Сандра Браун
Последният ден на карнавала (23)

Двадесет и трета глава

— Ще ме убие ли?

Дред сложи лъжицата със супа в устата на Реми и когато разсипа малко, се засуети, докато изтриваше устните й с хартиена салфетка. Измърмори някакъв укор към себе си, но не отговори на въпроса й.

— Престани да се преструваш, че не си ме чул, Дред — каза тя и го хвана за ръката, когато той се опита да загребе следващата лъжица супа от паницата. — Няма да се паникьосам. Просто искам да зная. Ще ме убие ли?

— Не.

Тъй като не прочете в изражението му нищо, което да я накара да се съмнява, тя се отпусна отново върху възглавниците, които беше подложил под гърба й, за да може да се храни по-лесно. Реми бе казала, че може да се храни сама, но той бе настоял да го направи и сега тя се радваше, че се е съгласила. Раните по гърба й не бяха толкова болезнени, както преди, но главата й беше замаяна от дългия сън от успокоителното. Едва ли щеше да има сили да поднесе повече от няколко лъжици до устата си, а беше изненадващо гладна. Супата беше направена от рибен бульон, към който бяха прибавени домати, лук и ориз. Беше гореща и пикантна.

— Откуп ли иска?

— Не, cheri. Базил не го е грижа за земните блага. — Той огледа стаята, която сякаш беше обзаведена от сметище, намигна на Реми и добави: — В това отношение си приличаме с него.

— Тогава защо?

— Нали знаеш за приятеля на Базил, за процеса на Уейн Бардо и така нататък?

— Отмъщение?

Старецът отговори на кейджън-френски, но красноречивото свиване на раменете му й каза всичко.

— Съпругът ми ще го убие.

— Той го знае.

Реми го погледна въпросително.

— Базил не го е грижа дали ще умре, стига да завлече и Дювал със себе си. Опитах се да го вразумя тази сутрин, но той не иска да ме слуша. Дяволът го подстрекава.

Надявайки се да си осигури помощта на Дред, тя го хвана за ръката и я стисна силно.

— Моля те, обади се на властите. Направи го, Дред, не само за мен, а и за господин Базил! Не е прекалено късно за него да се предаде. Или пък забрави за властите. Обади се на съпруга ми. Базил ще изчезне, преди той да се е появил. Ще убедя Пинки да не повдига обвинения срещу него. Моля те, Дред!

— Ужасно бих искал да ти помогна, Реми, но Бърк Базил е мой приятел. Никога не бих предал доверието му.

— Дори и когато е за негово собствено добро?

— Той не гледа на това по този начин, cheri. — Дред издърпа нежно ръката си. — За Базил това е… мисия. Заклел се е да отмъсти за смъртта на Кев Стюърт. Никой не може да го разубеди.

— Ти го познаваш много добре.

— Мисля, че не повече от другите. Не е лесен човек за опознаване.

— Що за човек е?

Дред се почеса замислено по брадата.

— Един човек от Ню Орлианс биеше често жена си и трите си деца. Искам да кажа, че здравата ги обработваше, когато беше пиян, а това бе почти постоянно. Но пропадналото му семейство и приятели го измъкваха всеки път, когато го арестуваха. Една нощ на телефон деветстотин и единадесет се получило обаждане от един техен съсед, който казал, че човекът сигурно ги убива, защото децата огласяли с писъците си целия квартал. Първият полицай, който пристигнал на мястото, влязъл, без да чака подкрепление, защото децата били в опасност, а и смятал, че няма да му е нужна помощ, за да се справи с някакъв си злобен пияница. И влязъл сам. След това, когато всичките му там крясъци престанали, оня, дето биел жена си, лежал мъртъв на кухненския под, а жена му и децата му за пръв път в живота си се радвали на спокойствие. Но полицаят, който застрелял кучия син, бил разследван от Вътрешните работи. Нали разбираш, някои от хартиените мишки в отдела се зачудили дали на това ченге не му е писнало от пуяка, дето използвал жена си и децата си за боксови круши, и не го застрелял, когато му се е отдала възможност, твърдейки, че е било при самозащита. Пияницата се нахвърлил върху ченгето с кухненски нож, дълъг колкото ръката му, но за Вътрешните работи това нямало никакво значение. Лошо става, когато заподозреният е убит от арестуващия го полицай. Полицейското управление било заклеймено от пресата. Всички се възмущавали от бруталността на полицията. Най-общо казано, никой не застанал зад полицая. Никой, освен Базил. Базил го подкрепил, когато никой друг не искал да говори с него. Другите ченгета не искали да се забъркват с колега, когото разследват, нали разбираш, но Базил сметнал за важно да стане приятел с него тогава, когато най-много имал нужда от такъв и нямал нито един.

След като завърши разказа, Дред махна таблата от скута й и я отнесе до бюрото в другия край на стаята.

— Какво е станало с този полицай? — попита Реми.

— Напуснал заради напрежението.

— И е основал магазина на Дред?

Той се обърна към нея.

— Това беше преди осем години. Оттогава не съм се бръснал. — Брадата му се раздели за кратка усмивка.

— А самозащита ли беше?

— Да, но не там е работата. Въпросът е, че Базил си позволи да смята офицер Дред Мишу за невинен до доказване на противното. Нямаше чин, но застана на моя страна и не го криеше, макар това да бе крайно неразумно и алогично решение.

Когато се върна до леглото й, той носеше кобалтово синя бутилка. Извади тапата й, наля една капка в чаша с чай, който се запарваше на щайгата, служеща за нощно шкафче.

— Хайде сега изпий това, cheri. Изморих те с брътвежите си. Време е пак да заспиваш.

— Какво ми даваш? — попита тя.

— И да ти кажа, не знаеш името.

— Мисля, че е аспирин, разтворен във вода.

Реми вдигна глава и видя обекта на разговора им, застанал на вратата. Той прибави шеговито:

— Тази тайнствена бутилка ти придава интересен оттенък, Дред. С нея изглеждаш като истински алхимик.

Дред се намуси.

— Това само показва колко малко знаеш. Една глътка от тази напитка ще те удари право в умната глава и няма да се събудиш цяла седмица.

Стаята и без това беше претъпкана с колекцията на Дред, но сега изглеждаше още по-малка, когато Бърк се провря между бюрото и долния край на леглото.

— Как е тя?

— Защо не я попиташ сам?

Всъщност Реми се радваше, че Бърк не се обърна направо към нея. Предпочиташе да го пренебрегва.

— Къде си придобил уменията си да се грижиш за болни, Дред?

— От баба ми. Чувала ли си някога за traiteurs!

— Лечители ли?

— Знаеш френски? — попита изненадано Бърк.

— И испански — отговори равнодушно тя, след това отново се обърна към Дред: — Кейджън-диалектът е по-различен от училищния френски, нали?

— Може да се каже — изсмя се той. — Когато говорим помежду си, другите не могат да разберат и дума. И точно това ни харесва.

— Що за човек беше баба ти?

— Страховита като всички отшелници. Вече беше стара, когато се родих на най-малкия й син. По някаква причина, която така и не разбрах, старата дама се привърза към мен. Често ме взимаше със себе си в блатата, където събираше билки за отварите си. Имаше дузини от тях. Хората идваха при нея да им лекува всичко — от жълтеница до ревност.

— Звучи така, сякаш е била очарователна жена.

Той кимна с прошарената си глава.

— Лечителите съществуват, откакто съществуват и кейджъните. Някои ги смятат за вещици, практикуващи черна магия. Но всъщност са жени с изключителни лечителски способности и познания за билките.

— Жени?

— В по-голямата си част. Аз съм рядък случай — рече той почти гордо. — Не съм научил всичко, което знаеше баба Мишу, далеч не, но веднага щом се преместих тук, започнах да забърквам някои от най-простите й еликсири.

Базил каза:

— Някой ден ще отровиш някого.

— Е, не и тази нощ — не му остана длъжен Дред. След това, за да му направи напук, притисна ръба на чашата до устните на Реми. — Изпий това, cheri.

Базил може и да беше прав. Чаят можеше да е отровен и да я упои така, че никога да не успее да се събуди. Но тя изпита инстинктивно доверие към Дред и изпи чашата до дъно. Той я сложи на таблата с вечерята и я отнесе до вратата, където се спря и изръмжа на Базил:

— Не я притеснявай.

Когато останаха сами, Реми избягваше погледа му. Изглеждаше й по-страшен от алигаторската глава върху бюрото зад него или двуметровата змийска кожа, закрепена на облицованата с вестници стена. Всъщност предпочиташе да остане сама със зловещите украси на Дред, отколкото с Базил. Вече я обземаше сънливост, но се чувстваше уязвима под погледа му. Раменете й бяха голи над ръба на мръсния чаршаф. Не си спомняше как е била съблечена, а и не искаше да знае.

— Ако наистина мислех, че може да ви отрови, никога нямаше да ви доведа тук.

Той го каза тихо, но гласът му прозвуча необичайно високо в малката стая. Вероятно упойващата отвара на Дред бе замъглила съзнанието, но изострила сетивата й.

Реми потисна импулса да го погледне, но очите й непреодолимо се насочиха към долния край на леглото. Беше се хванал за желязната табла. Очевидно я стискаше много силно и се бе облегнал на нея, сякаш се страхуваше, че може да се издигне във въздуха.

— Ако не ме бяхте докарали тук, господин Базил, какво щяхте да направите с мен? Да ме хвърлите в канавката?

— Никога не съм имал намерение да ви наранявам.

— Да, но се случи. — Той остана упорито мълчалив, но Реми ни най-малко не се изненада, че не е последвало извинение. — Бяхте се дегизирали много добре.

— Благодаря.

— А отец Грегъри истински ли е?

— Не. Той е актьор, когото принудих да ми помогне. Заради него бяхте ранена. Бях планирал да напуснем „Кръстовището“ само аз и вие.

— Какво направихте с него?

— Нищо не съм му направил — рече троснато той. — Когато тази сутрин се събудих, го нямаше. Тръгнал е по някое време преди зори.

Реми не знаеше дали да му повярва, но предполагаше, че ако той е искал да се отърве завинаги от отец Грегъри, щеше да го направи още предния ден, когато му беше толкова ядосан.

— Това няма да ви се размине, господин Базил.

— Не очаквам.

— Тогава какво се надявате да спечелите?

— Вътрешно спокойствие.

— И това е всичко?

— Това е твърде много.

Тя му отправи дълъг поглед, но изражението му бе непроницаемо.

— Ами аз?

— Ще оцелеете, за да можете да разправяте за това.

— Пинки ще ви убие.

Бърк заобиколи таблата и застана до леглото. Ръката му, върху която все още личаха драскотините от ноктите й, се протегна към нея.

— Не! — извика тя и го сграбчи за китката.

— Пуснете ме.

— Какво ще правите? Не ме наранявайте!

— Пуснете ме! — повтори той.

Пусна ръката му, тъй като нямаше сили да се бори с него. Очите й проследиха уплашено пръстите, които се придвижиха до главата и докоснаха косата й.

След това отново вдигна ръката си и тя видя между палеца и показалеца му перо — бяло, мъхесто и завито на кравайче, явно от миришещата на мухъл възглавница на Дред.

— Страхувате ли се от мен?

Очите й бяха приковани в потрепващото перце, сякаш беше някакъв хипнотизиращ талисман. После вдигна бавно поглед към него.

— Да.

Той помисли малко, но не побърза да я увери, че няма причини да се бои от него.

— Боли ли ви?

Сякаш едва сега си припомни, че е пила успокоително и затвори очи.

— Не.

— Където и да е?

— Не.

— А боли ли ви устата, където се прехапахте?

— Така ли съм направила?

— Снощи кървяхте.

— О, сега си спомням. Не, не ме боли.

— Става ли ви лошо от лекарството на Дред?

— Не, изобщо.

— Помислих си, че може би не бива да го пиете. Може и да не е добро за… Искам да кажа, не трябва ли да му кажа за бебето, което сте загубили?

— Ако все още бях бременна, може би, но…

Внезапно подскочи, когато осъзна нещо, но й беше трудно да отвори очи, а дори и тогава не можеше да задържи Бърк Базил на фокус.

Той стоеше до леглото неподвижен, ако не се смяташе постоянно присвиващата му се дясна ръка. Погледът му не трепваше и сякаш четеше мислите и проникваше в душата й.

— Как разбрахте за бебето ми?

 

 

Когато се върна в кабинета си, Дъг Пату не се изненада, че Пинки Дювал го чака. Още преди да влезе, гостът се нахвърли върху него:

— Къде беше цял ден?

Пату усети настроението на госта си и тъй като знаеше много добре причината за това, прескочи обичайните любезности. Изхлузи палтото си и го закачи, а след това седна зад бюрото.

— В община Джеферсън. Любопитното е, че през последните двадесет и четири часа там е станало много горещо. Както разбирам, и ти снощи си бил там.

— Значи знаеш.

— Да, знам. Но това, което не знам, е защо си направил онова шоу на шерифа. Защо не си позволил на властите да се заемат с това, докато следите са още горещи?

— Сам ще се оправя с този проблем.

— Значително повече е от проблем, Дювал.

— Това е извън твоята юрисдикция, Пату. Какво успя да разбереш от ония дръвници?

— Прекарах няколко часа в кабинета на шерифа. От професионална любезност ми дадоха да прочета показанията на свидетелите. Говорих с помощник-шерифите, които са отишли първи на местопроизшествието. Макар и да си ги убедил, че инцидентът не е нищо повече от странна последователност от погрешно разтълкувани събития, на мен ми се струва, че жена ти е била отвлечена. — Накрая попита раздразнено: — Не мислиш ли, че ФБР трябва да знае за това?

— Не, защото щом хвана Бърк Базил, ще го убия със собствените си ръце.

Наглостта му ужаси и вбеси Дъг Пату.

— Много си дързък да дойдеш в кабинета ми и да ми съобщиш такова нещо. — Той отвори рязко най-долното чекмедже и извади бутилка „Джак Даниълс“. След това изля мазната утайка на сутрешното си кафе в пластмасовата торба на кошчето и напълни чашата с уиски. — Там някъде има още една чаша.

— Не, благодаря. Не пия с ченгета.

— Наглост и обиди.

Пату вдигна чашата си към Дювал и се подкрепи с глътка уиски. След това си наля още едно, изпи го и се обърна към най-могъщия адвокат в града, който току-що дръзко му бе заявил, че ще убие едно ченге — бивше ченге, — задето е отвлякло жена му.

— Как се е забъркала госпожа Дювал с тези тъй наречени свещеници?

Дювал му разказа всичко, което знаеше за измамата с „Къщата на Джени“, и призна за собствената си детективска работа по-рано същия ден, която го бе отвела до приюта. Когато Пату чу за гробищата, се усмихна мрачно.

— Това е напълно в стила на Базил. Също така обяснява мотивите му. — После поклати тъжно глава и промърмори: — Господи, трябва да е откачил.

— Не, не е луд — отвърна Дювал. — Ако беше луд, можеше да изпитам съжаление към него и да го убия бързо, но тъй като това изобретателно копеле знае точно какво прави, ще изтръгна шибаното му сърце, докато още бие.

— Съветвам те да си мериш приказките, Дювал. Не забравяй къде се намираш!

— Знам къде се намирам и не ми пука! Нищо от това, което кажа, няма да излезе от този кабинет. И ти не желаеш оня безмозъчен шериф или федералните да си пъхат носа в това повече от мен, понеже искаш да запазиш репутацията на полицейското управление и на приятеля си Базил.

— Който напусна. Вече не е свързан с управлението и следователно не е моя отговорност.

— Не, официално не. Но ако е направил такова нещо толкова скоро след напускането си, хората ще започнат да се питат защо никой не е забелязал признаците, преди да откачи. Защо не е назначен психологически преглед, след като е застрелял Стюърт? Защо началникът на отдела не е забелязал душевната му потиснатост? Нали разбираш накъде бия, Пату? Ако не се добера до Базил преди властите, в крайна сметка върху главата ти ще се стовари цяла кола с лайна!

— Престани да ме заплашваш, Дювал!

— Просто ти казвам как стоят нещата.

— Ако Бърк с нарушил закона, ще бъде заслужено наказан.

— Дяволски си прав, ще бъде!

На Дъг му се искаше Бърк да е тук. Щеше да му стане приятно да види Пинки Дювал, избухнал гневно като съвсем обикновен човек. За Дъг поне беше дяволски приятно да види Дювал извън релсите. Той поздрави мислено приятеля си, задето е причинил това.

— Може и да не ти е толкова лесно да убиеш Базил, колкото си мислиш — рече той. — Имаш ли представа срещу какъв човек си се изправил? Той е до болка почтен. Името му е неопетнено.

— Така ли? — изсумтя презрително Дювал. — Очевидно не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Може и да е така — призна Пату. — Никога не съм предполагал, че ще наруши закона и ще направи нещо толкова драматично, но го е направил и положението става още по-опасно за теб. Базил не очаква това да завърши мирно. Той няма да нарани жена ти. Не се страхувам за нейната безопасност, а за твоята.

— Не се страхувам от този боклук, който се преструва на свещеник, за бога!

— А би трябвало. Базил е умен. Адски по-умен от мен и сигурно по-умен и от теб, Дювал, макар да знам, че не ти се вярва. А и мотивът му е отмъщение. Това е нещо много силно. Би трябвало да си глупак, за да не се страхуваш от него.

Дювал го изгледа яростно, но не го предизвика нито за обидата, нито за описанието на Базил.

— Кой е другият?

— Вторият свещеник ли? Не знам.

— Къде да започна да търся Базил?

— И това не знам. Но няма да стигне далеч с тоя микробус. От описанието ми се струва, че лесно ще бъде открит.

— Вече е намерен.

Новината стресна Пату.

— Къде? Кой го е намерил?

— Накарах моите хора да търсят. Беше намерен преди два часа, изоставен и полупотопен в един блатист ръкав между града и Хума.

— Къде е сега?

— Никога няма да разбереш.

— Дювал, настоявам да бъде предаден на властите като доказателство!

— Настояваш ли? — подразни го адвокатът. — Забрави това, Пату. Дори и да настояваш, микробусът вече е история.

Пату погледна слисано към Дювал и поклати глава:

— И ти си откачен колкото Бърк. Не мога да позволя това да продължава.

Той посегна към телефона, но Дювал изби слушалката от ръката му. Пату скочи и му извика ядосано:

— Вече отиде твърде далеч, Дювал! Трябва да уведомиш ФБР!

— Пинки Дювал няма нужда от ФБР.

— Няма нужда или не иска? — Пату насочи пръст към него. — Не желаеш ФБР да се намесва, защото имаш твърде много неща за криене. Ако започнат да разследват делата ти, може и да забравят за отвличането на жена ти и да тръгнат след нещо наистина голямо.

Макар Пату да съзнаваше, че гледа в очите чудовище без съвест, това чудовище се хилеше. Гласът на Дювал беше хладен, кадифен и зловещ:

— Внимавай, Пату! Не искаш да ме ядосаш, нали? — И бутна ръката на полицая настрана. — Знам колко много обичаш сегашния си пост. Също така знам, че ти е на сърце постът на шеф на управлението. Следователно ти предлагам да започнеш незабавно да издирваш твоето момче Базил и да не спреш, докато не го намериш, или възможностите на кариерата ти ще секнат дотук.

Животът на Пату се въртеше около кариерата му. От самото начало бе решил, че въжделенията му са несъвместими с успешен семеен живот, затова беше пожертвал брака и децата, за да живее сам и да се отдаде с цялото си сърце на работата. Без ни най-малко да съжалява, бе превърнал кариерата в центъра на своя живот. И бе дяволски сигурно, че не искаше да я загуби.

Тъй като знаеше какви връзки има Дювал, не можеше просто да се изсмее на заплахите му. Също така му бе известно, че зад всяка от изречените заплахи се криеха и дузина неизречени и точно те го тревожеха най-много.

— Ако успея да ги намеря — каза бавно Пату — и ако Базил се съгласи да приключи с това откачено отмъщение веднага, трябва да ми дадеш дума, че няма да го докоснеш.

Дювал помисли малко, протегна ръка през бюрото и се ръкува с Пату, сякаш бяха сключили сделка. Но след това каза:

— Няма начин, Пату. Копелето отмъкна жена ми и ще умре.