Сандра Браун
Последният ден на карнавала (11)

Единадесета глава

— Кучи син! — рече тихо Бърк и изруга смаяно. Госпожа Реми Дювал беше жената от беседката.

Седнал зад волана на колата си, той я наблюдаваше как влиза в елитното училище за момичета. Не можеше да я сбърка дори от разстояние една пресечка.

Преди малко повече от час бе попитал Ръби Бушъро:

— Какво е това реми!

— Не какво, а коя. Съпругата на Пинки.

Това, че Дювал е женен, бе смайващо откритие. Семейното щастие просто никак не се връзваше с образа му на бляскав адвокат.

Веднага щом напусна публичния дом, отиде до дома на Дювал и мина няколко пъти с колата около имението. Не очакваше да види кой знае какво, но излезе късметлия. Точно когато завиваше надолу по улицата, от задната част на двора излезе лимузина и мина съвсем близо до него. Тъй като беше работно време, той предположи, че Дювал е или в съда, или в офиса си в центъра на града. Дали стопанката на дома не беше в лимузината?

Проследи я дотук, до колежа „Благословено сърце“, и сега гледаше изненадано как жената, която разпозна, слиза от колата с помощта на шофьора. След като госпожа Дювал влезе вътре, мъжът застана на пост до оградата. Бърк не се изненада от тази бдителност. Ръби Бушъро вече му беше казала, че Дювал я пази като зеницата на окото си.

— Не знаеш ли, че е женен? — попита го тя по време на разговора им, когато видя изненадата му. — Не се учудвам. Пинки я държи под сто ключа.

— Защо? Какво й има?

— Нищо — засмя се тихо тя. — Виждам я от време на време. Доста е красива. Също като майка си, докато начинът й на живот не започна да си взима своето.

Бърк изслуша жадно всичко, което Ръби му каза за майката на Реми — Ейнджъл.

— Беше танцьорка на екзотични танци в един от нощните клубове на Пинки. Беше преди повече от двадесет години. Ейнджъл Ламбът имаше талант и обещаваща кариера, но забременя и трябваше да напусне, за да роди бебето. Когато се върна на работа, вече беше не само майка, но и наркоманка. Хероин, доколкото си спомням. Изпълненията й станаха слаби. Наркотиците вече се отразяваха на външността й. Затова беше преместена в клуб с по-непретенциозни клиенти. Вертеп. Нали знаеш какви са тези места?

— А дъщеря й?

— Когато станала достатъчно голяма, Пинки се оженил за нея. Само толкова знам за тайнствената Реми. Никой не знае повече.

— А Ейнджъл как е карала?

— Зле. В крайна сметка била отстранена от сцената и преместена на касата. Малко след като Пинки се оженил за момичето, Ейнджъл умряла. Предполага се — от свръхдоза.

— Предполага се?

Ръби Бушъро повдигна красноречиво вежди.

— Тогава вече Пинки беше станал голям човек в града. Според теб би ли прегърнал идеята за тъща наркоманка, която играе номера, за да поддържа навика си?

— Мислиш, че се е отървал от Ейнджъл, за да си спести срама?

— Или разходите по лечението й. Вероятно е считал Ейнджъл за лоша инвестиция. Във всеки случай смъртта й му е била страшно удобна, нали?

Сега, със схванати от седене задни части, Бърк разглеждаше историята от всички страни, като му се искаше да знае информацията, нужна му, за да запълни празните места. Какво правеше госпожа Дювал в това училище? Дали имаха дете?

Стомахът го присви и му припомни, че не е ял от предишния ден сутринта. Той потърси в колата нещо за ядене и намери в жабката забравена шоколадова вафла.

Защо се бавеше толкова много? Шофьорът бе намерил начин да убива времето. Чистеше ноктите си с джобно ножче. Бърк го видя как се изхрачи в храстите около оградата. След това, когато привърши с ноктите си, скръсти ръце и се облегна на желязната колона на уличната лампа. Бърк не виждаше очите му, но можеше да се обзаложи, че са затворени и глупакът подрямва прав.

Реми Дювал излезе след четиридесет и седем минути. Не каза нищо на шофьора, докато не стигнаха до колата, където се спря и му заговори нещо през рамо. Мъжът повдигна шапката си.

— Да, мадам. Както кажете, мадам. Да ви цуна отзад? Разбира се. Да подскоча? Колко високо? Да направя кълбо напред? Да се престоря на умрял? Вашето желание е заповед за мен — промърмори презрително Бърк, докато наблюдаваше как шофьорът се суети да изпълни нарежданията й.

Той запали двигателя и ги последва на не предизвикващо подозрения разстояние, докато лимузината напускаше Гардън Дистрикт, минаваше надолу по Кенъл Стрийт и завиваше наляво, за да влезе във френския квартал през Декатур Стрийт.

Шофьорът паркира с рязък завой колата до редица автомати за паркиране, които бяха заети. Точно пред тях беше Френският пазар. Шофьорът слезе и отново изпълни ритуала по отварянето на вратата и подаването на ръка.

Бърк спря тойотата си на известно разстояние от тях, като пренебрегна линиите, показващи зона за товарене. Протегна ръка към торбата с дрехи за преобличане. Когато малко по-късно слезе от колата, не беше със спортно сако и платнени обувки, а с шушляково яке, маратонки „Найки“, бейзболна шапка и тъмни очила.

Той пъхна ръце в джобовете на якето и тръгна надолу по банкета. Изглеждаше като съвсем обикновен човек със свободен следобед, чиято цел е просто да напазарува пресни продукти от френския пазар и да се поскита между щандовете, където продавачите предлагаха всичко — от вуду кукли до щипки за пране с формата на алигаторска глава.

Бърк започна да се рови из лука, докато, през една редица, Реми Дювал оглеждаше портокалите. За пръв път я видя по-отблизо, от около осем стъпки разстояние.

Днес гънката между гърдите й не се виждаше, но костюмът й от две части можеше спокойно да е скроен и за кукла Барби. Полата беше къса и прилепнала. Силно пристегнатата талия насочваше вниманието към гърдите й — поне неговото внимание. Беше с високи токчета и блестящи обици. Диамантът на безименния й пръст беше с размерите на топка за брава. Приличаше на момичетата от еротичните списания, само дето косата й не беше дълга и разбъркана, а права и лъскава. Но имаше нещо в начина, по който докосваше бузата при всяко движение на главата й, което сякаш го приканваше да я докосне. Тя вдигна един портокал до носа си и го подуши. Черешовите й устни се усмихнаха. Ако не се смяташе малкият златен кръст на шията й, нямаше да изглежда по-крещящо секси дори ако беше чисто гола и имаше татуировка „Твоя съм“ на гърдите.

Продавачът на плодове толкова се шашардиса, че едва сложи в плик портокалите, които си беше избрала. Шофьорът плати покупката й, но продавачът подаде плика на нея с многословни благодарности.

Когато жената тръгна, бодигардът изравни крачката си с нея, като не преставаше да шари с очи наляво-надясно. Бърк поблагодари на продавача на лук, но отказа да купи. Пресече улицата покрай щанда, на който се продаваха африкански сувенири и дрехи, и се отправи към павилиона кафене, където госпожа Дювал вече се бе настанила до една от малките кръгли масички. Тя отвори кафявия хартиен плик и започна да бели единия портокал. Дългите й нокти се впиваха в кората на плода.

Бърк застана на бара и си поръча бананов шейк. Беше рамо до рамо с бодигарда. Обиколката на ръката над лакътя му бе по-дебела от врата на Бърк. Той взе капучиното на госпожа Дювал с месестите си ръце и й го отнесе. След това се върна на бара само колкото да вземе и своето кафе, но не седна на масата на госпожа Дювал, а се настани на най-близката. Тя седеше сама, ядеше портокала парченце по парченце и отпиваше капучино.

Банановият шейк беше още по-гаден, отколкото Бърк си бе представял, но той пиеше бавно, с престорена наслада, докато наблюдаваше отражението на госпожа Дювал в огледалото зад бара.

Тя привличаше вниманието на минувачите, но не поглеждаше и не говореше с никого. Беше странно, че жена с нейната външност, с богат съпруг, огромна къща и лимузина с шофьор може да превърне в истински празник нещо толкова просто като яденето на портокал. Тя дъвчеше бавно всяко парченце и изчакваше няколко минути, преди да се заеме със следващото.

Бърк започна да се пита дали тя не чака някого. Дали Дювал не я използваше като куриер за престъпните си дейности? Но никой не се приближи до нея и бодигардът не изглеждаше нервен. Беше заровил глава в някакъв жълт вестник.

Банановият шейк се беше превърнал в сиропирана слуз, която миришеше на плажен лосион, когато Реми Дювал привърши с портокала си и уви корите в хартиена салфетка. Когато се изправи да ги хвърли в кошчето, шофьорът затвори вестника и се втурна да й помогне. Двамата тръгнаха обратно към неправилно паркираната кола.

— Хей, госпожо! — Бърк се изруга, задето действа така импулсивно, но вече го беше направил.

Госпожа Дювал и нейното куче пазач се бяха обърнали и го гледаха.

Кафявият плик с втория портокал все още стоеше на масата. Той го вдигна и изтича към тях.

— Забравихте си това.

Шофьорът грабна плика от ръката му.

— Благодаря.

Без да му обърне внимание, Бърк се обърна към нея:

— Няма нищо.

Беше достатъчно близо, за да усети скъпото ухание на цветя и миризмата на портокал. В контраст с косата й, която беше толкова тъмна, очите й бяха с невероятно светъл оттенък на синьото, почти прозрачни. Яркото червило беше изядено, но устните й бяха обагрени от щипещия портокалов сок.

— Благодаря ви — каза тя.

След това бодигардът застана между тях и я закри от погледа на Бърк. Макар да му се искаше да я погледа как се отдалечава, той се обърна и тръгна в обратна посока. Изчака, докато лимузината се изгуби от погледа му. Върна се в колата, където дълго седя неподвижен и задъхан така, сякаш е пробягал цяла миля.

— И това е всичко?

Шофьорът Ерол се потеше под острия поглед, който Пинки използваше за клиентите, когато знаеше, че лъжат.

— Това е, господин Дювал. Кълна се! Откарах я до училището. След това ме помоли да я закарам до пазара. Купи си два портокала и пи кафе в малкото кафене от другата страна на улицата. След това я водих на църква. Стоя там час и половина, както винаги. После я докарах вкъщи.

— И не си я водил никъде другаде?

— Не, господине.

— И през цялото време не си я изпускал от очи?

— Да, господине, освен когато беше в училището.

Пинки сключи пръсти и потупа с тях устните си, като продължаваше да гледа злобно нервния бодигард.

— Ако госпожа Дювал те помоли да я откараш някъде, където не съм одобрил предварително, ще й откажеш, а после ще ме уведомиш, нали?

— Абсолютно, господин Дювал.

— Ако тя отиде на място, което не влиза в предварителните планове, и има среща, за която да не знам, веднага ще ми докладваш, нали?

— Точно така, господине. Не разбирам…

— Защото никак не ми се иска да узная, че твоята лоялност се е преместила от мен към моята съпруга, Ерол. Тя е красива жена. Сигурен съм, че осъзнаваш това.

— Боже, господин Дювал, би трябвало да съм…

— Жена ми би могла да върти всеки мъж около пръста си. Би могла да накара човек да направи за нея нещо, за което знае, че не би получила одобрението ми.

— Кълна се в Бога, господине! — възкликна шофьорът, като преглътна мъчително. — Не, господине, това никога не може да се случи! Не и с мен. Вие сте шефът. Никой друг.

Пинки го възнагради с широка усмивка.

— Добре. Радвам се да чуя това от теб, Ерол. Сега можеш да си вървиш.

Слисан и съкрушен, Ерол се измъкна от кабинета. Пинки го наблюдаваше как си отива и си мислеше, че се е нахвърлил върху него малко по-остро от необходимото, но точно по този начин човек с неговото положение вдъхваше и поддържаше страха в хората, които работеха за него.

Например Сачъл. Сега той бе гост на Ангола и щеше да остане там известно време. Нима страхът се явяваше мощен мотиватор? Пинки се бе кикотил тайничко няколко пъти, когато се сещаше колко бързо е капитулирал Сачъл, когато футболните аспирации на сина му бяха застрашени.

Но тази вечер не му се смееше. С Реми ставаше нещо и проклет да бъдеше, ако не разбереше какво.

От седмици насам този проблем го тревожеше като болен зъб. Реми беше станала необичайно самовглъбена. „Необичайно“ бе съвсем условна дума, защото от време на време се отдръпваше навътре в себе си и нищо не можеше да я докосне — нито шеги, нито секс, нито заплахи да се вземе в ръце. Тези периоди обикновено бяха кратки и тя винаги ги преодоляваше. Но ако не се смяташе този недостатък на характера, тя бе толкова идеална, колкото можеше да бъде една жена.

Ала сегашният период на униние бе продължил по-дълго от обикновено и бе доста по-дълбок. Когато погледнеше в очите й, те сякаш бяха затворени. Когато се засмееше, което се случваше рядко, изглеждаше насила. Когато й говореше, беше разсеяна и вяла.

Дори и в леглото, като че ли не можеше да я докосне, независимо колко нежен или груб беше. Тя никога не му отказваше, но в най-добрия случай действията й можеха да бъдат описани като пасивни.

Симптомите бяха като на жена, която си има любовник, но това бе невъзможно. Дори да беше срещнала друг мъж, което бе почти невероятно, не можеше да се вижда с него, без Пинки да узнае за това. Винаги знаеше как е прекарала всяка минута от деня си.

Съмняваше се, че верността на Ерол се с прехвърлила към съпругата му. Този човек твърде много се страхуваше от него. Но даже и ако се предположеше, че Реми е успяла да го подкупи или направи нещо друго, за да мине на нейна страна, някой от широкия кръг познати на Пинки щеше да я издаде. Вече беше питал домашния персонал за телефонните разговори. Освен тези с Флара, нямаше други. Никой не беше идвал в къщата да се среща с Реми. Не беше получавала пратки, нито лични писма.

Значи любовната връзка се отхвърляше.

Тогава какъв, по дяволите, можеше да бъде проблемът? Тя притежаваше всичко, което една жена можеше да има или мечтае. Все пак не биваше да забравя, че тя сигурно мисли другояче.

Когато се ожениха, тя се намуси при новината, че университетът не влиза в плановете за бъдещето й. Именно тогава започна да взема задочни курсове и да чете всяка проклета книга, която й попаднеше в ръцете. Той се примири с жаждата й за знания, докато това стана толкова уморително, че я принуди да ограничи учението и да чете само когато го няма вкъщи.

Няколко години след това я завладя идеята да тръгне на работа, поне за по няколко часа дневно. Този й каприз бе потушен доста бързо.

Дали сегашното й настроение не бе просто поредният женски каприз, който трябваше да изтърпи, докато тя се върнеше в нормалното си състояние?

Или беше нещо по-сериозно?

Под действието на някакъв импулс той извади една картичка от визитника на бюрото си.

— Доктор Карут, моля. — След това се представи и разговорът веднага беше прехвърлен към гинеколожката на Реми.

— Здравейте, господин Дювал.

Курвата го поздрави рязко, сякаш искаше да му покаже, че има да върши много по-важни неща, отколкото да говори с него. Беше чувал от лекарите, с които играеше голф, че е абсолютна мъжемразка, страшилището на болницата. Тя беше една от онези жени, които сякаш правеха всичко възможно да изглеждат непривлекателни и неприятни, особено за мъжете.

Пинки никога не я беше харесвал и знаеше, че чувствата им са взаимни. Но Реми беше нейна пациентка, защото Пинки за нищо на света нямаше да позволи на друг мъж, който и да било, този вид интимен достъп до жена му.

— От името на госпожа Дювал ли се обаждате? — попита тя. — Надявам се, че й няма нищо.

— Точно това бих искал да знам. Има ли й нещо?

— Не мога да обсъждам пациентите си с вас, господин Дювал. Това би било в разрез с професионалната ми стика. Като адвокат вие би трябвало да знаете това.

— Не говорим за пациент. Говорим за моята съпруга.

— Дори и така да е. Болна ли е?

— Не. Не точно.

— Ако госпожа Дювал желае да се консултира с мен, кажете й да се обади в кабинета ми утре сутринта и да си запише час. Ще намеря време да я прегледам. Извън това би било нередно да продължавам повече този разговор. Приятна вечер — рече тя и затвори.

— Скапана лесбийка!

Рязкото й държане го вбеси, но разговорът му бе казал това, което му бе нужно да знае. Доктор Карут винаги му говореше високомерно. Така говореше с всички. И тази вечер не бе по-различна. Ако напоследък на Реми бе поставена сериозна диагноза, лекарката щеше да се държи по-разтревожено. Щеше да изостави за момент лошото си мнение за него, за да открие какви симптоми е забелязал, за да се обади.

И все пак това обаждане си оставаше изстрел в тъмното. Проблемът на Реми не беше здравословен, а душевен. Нещо й тежеше и искаше да го скрие от него.

Но каквото и да бе, той щеше да го открие. Рано или късно то щеше да излезе на повърхността и тогава щеше да го задуши.

Тези нейни малки бунтове не траеха дълго. Бяха просто раздразнения — като ухапвания от комар, които дяволски те сърбят няколко дни, а след това изчезват, без дори да оставят белег, за да си ги спомняш.

Той можеше да формира отношението на Реми лесно като пластилин. С няколко думи можеше да изчисти ума й от всякакво недоволство. В ръцете си държеше пожарогасителя, който можеше да потуши всеки огън на бунта, запалил се в сърцето й. Защото знаеше от какво се страхува най-много.