Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fat Tuesday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
Kristi_35 (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Последният ден на карнавала

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

ISBN: 954–459–437-X

История

  1. — Добавяне

Десета глава

— Реми, не мисля, че трябва да ти напомням, но това е вече третата случка през този срок.

— Не, сестра Беатрис. Напълно осъзнавам нарушенията на сестра ми. — Тя приглади полата си, несъзнателен жест на разкаяние от дните, прекарани в колежа. — Съгласна съм, че поведението на Флара е недопустимо.

— Ние не отговаряме само за образованието на нашите момичета — продължи монахинята, — но и за тяхната духовна хармония и емоционална уравновесеност. Тук, в „Благословено сърце“, приемаме твърде сериозно отговорността си да насочваме нашите ученици във всяка област на живота им.

— Именно поради високите ви стандарти записахме Флара тук.

— И все пак тя изглежда твърдо решена да нарушава правилата, които служат за нейната безопасност, както и да възпитат у нея самодисциплина. Ако отново се случи нещо такова, ще бъдем принудени да я изключим.

— Разбирам — отвърна Реми, като се чувстваше така, сякаш се карат на нея.

Въпреки че бяха минали дванадесет години от завършването й на колежа „Благословено сърце“, дълбоко в съзнанието й оставаха отпечатани малкото мъмрения, които бе получавала за неподчинение или лош успех в училище. Въпреки благостта на професията си, управляващите пансиона знаеха как да преувеличат и най-малкото провинение така, че да изглежда непростим грях.

— Мога ли да се видя със сестра си насаме, моля?

Сестра Беатрис се изправи.

— Разбира се. Можете да използвате кабинета петнадесет минути. Моля те, поздрави господин Дювал и му благодари от името на училището за последното му дарение. Щедростта му е безгранична. Бог ще я благослови.

— Ще му кажа.

Сестра Беатрис направи няколко крачки, но се спря и сложи ръка на рамото на Реми.

— Как си, Реми?

— Много добре.

— Щастлива ли си?

— Разбира се.

Монахинята бе преподавала на Реми английска литература, преди да стане директорка на училището. Можеше да бъде строга, когато се налагаше, но беше колкото стриктна, толкова и добра. Животът и кариерата й бяха посветени на образованието, но иначе би могла да постигне същия успех и като психолог. Или детектив. Тя се вгледа в очите на Реми с объркваща проницателност.

— Все още често си мисля за теб, Реми. И всеки път се моля за теб.

— Благодаря ви, сестро.

— Понякога се питам… — Монахинята остави мисълта да заглъхне, без да я изрази на глас. Вместо това каза: — Обичам всичките млади дами от „Благословено сърце“, които са под моята опека. Но съм човешко същество. От време на време някое от момичетата докосва сърцето ми по особен начин. Едва ли ще се изненадаш, ако разбереш, че си една от тях, Реми. Съмнявам се, че съм скрила слабостта си от когото и да било, особено от теб.

— Почувствах любовта ви, да. Все още съм ви благодарна за вниманието, което ми отделяхте, когато имах най-голяма нужда от него.

— Много исках да бъдеш щастлива. Никак не ми се иска да мисля, че животът ти не е точно такъв, какъвто си се надявала.

— Ако днес изглеждам малко не във форма, то е, защото съм разстроена от последното провинение на Флара.

Сестра Беатрис я гледа в очите още малко, потупа я по ръката и я пусна.

— Не се тревожи прекалено много за Флара. Тя е очарователно момиче, но е малко по-твърдоглава и импулсивна от теб.

— Или просто по-смела.

— Може би — засмя се тихо монахинята. — Ти дойде при нас доста по-късно, отколкото тя. Беше видяла повече от света.

— Това, което видях, не ме съблазняваше особено.

Сестра Беатрис се усмихна съчувствено.

— Флара счита тази липса на рискове за проклятие, а не за благословия. Нейният проблем не е толкова в неподчинението, колкото в любопитството. Чувства се ограничена. — След това се поколеба и добави: — Колкото и да не ми се иска да я изгубим, може би е време да обмислиш преместването й в друго училище, където ще се среща с други млади хора и ще придобие по-реален поглед върху света.

— Ще си помисля.

Сестра Беатрис се оттегли бавно и грациозно, без да издаде друг звук, освен шумоленето на одеждите и потракването на броеницата си.

В контраст с нея, Флара се втурна в стаята и затръшна вратата след себе си. После се отпусна на един стол и погледна остро сестра си с предизвикателно изражение.

— Е? Ще ме изхвърлят ли? Надявам се.

— Няма да имаш този късмет.

Ядът на Флара трая само още няколко секунди, след това високомерието й се стопи и очите й се напълниха със сълзи.

— Реми, не мога да издържам повече тук!

— Затова ли се измъкна заедно с три от приятелките си?

— Не стигнахме много далеч.

Полицаи бяха видели момичетата и им се бе сторило, че са твърде малки, за да ходят на разходка след полунощ. Бяха ги взели с патрулната кола и откарали обратно в училището.

— Накъде бяхте тръгнали? — попита Реми.

— Към френския квартал.

— По това време на нощта? Не разбираш ли колко безотговорно и неразумно е, Флара? Кварталът е опасен.

— Откъде да знам? Никога не съм ходила там.

— С Пинки те водим там постоянно. Хранила си се в най-добрите ресторанти, пазарувала си в най-луксозните бутици.

— С теб и Пинки. Голяма работа! Не е същото, като да отида с приятелки.

Реми помисли и реши, че сестра й има право, и гласът й омекна:

— Не, сигурна съм, че не е.

Флара забеляза промяната в сестра си и я погледна.

— Ти измъквала ли си се някога?

— Само веднъж — призна Реми с немирна усмивка. — С още едно момиче. Но не ни хванаха. Промъкнахме се обратно, преди да открият, че ни няма.

— Ако го беше признала днес на сестра Бий, сигурно щеше да ти наложи наказание.

— Вероятно — засмя се Реми. — Всъщност не се страхувах толкова, че тя ще ме хване, отколкото че Пинки може да чуе за това.

— На колко години беше?

— На седемнадесет.

— И си се омъжила, когато си била на седемнадесет?

— Аха. В деня след завършването.

— Какъв късмет само! — промърмори Флара, като опря брадичка на гърдите си. — Някой мъж толкова да е влюбен в теб, че да не може да чака повече! Всичките ми приятелки мислят, че това е най-лудата романтична история, която някога са чували. Как е станал твой опекун, платил е обучението ти тук и веднага се е оженил за теб.

По онова време и на Реми й беше изглеждало романтично. Пинки бе като рицар в блестящи доспехи, спасил нея и Флара от мизерен живот и предопределена участ. Сякаш бе преди цял човешки живот, нейния живот.

— Един ден някой мъж ще се влюби лудо и в теб — увери тя Флара.

Флара беше по-хубава от нея. Живите й очи имаха светлозеления цвят на пролетни пъпки. Косата й беше тъмна и лъскава като на Реми, но естествените й къдрици бяха буйни и екстравагантни. И тъй като двете бяха от различни бащи, никой от които не им бе познат; и тъй като майка им нямаше семейство, не можеше да се предположи от чий ген идва тази къдрава коса.

Младото тяло на Флара бе гъвкаво, стройно и атлетично. Училищната униформа не можеше да скрие напълно женствените форми. Точно затова Реми потрепери, като си представи невинната й сестра да върви по улиците на Вийо Каре късно през нощта, където всеки момент можеше да стане плячка на груби туристи, пияни колежани и безброй хулигани с покварени души.

— Кой може да се влюби в мен, когато съм затворена тук? — изхленчи Флара и отново върна Реми към разговора.

— Само още година и половина и ще завършиш. След това ще отидеш в колеж, където ще срещнеш много нови приятели.

— Реми… — Флара се плъзна от стола си и застана на колене пред сестра си. — Духът ми умира тук! Откакто се помня, живея между тези стени. Искам да изучавам и видя нови места. Искам да се срещам с нови и интересни хора. Искам да се срещам с мъже. Никога не съм била целувана.

— Нали ми каза, че кавалерът ти на Коледа те е целунал?

— Онзи ли? — сви отвратено устни Флара. — Онова не се брои. Просто ме сграбчи и си завря устата в моята, докато монахините не гледаха. Беше гнусно. Беше страшно потен и нервен. Вместо да ми достави удоволствие, ме ядоса. — Тя се приведе към сестра си и прошепна разпалено: — Говоря за истинска целувка, Реми. Искам да имам истинско гадже, без монахините да наблюдават всяко мое движение. Искам…

— Да изживееш роман.

— Е, какво лошо има в това? — Тя хвана ръцете на Реми и ги стисна. — Моля те, моля те, моля те, позволи ми да дойда да живея с теб и Пинки и да посещавам смесено училище! Само през последната година!

Флара просто умираше да изпита живота. Беше любопитна към мъжете, защото контактите й с тях се ограничаваха само до Пинки, който се отнасяше с нея като баща — или поне като любящ чичо. Това физиологично кипене беше подсилено от вътрешната жажда за живот на Флара, от развинтеното й въображение, естествено бликащо настроение и любопитство.

Реми разбираше нетърпението на сестра си, но не можеше да каже, че е изпитвала същото. Когато постъпи в колежа, бе вече девойка, но не й изглеждаше като затвор, а като убежище — чисто, тихо, спокойно убежище.

Между обраслите му в бръшлян стени се наслаждаваше на сигурност и мир, за които не бе предполагала, че съществуват. Музиката бе в литургиите и благословенията, а не в радио, което реве денонощно. Нямаше страшни типове, които да се приближават до нишата, където спеше. Нямаше похотливи погледи, които да избягва и от които да се бои; нямаше бесни наркомански изблици, мръсни думи и неистово съвкупяване върху неоправени легла и всяка хоризонтална повърхност, която не се използва за нещо друго. Нямаше глад, нито плачещо бебе, за което сама да е отговорна.

Реми подръпна закачливо една от къдриците на Флара. Сърцето й преливаше от любов към онова болнаво ревящо бебе, което зависеше от нея за всичко — храна, грижи, обич и защита, — макар тогава самата тя да бе все още дете. Въпреки онези ужасяващи първи години, Флара беше израснала и се бе превърнала в невероятно интелигентна и красива млада жена. Реми я беше пазила, когато бе новородена, и щеше да продължи да го прави до последния си дъх.

— Ще поговоря с Пинки за това.

— Обещаваш ли?

— Обещавам да поговоря с него — натърти Реми. — Но не обещавам, че решението ни ще бъде точно такова, каквото ти искаш.

— Пинки няма да има нищо против да дойда да живея с вас, нали?

— За любимата му балдъза ли? — рече шеговито Реми.

Всъщност, когато се ожениха, Пинки наистина се противопостави на това Флара да живее с тях. Докато Реми учеше в „Благословено сърце“, сестра й се намираше в един приют. Тогава Пинки бе казал, че все още би било жестоко да я изтръгват от средата й. Такава причина бе изтъкнал. А Реми знаеше, че истинската причина е, че не иска да дели времето, вниманието и лоялността на съпругата си със сестра й.

Когато Флара стана достатъчно голяма, за да тръгне на училище, я беше преместил в „Благословено сърце“, като убеди съпругата си, че Флара ще получи най-доброто възпитание там. Тя нямаше друг избор, освен да се съгласи, и сега, когато погледнеше назад през годините, разбираше, че това е било най-доброто решение за всички.

През изминалите години Пинки може и да бе променил мнението си за живеенето на Флара заедно с тях. Реми не знаеше. Не го бе питала, защото сега тя беше против Флара да живее под техния покрив. Боже опази нейната впечатлителна и импулсивна по-малка сестра да има контакти с престъпните съдружници на Пинки — мъже като Уейн Бардо.

Удовлетворяването на Флариното желание бе под въпрос, но ако й го кажеше, щеше да предизвика истинска битка. А и не можеше да й издаде причините, нито пък да обсъжда с нея неща, които девойката нямаше да разбере.

Не можеше да говори с Флара за Галвестън. Затова за момента Реми остана неутрална.

— Много ще зависи от поведението ти през останалата част на срока. Ще се държиш ли както трябва?

Шестнадесетгодишното момиче прие това като положително „може би“. Скочи и направи грациозен пирует.

— Заклевам се в девствеността си!

— Флара!

— Недей да се шашкаш. Това е всичко, що се отнася до девствеността ми. Ами Блажния вторник?

— Какво за него?

— Миналата година ми каза, че може би тази ще мога да дойда на карнавала ви.

— Точно така, казах „може би“.

— Ре-е-еми!

— Ще поговоря с Пинки, Флара. Едва ли точно сега имаш правото да искаш нещо.

— Но нали ще го помолиш? — настоя момичето.

— Ще го помоля.

Флара хвана ръцете на сестра си и я прегърна.

— Благодаря, сестричке. Обичам те!

Реми я притисна силно и прошепна:

— И аз те обичам.

Когато се отдръпнаха една от друга, лицето на Флара стана тъжно.

— Какво смяташ, че би си помислила тя за мен. Ами за нас?

Едва ли се отнасяше за някой друг, освен за майка им.

— Кой знае? Изобщо не се сещам за нея — излъга Реми.

— Нито пък аз.

Флара също лъжеше. Двете постоянно си мислеха за жената, която се бе отказала от тях без капчица съжаление. Разбира се, ако не го бе направила, вероятно Флара щеше да умре преди втория си рожден ден. Колкото до Реми, знаеше се каква щеше да стане.

— Трябва да тръгвам — каза тя и се отправи към вратата. — Пинки скоро ще се върне у дома.

— Той всяка нощ ли те люби?

— Не е твоя работа.

— Ние с приятелките ми мислим, че да. Чисто голи, на светнати лампи. Прави ли сме?

— Не трябва ли да учите по геометрия, вместо да се занимавате с интимния ми живот?

— Реми, добре ли си?

Беше нещо съвсем обичайно за Флара да скача от тема на тема със светкавична скорост. Този път хвана Реми неподготвена.

— Дали съм добре? Разбира се. Защо питаш?

— През последните ти няколко посещения ми изглеждаш някак… не знам, уморена.

— Така е, малко съм изморена. Вечерта преди последното ми посещение давахме парти. Останах до късно. — „Да изтърквам в банята следите от ръцете на Бардо“, прибави тя на себе си.

— Ако си болна, не ме лъжи.

— Не съм болна.

Очите на Флара светнаха и гласът й се снижи до шепот:

— Да не си бременна?

— Не, не съм бременна.

— По дяволите! Помислих си, че… — Тя прехапа за момент долната си устна. — Нямаш рак или нещо подобно, Реми, нали?

— Не! Разбира се, че не. Флара, кълна се, че ми няма нищо!

— Но ако има нещо, нещо ужасно, ще ми кажеш, нали?

— Ще ти кажа.

— Защото аз вече не съм дете.

— Зная това.

— Защото ако те загубя… — Тя преглътна мъчително. — Не бих могла да те загубя, Реми.

— Няма — заяви натъртено Реми. — Кълна се, че винаги ще бъда до теб. Ако има нещо такова, ще ти кажа, но няма, затова не се тревожи. Става ли?

Флара въздъхна облекчено и й се усмихна пленително.

— Чудесно. До петък вечер.

— Не. Страхувам се, че няма да те заведем на вечеря, както беше планирано.

— От къде на къде?

Реми погледна от прага на кабинета на сестра Беатрис към оклюмалата си сестра.

— Защото ти пропиля тази си привилегия със снощното си приключение.