види дали не е сбъркал отговора й. Но в изражението й прочете същото объркване и учудване, каквото чувстваше и той.

Реми протегна свенливо ръка и докосна устните му с върха на пръстите си.

Бърк затвори очи и залитна към нея. Сви леко колене, за да бъдат на едно ниво. Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и я притиснаха силно. Ръката й, която сега почиваше в косата му, наведе главата му надолу и отново се целунаха, с повече страст и по-малко задръжки от преди.

Той се запрепъва заднишком към леглото, като я водеше със себе си, докато краката му докоснаха дюшека. Седна, разтвори колене и я дръпна между тях. Свали нетърпеливо тениската й. Панталоните я последваха. Първо очите, а после и ръцете му се плъзнаха по тялото и — по раменете, гърдите, талията, хълбоците, бедрата, — докосваха я все по-страстно.

След това сложи пламналата си буза на корема й и ръцете й обгърнаха главата му. Погали прасците и бедрата й. Стисна дупето й. Целуна триъгълника през бикините и го потърка с брадичка, нос и чело, сякаш го любеше.

Положи я на леглото, легна до нея и плъзна ръка в бикините й. Около пръстите му се увиха къдрави косъмчета. Той разтвори подутите устни. Центърът на женствеността й беше влажен. Пъхна пръстите си по-дълбоко, извади ги и потърка с възглавничката на средния си пръст най-чувствителното място.

Прие задъхано изреченото си име като позволение. До няколко секунди джинсите му бяха разкопчани и той се намери върху нея. Не искаше да стане бързо, но усещанията бяха толкова силни, тъй дългоочаквани и често фантазирани, че го завладяха и не можеше повече да се сдържа.

Кулминацията отмина твърде бързо. Той вдигна глава и понечи да й се извини, но чертите й бяха нежни и отпуснати. По горната й устна имаше капчици пот. Очите й бяха затворени. Гърдите й се надигаха и спускаха учестено. Зърната им бяха втвърдени. Той ги погали с палец. Усети как коремът й се раздвижи с бързо темпо под него секунди преди тя да прехапе долната си устна.

Той се залюля леко напред и остана в нея, за да сподели всеки неин пулсиращ натиск. Когато всичко свърши, се изтърколи на една страна и я притегли към себе си, като притисна главата й към гърдите си и започна да я гали по гърба. Дълго лежаха и му се струваше, че може да остане така вечно. Но се чувстваше задължен да каже нещо.

— Знам колко си набожна. Вероятно считаш прелюбодейството за смъртен грях. Можеш, ако искаш, да кажеш, че съм те насилил. Просто… Просто не се чувствай гузна за това, става ли, Реми? Не искам да се чувстваш гузна за това. За мен.

Тя раздвижи главата си и я освободи, за да може да го погледне в лицето. Сложи ръка на бузата му и потърси очите му.

— Не е нужно да се тревожиш за това. Аз всъщност не съм омъжена.