Сандра Браун
Последният ден на карнавала (19)

Деветнадесета глава

— Имахме такъв късмет, че намерихме тази сграда незаета. Далеч е от покваряващите влияния на града, което считаме за голям плюс.

Това беше отговорът на отец Грегъри на забележката на госпожа Дювал, че не предполагала, че „Къщата на Джени“ е разположена толкова далеч от центъра на града.

Шофираше Бърк. Грегъри седеше на мястото до него и говореше напевно за предимствата на несъществуващото заведение. Двамата пътници седяха отзад. Ерол представляваше самото олицетворение на отегчението и гледаше с празен поглед през прозореца. Реми Дювал слушаше с интерес и от време на време задаваше по някой въпрос.

Бърк беше повече от радостен да остави говоренето на Грегъри. Докато той не беше особено добър в светските разговори, на Грегъри това като че ли му беше специален талант. Бърк дори не си направи труда да слезе, когато взеха госпожа Дювал и бодигарда й.

— Предполагам, че Дювал си е в офиса — каза той, докато паркираха микробуса пред къщата. — Но в случай че си е вкъщи, отец Кевин трябва да бъде далеч от погледа му.

Грегъри, очевидно в пълен мир с Бога и хората, закрачи по предната алея. Ерол му отвори входната врата и му направи знак да влезе вътре. Бърк си изброи наум всичките причини, поради които трябваше да потегли, и то веднага. Имаше сериозни аргументи в полза на приключването на всичко, преди да е извършил сериозно престъпление.

Но ги отхвърли и се съсредоточи на това защо трябва да го направи — заради Питър и Дейвид Стюърт. Те бяха достатъчно основание. Двете момчета щяха да отраснат, лишени от своя баща, а Пинки Дювал беше човекът, отговорен за това.

Входната врата се отвори и тримата излязоха навън. Бърк погледна през Ерол към жената, която се усмихваше на нещо, казано от Грегъри. През ума му пробяга фразата „като агне на заколение“, но докато стигнат колата, вече беше потиснал съвестта си. Когато се беше подписала за пръв път като госпожа Пинки Дювал, бе приела рисковете да бъде омъжена за престъпник.

Словоохотливостта на Грегъри продължаваше миля след миля. Играеше ролята си добре и изглеждаше съвсем непринуден. Разбира се, нямаше да е толкова спокоен, ако знаеше как ще завърши следобедът. Тъй като не искаше да го изнервя, Бърк не беше обсъждал с него подробностите. Увери го само, че няма да бъде ранен и няма да се забърка в неприятности. Ако всичко потръгнеше по план, обещанието щеше да бъде спазено.

— Извинете ме, отец Грегъри — прекъсна Реми Дювал безспирното му бърборене. — Отец Кевин, този дим изпод капака ли идва?

Бърк вече се чудеше кога някой от тях ще забележи това, което той виждаше от две мили. Отец Грегъри, който се беше обърнал към задната седалка, се извъртя рязко.

— Дим ли?

— Пара — отвърна кратко Бърк. — Проверих всичко, преди да купя микробуса, но сигурно съм пропуснал да забележа, че е спукан маркучът на радиатора.

— Какво ще правим сега? — Отец Грегъри беше изпаднал в паника. Спуканият маркуч на радиатора не беше в сценария.

Бърк се усмихна на партньора си толкова свещенически, колкото можа при тези обстоятелства.

— Ще успеем да стигнем.

— Още колко остава? — попита госпожа Дювал.

— Само още две мили.

— Не мисля, че ще успеем да стигнем. — Това беше Ерол, който за пръв път проговаряше от излизането им от Гардън Дистрикт. Бърк почувства дъха му, когато бодигардът се наведе напред и надникна над рамото му, за да прецени положението. — Ако продължаваш да караш така, ще ти прегрее двигателят.

Самообладанието на Грегъри спадна с още една степен.

— Ъ-ъ, отец Кевин, може би трябва да отложим тази екскурзия и да опитаме някой друг ден, когато поправим микробуса. Не бихме искали да причиним неудобство на госпожа Дювал.

— Не се тревожете — каза тя. — Не бих желала новият ви микробус да се повреди непоправимо.

— Бъдете благословена за разбирането — рече Грегъри.

След това се обърна към Бърк:

— Хайде просто да обърнем и да се върнем в града.

— Няма да успеем да стигнем обратно с тази кола — рече Ерол. — Спрете пред оня сервиз ей там. Можете да поправите таратайката, а аз ще се обадя на Роман да дойде да ни вземе с госпожа Дювал.

— Отец Кевин, като че ли нямаме друг избор — каза Грегъри.

„Кръстовището“ бе разположено на потънало в бурени парче земя в делтата между две големи шосета. Бензиностанцията имаше шест колонки и две гаражни отделения. Кафенето до тях рекламираше студена бира, наденички и разнообразни ястия от раци. Над постройките се вееха американското знаме, знамето на щата Луизиана и линиите и звездичките на Конфедерацията.

Бърк спря колата и изключи двигателя. Парата вече се кълбеше изпод капака. Съскащите вода и антифриз капеха на земята.

— Ще видя дали монтьорът е на работа — каза той, докато излизаше. — Отец Грегъри, защо не заведете госпожа Дювал в кафенето и не й купите нещо за пиене?

— Много добра идея. — Грегъри изглеждаше облекчен, задето му се е предоставил друг разумен план.

— Ще се обадя на Роман от кафенето — рече Ерол. — Госпожа Дювал не ходи никъде без мен.

Те се отправиха към входа на кафенето. Бърк влезе да потърси монтьора. Намери го в гаража. Дълга немита коса се спускаше под мръсната шапка върху кокалестите му рамене. Носеше мънистен талисман, сандали и мръсен работен комбинезон.

Когато видя Бърк, на лицето му се изписа изненада.

— Когато дойде вчера, не знаех, че си свещеник.

— Чудесата никога не свършват. — Бърк натика една петдесет доларова банкнота в ръката му. — Колко бързо можеш да залепиш дупката на маркуча?

Монтьорът посочи към ролка с лента за залепване.

— Веднага щом се охлади. Сигурен ли си, че не искаш да сменя маркуча? Така няма да стане нищо. Залепването няма да те изкара дълго.

— Достатъчно е. Колко време ще ти трябва? Десет минути? Мъжът засмука бузи между кривите си пожълтели зъби.

— Трудна работа. Здравата се е нагрял.

Бърк му подаде още двадесет долара.

— Сложи си ръкавици. Ключовете са в микробуса. Когато свършиш, изкарай го отпред и остави двигателя да работи.

— Става. Само че не разбирам защо спука сам маркуча на радиатора.

— Неведоми са пътищата господни.

Бърк влезе в претъпканото кафене и се запровира между масите към тримата, които вече се бяха настанили.

— Поръчахме ви кафе.

— Благодаря, отец Грегъри.

— Говорихте ли с монтьора? — попита госпожа Дювал.

Бърк им каза, че микробусът ще бъде поправен след малко, като раздаваше щедро усмивки. Една сервитьорка им донесе кафетата. Докато отпиваше от своето, Бърк огледа външно спокойно, но с нарастваща загриженост помещението.

Вчера следобед беше проверил заведението. Тогава уреди и нещата с монтьора, който му каза, че ако пробие маркуча на радиатора, преди да тръгнат, това ще му гарантира, че няма да стигнат далеч, преди да загрее страхотно.

Това място беше идеално за плана му. Беше отдалечено поне на четири мили от най-близкия полицейски участък или шерифски офис. Беше дошъл точно след обяда. С изключение на две уморени сервитьорки, касиер, който пушеше цигара от цигара и гледаше сапунен сериал на портативен телевизор, и няколко случайни клиенти, заведението бе празно. Тогава Бърк си помисли, че може би по време на вечеря посещаемостта нараства, когато идваха някои от местните хора, но иначе е тихо, лениво, сънливо място, обслужващо от време на време шофьори, които хапват набързо по нещо, докато чакат да им се зареди колата.

За нещастие не бе преценил правилно. Сега бе очевидно, че „Кръстовището“ е място за запой следобед, когато алкохолът се сервираше на по-ниски цени за работниците, които свършваха по-рано работа и се спираха тук на път за вкъщи.

Кафенето бе далеч по-претъпкано, отколкото беше планирал. От джубокса, който дори не работеше по време на предишното му посещение, гърмеше кейджънска музика. Всяка маса и сепаре бяха заети, както и всеки стол на бара. Друг проблем бе клиентелата. С изключение на двамата свещеници, жената и бодигарда, останалите бяха хулигани, умиращи от желание за бой.

И в центъра на тяхното внимание бе жената на Пинки Дювал.

На всеки мъж в заведението му течаха лигите, на някои в буквалния, на други в преносния смисъл, но всички се чудеха какво ли прави жена като нея в компанията на двама божи служители и един дръвник.

Все пак Ерол не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.

— Господин Дювал няма да хареса това — рече той, като впери зверски поглед в един от зяпналите хулигани. — Обадих се в къщата. Роман бил излязъл по работа и го очаквали след — погледна часовника си — двадесетина минути.

— Дотогава ще можем да подкараме микробуса.

Уверението на Бърк не успя нито да стопи лошите предчувствия на Ерол, нито нервността на Грегъри. Кракът на последния подскачаше под масата като игла на шевна машина. Нервното движение разсейваше Бърк и той вече се канеше да каже на Грегъри да престане, когато младежът бутна рязко стола си назад и се изправи.

— Извинете ме. — След това се отправи към тоалетната.

— Може би трябва да се обадя на господин Дювал? — осмели се да попита Ерол госпожа Дювал. — Той може да изпрати Бардо или някой друг за нас.

— По-добре да не го притесняваме — каза тя.

— Тревожиш се за нищо, Ерол. — Лицевите мускули на Бърк се напрегнаха, за да изобразят добродушна свещеническа усмивка. — Монтьорът обеща, че няма да му отнеме повече от десет минути да залепи маркуча. Веднага щом госпожа Дювал привърши втората си чаша кафе, можем да тръгваме. Сега успокои ли се?

— Може би — промърмори Ерол. — Всичко, което знам, е, че господин Дювал няма да…

— Скапан педал!

Крясъкът беше подсилен със звън на счупено стъкло. Както и всички останали в кафенето, Реми Дювал и Ерол се обърнаха да видят какво е причинило това избухване.

Бърк скочи на крака.

— Мамка му!

Грегъри лежеше, хленчейки, на пода, целият олян с бира, и се свиваше пред мъжа, който го хвана за врата и колана на панталоните и го изправи на крака.

После с груб и безмилостен глас каза към всички в помещението:

— Пикая си значи, поглеждам и тоя мръсен педал го размахва към мен! — Мъжът ритна Грегъри в гърба и го запрати към друга маса. — След малко на малкия мръсник ще му се доще да е мъртъв.

Тримата, в чиято маса се бе блъснал Грегъри, скочиха и започнаха да го блъскат помежду си, да му нанасят удари и да го обсипват с обиди. След малко още двама се присъединиха към тях.

Бърк каза през рамо на Ерол:

— Изведи я оттук. Ще се срещнем при микробуса.

След това си проправи път с лакти през тълпата. Всички бяха на крака, някои се бяха качили на столовете си и крещяха окуражително на мъжете, които налагаха Грегъри. Когато Бърк стигна до центъра на мелето, се хвърли с главата напред и успя да нанесе удари на повечето нападатели, преди да се изправи лице в лице с обекта на желанието на Грегъри. Любовта наистина бе сляпа, защото оня беше адски грозен и настръхнал от ярост. Юмрукът на мъжа срещна брадичката на Бърк и той политна назад.

— Ти ли си следващият? — Мъжът се нахвърли върху Бърк. — Вие, шибани перверзници, дето се криете зад обърнатите якички, направо ми се повръща от вас!

Той се наведе да вдигне Бърк и да го удари пак. Но когато червеното му, изкривено от гняв лице се приближи на сантиметри от това на Бърк, се спря толкова внезапно, че инерцията едва не го накара да се строполи върху противника си. Беше го спрял пистолетът, чиято цев се беше забила в челото му. Бърк я използва като лост, за да се изправи.

— Назад, задник такъв!

— Как…

— Накарай приятелите си да отстъпят, иначе ей сега ще ти дам последно причастие.

Вече няколко мъже бяха забелязали, че свещеникът държи насочен пистолет срещу приятеля им. Сковаваше ги повече изненадата, отколкото страхът. Само след секунди всяко движение в помещението замря и единственият шум, освен жизнерадостната музика от джубокса, бе цивренето на Грегъри.

— Застани там.

Хулиганът се подчини незабавно, като залитна на огромните си крака и вдигна ръце. Бърк каза спокойно на кръга от враждебни лица:

— Никой да не прави глупости. — След това се приближи до Грегъри и го подритна. — Ставай!

Грегъри покри главата си с ръце и зарида още по-високо. Бърк се изкуши за миг сам да цапардоса младежа, но изскърца със зъби и каза:

— Бог да ти с на помощ, ако не станеш и не тръгнеш към вратата! Ще те оставя тук да правят с теб каквото искат. И когато свършат, вече ще се молиш да отидеш в затвора.

Предупреждението свърши работа. Все още хлипайки, Грегъри се изправи.

— Съжалявам. Аз…

— Млъквай!

— Окей, просто не ме оставяй.

Младежът избърса с ръкав обляното си в кръв лице и се запрепъва към изхода. Бърк насочи пистолета към останалите и тръгна заднишком към вратата.

— Сега си отиваме. Не искам повече неприятности. Не е станало нищо. Просто продължавайте да си гледате работата.

Когато стигна до вратата, избута Грегъри през нея и го последва. Почувства облекчение, когато видя микробуса пред заведението, със запален двигател.

— Влизай вътре! — кресна той и се затича към офиса на бензиностанцията, където се виждаше как Ерол говори по телефона и жестикулира.

Бърк се втурна през вратата, сграбчи слушалката от ръката на бодигарда и го халоса по слепоочието. Ударът не му навреди кой знае колко, но го зашемети достатъчно, за да може Бърк да грабне Реми Дювал за ръката и да я дръпне след себе си навън.

Тя опита да се отскубне.

— Какво правите?

Една клиентка, която си плащаше бензина, нададе пронизителен писък. Продавачът посегна под тезгяха за нещо, което Бърк знаеше, че е оръжие.

— Недей! — кресна той.

Продавачът замръзна. Застаряващият монтьор-хипи, застанал на отворената врата, която свързваше офиса с гаража, бършеше ръце в някакъв парцал и повтаряше:

— Ама че работа!

Бърк излезе заднишком от офиса. Съпругата на Пинки Дювал се бореше да се освободи. Той уви ръка около талията й и я повлече към микробуса. Тя заби токчетата си в него и размаха ръце, но не можеше да се мери със силата му, макар че високите й токчета на няколко пъти улучиха пищялите му и го накараха да изругае от болка. Одра и опакото на ръката му с маникюра си.

— Престани! — Той я стисна още по-здраво за талията и каза в ухото й: — Можеш да се дърпаш колкото си искаш, но полза няма да има. Идваш с мен.

— Защо правите това? Пуснете ме!

— Няма начин.

— Съпругът ми ще ви убие.

— Твърде вероятно, но не днес.

Той отвори вратата на микробуса и я натика вътре. След това я последва. Веднага щом затръшна вратата, включи на скорост и натисна педала на газта чак до пода. Гумите оставиха следи по асфалта. Бърк направи остър десен завой и се озова точно на пътя на една идваща към него цистерна. Разминаха се на косъм.

Грегъри ту пищеше, ту се молеше, ту ругаеше високо. Бърк му кресна да млъкне.

— Дявол да те вземе! Какво си мислеше? Можеше всички да ни убият заради теб!

— Вината е твоя, не моя — изхълца Грегъри. — Защо си с пистолет? Не сме говорили нищо за пистолет.

— Би трябвало адски да се радваш, че съм го взел със себе си, за да спася жалкия ти задник. Макар че още не знам защо го направих.

Неочаквано госпожа Дювал, която все още седеше на шофьорското място заедно е Бърк, вдигна облегалката между двете седалки, хвърли се между тях и се опита да достигне ръчката на задната плъзгаща се врата.

— Спри я! — изкрещя Бърк.

Грегъри не беше в добра форма, но твърде много се страхуваше от Бърк, за да не се подчини. Той се хвърли между двете седалки, стовари се върху Реми и я хвана за косата.

— Съжалявам, съжалявам! — Устните му бяха вече гротескно подути, а носът му представляваше кървяща маса. — Той е зъл човек! Не искам да ви причинявам болка, но ако не направя това, което ми казва, се страхувам, че ще ме убие!

— Разбирам — отвърна тя с учудващо самообладание. — Само ми пуснете косата.

Бърк се обърна към нея през рамо:

— Никой няма да ви причини болка, ако ни съдействате. Ясно? — Реми му кимна кратко, но той се съмняваше в искреността й. — При тази скорост щяхте да се убиете — предупреди я той за опасността, в случай че отново се опиташе да скочи от микробуса.

— Разбирам.

— Добре. Грегъри, пусни я и си седни на мястото. А вие — каза й той — седнете между нас на пода.

Грегъри се изкатери на седалката си. Бърк я наблюдава напрегнато, докато се настани между техните седалки.

— Кой сте вие? — попита тя.

Очите й бяха пълни със сълзи и разширени от страх. Лицето й беше пребледняло. На ъгълчето на устните й имаше кръв, сякаш за да подчертае още повече бледността й. Дали ги беше прехапала? Или пък я бе ударил неволно по време на борбата?

Смутен от тази мисъл, Бърк отново насочи очи към пътя и това се оказа правилното решение, защото в огледалото за обратно виждане забеляза един пикап, който препускаше след тях.

— По дяволите!

Какво повече можеше да се обърка? И Грегъри, и госпожа Дювал кървяха, а по петите ги следваха вбесени хулигани, готови да ги пребият.

— Грегъри, вземи пистолета.

— Ъ? Защо?

— Погледни назад.

Грегъри погледна в страничното огледало на вратата и нададе писък при вида на преследващия ги пикап. Мъжът от тоалетната се беше изправил в каросерията, облегнат напред на кабината. Използваше покрива и, за да подпира пистолета си, насочен към микробуса. Той нададе смразяващ кръвта крясък. Няколко от приятелите му се бяха качили в каросерията с него, а кабината беше пълна е жадни за мъст мъже.

— О, боже! О, господи! — проплака Грегъри. — Ще умра!

— Сам ще те убия, ако не се стегнеш! — кресна му Бърк. — Грабвай пистолета! — После протегна ръка през госпожа Дювал и тикна пистолета в треперещите ръце на Грегъри.

— Никога не съм стрелял!

— Всичко, което трябва да направиш, е да го насочиш и да натиснеш спусъка.

Бърк се надяваше това нелепо преследване да не завърши с размяна на изстрели. Надяваше се и да остане на достатъчно разстояние от пикапа, за да предотврати стрелбата. Микробусът не беше скоростна кола, а и не след дълго залепеният набързо маркуч на радиатора щеше да се превърне в проблем. Но пикапът беше претъпкан. С допълнителния товар и той нямаше да се движи с максималната си скорост.

Можеше ядосаната тълпа накрая да се умори от преследването и да прецени, че би било по-добре да си прекара времето в кафенето пред поредната бира. Или пък Бърк щеше да им се измъкне, когато се стъмнеше.

А можеше и да ги преследват, докато ги хванат и убият.

Пикапът продължи да набира скорост, докато накрая им се струваше, че са закачени за задната им броня. Бърк направи лек завой, така че да им попречи да минат пред тях. След това мина в другото платно, когато те се опитаха да го изпреварят оттам. Скоро всичко се превърна в състезание кой шофьор прави по-добри маневри. Бърк се съсредоточи върху това да остане отпред и да задържи микробуса на тясното шосе. Една грешка — и щяха да се хвърлят в зловещото блато, което се простираше от двете страни на пътя.

Беше толкова погълнат от карането, че не забеляза протегнатата ръка на госпожа Дювал, докато не стана почти късно, за да я спре да не издърпа ключа от таблото. Ръката му се стрелна и покри нейната. Тя извика от изненада и болка, когато ключът се впи в дланта й.

— Пуснете го! — нареди Бърк.

Сега караше само с една ръка. Микробусът тръгна по банкета, вдигна облак прах и едва не го накара да загуби контрол. Грегъри изпищя от страх.

— Ще ни убиете! — извика госпожа Дювал. — Спрете микробуса. Сигурна съм, че ще се разберем с тях.

— Луда ли сте? Мен и него ще убият и ще ни хвърлят на алигаторите, а вас ще убият, когато ви се изредят. А сега пуснете проклетия ключ или ей сега може да ни се…

Куршум от пистолет разби задното стъкло. Грегъри отново изписка и се хвърли на пода, макар че куршумът беше изстрелян напосоки и високите облегалки на седалките им послужиха като преграда от летящите стъкла. На госпожа Дювал й направи чест, че не изпищя, а незабавно пусна ключа и се хвърли на пода.

Бърк натисна педала на газта, макар че вече беше допрян до пода. Микробусът не можеше да върви по-бързо, затова той се изненада, когато видя, че пикапът се смалява в огледалото. Отне му известно време, докато осъзнае, че забавят. Изстрелът бе последният им удар. Хулиганите се бяха отказали.

Пикапът се смали и заприлича на точица в огледалото, но Бърк не охлаби натиска си върху педала на газта. Когато стигна до един завой, го взе на две колела. Очите му останаха в огледалото още няколко минути, но когато стана очевидно, че преследването е свършило, каза:

— Можете вече да станете. Решили са, че не си заслужава усилието.

Хленчейки, Грегъри се намести на седалката си. Вече по нищо не приличаше на красивия младеж, започнал този ден в ролята на свещеник. Израненото му лице беше изкривено от подутини и покрито със съсирена кръв.

В контраст с нея, кръвта по гърба на сакото на госпожа Дювал беше яркочервена.