Сандра Браун
Последният ден на карнавала (2)

Втора глава

— Реми?

Тя се обърна и отмахна кичур коса от челото си с облечената си в ръкавица ръка.

— Здравей. Не те очаквах.

Пинки Дювал мина по пътеката на оранжерията, прегърна я и я целуна силно.

— Спечелих.

Тя отвърна на усмивката му:

— Така си и мислех.

— Още една оправдателна присъда.

— Поздравления.

— Благодаря ти, но това едва ли беше предизвикателство. — Широката усмивка някак противоречеше на скромността му.

— За един не толкова блестящ адвокат щеше да бъде.

Поласкан от похвалата й, той се усмихна още по-широко.

— Отивам до кабинета си да се обадя на няколко места, но когато се върна, ще празнуваме. Роман е готов и чака с хората си. Всъщност, докато влизах, забелязах, че пристигат фургоните на организаторите.

Икономът им Роман, заедно с целия персонал на къщата, беше нащрек от самото започване на процеса. Партитата, които Пинки организираше, за да отпразнува юридическите си победи, допринасяха за неговата известност също толкова, колкото и бляскавият пръстен с диамант, който носеше на кутрето на дясната си ръка и от който идваше прякорът му.

Гала партидата след процес бяха очаквани с такова нетърпение, с каквото и самите процеси, и бяха старателно отразявани в медиите. Понякога на Реми й се струваше, че съдебните заседатели гласуват за оправдаване само за да могат да се включат лично в едно от прославените празненства на Пинки Дювал.

— Има ли нещо, което трябва да направя? — Разбира се, че нямаше, и тя го знаеше предварително.

— Просто се покажи толкова страхотна, колкото си винаги — каза й той, плъзна ръце надолу по гърба й и отново я целуна. След това я пусна и избърса мръсното петно от челото й. — Между другото какво правиш тук? Знаеш, че не обичам много-много движение из оранжерията.

— Не е имало много движение. Само аз. Донесох една папрат от къщата, защото изглеждаше повехнала, и си помислих, че са й нужни малко грижи. Не се притеснявай, не съм пипала нищо, което не трябва.

Оранжерията беше територия на Пинки. Градинарството му бе хоби, но той го приемаше сериозно и бе също такъв педант по отношение на реда и точността в оранжерията, както в адвокатската работа и всяка друга област в живота си.

Огледа с гордост редиците растения, които беше отгледал. Малко от неговите приятели и още по-малко от враговете му знаеха, че една от страстите му са орхидеите, в които се бе специализирал.

Бяха взети извънредни мерки, за да се поддържа крехкият баланс на климата в оранжерията. Дори вътре имаше специално помещение, където се съхраняваше оборудването, контролиращо и регулиращо температурата. Беше изучил тази област най-изчерпателно и на всеки три години веднъж участваше в Световния конгрес на орхидеите. Знаеше точната светлина, влажност и температурни условия, в които цъфтеше всеки сорт. Трепереше над тях като сестра от родилно интензивно отделение и осигуряваше на всяко растение нужните саксии, дренажи и проветряване. В замяна очакваше от тях да бъдат образцови и необикновени. И те бяха, сякаш за да не разочароват господаря си. Обикновено. Но сега той се намръщи, приближавайки се към група растения с етикет Oncidium varicosum. Стъбълцата бяха натежали от цветове, но не толкова изобилни, както на съседните.

— Отглеждам ги от седмици. Какво им става? Видът им е много лош.

— Може би не са имали нужното време да…

— Имаха достатъчно време.

— Понякога…

— Те са лошокачествени растения. Ето какво им има.

Пинки вдигна спокойно една от саксиите и я пусна на пода. Тя се разби в каменните плочки. Скоро още една последва първата.

— Пинки, недей! — Реми клекна и взе в ръка едно от нежните растения.

— Остави го — рече студено той, докато обричаше следващото растение на същата съдба.

Не пощади нито едно. Скоро всички лежаха на парчета на пода. Той стъпи върху едно от стъбълцата и размаза цвета под петата си.

— Разваляха вида на оранжерията.

Реми, разстроена от стореното, започна да събира растенията. Пинки каза:

— Не се тревожи. Ще изпратя някой от градинарите да почисти.

След това излезе, като получи обещанието й, че скоро ще отиде да се приготвя за партито. Но Реми не напусна веднага, а остана, за да събере сама останките, като внимаваше да прибере всичко, което бе използвала, и да не личи, че е пипала каквото и да било.

Павираната пътека към къщата се виеше из моравата. Внимателно отглежданите цветни лехи бяха засенчени от дъбове с провиснал от тях мъх. Дърветата бяха тук векове преди къщата да бъде построена; оригиналната сграда датираше от началото на деветнадесети век.

Реми влезе и се заизкачва по задните стълби, за да избегне кухнята, килера със сервизите и приборите и трапезарията, където можеше да чуе организаторката на партито да издава резки заповеди на групата си помощници. Докато Пинки и гостите му започнеха да пристигат, всичко щеше да бъде готово, а обслужването с храна и напитки — безупречно.

Реми си беше отделила време само колкото да се облече, но бяха взети мерки, които да ускорят това. Една камериерка вече беше напълнила ваната й и чакаше по-нататъшни нареждания. Заедно обсъдиха какво ще облече Реми за вечерта. Когато планираха всичко, камериерката я остави да се изкъпе. Реми направи това бързо, тъй като знаеше, че ще има нужда от допълнително време за прическата и грима си. Пинки очакваше от нея да изглежда възможно най-добре на партитата му.

Петдесет минути по-късно, докато довършваше грима пред тоалетката си, го чу да влиза в спалнята.

— Ти ли си?

— И по-добре да не е никой друг.

Реми излезе от гардеробната, отиде при него в спалнята и му благодари за възхитеното подсвирване, когато я видя.

— Да ти налея ли нещо?

— Да, моля те — отвърна той и започна да се съблича.

Докато му наля скоч, той вече беше гол. Макар и на петдесет и пет, Пинки беше в отлична форма, фигурата му беше стегната от енергичните ежедневни упражнения и дълбоко мускулни масажи, правени му от масажист на договор. Гордееше се е фигурата, която поддържаше въпреки привързаността си към изключителните вина и забележителната нюорлианска кухня, включително и всеизвестните й десерти.

Той целуна Реми по бузата, пое чашата от ръката й и отпи от скъпото уиски.

— Донесох ти подарък и ти употреби огромни усилия да не го споменеш, макар че го видя.

— Смятах, че ти трябва да избереш момента, в който да ми го дадеш — отвърна скромно тя. — А и откъде да знам, че е за мен?

Той се засмя и й подаде увитата в лъскава хартия кутийка.

— По какъв случай?

— Нямам нужда от специален случай, за да направя подарък на красивата си жена.

Реми развърза черната сатенена панделка и внимателно разви златистото фолио.

Пинки отново се засмя тихо.

— Какво има? — попита тя.

— Повечето жени разкъсват пакетчетата с неприкрита алчност.

— Обичам да се наслаждавам на подаръка.

Той я погали по бузата.

— Защото не си получавала много, когато си била малка.

— Не и докато не се появи ти.

Под фолиото се показа черна кадифена кутийка за бижута, а в нея, върху бял сатен, лежеше платинена верижка с аквамарин, шлифован като смарагд и обграден с крушовидни диаманти.

— Прекрасно е — прошепна Реми.

— Хвана ми окото, защото камъкът е със същия цвят като очите ти. — Пинки постави чашата си на нощното шкафче, вдигна колието от кутийката и обърна Реми към себе си. — Мисля, че тази вечер можеш да минеш и без това — каза той, докато откачваше кръстчето, което тя носеше винаги. Замести го с новото колие и я заведе до овалното огледало от осемнадесети век, заемало някога централна част от будоара на разорена френска благородничка.

Застанал зад нея, той огледа критично отражението й.

— Хубаво, но все още несъвършено. Сега тази рокля не изглежда на място. Черното би било много по-добре. Нещо по-изрязано, за да може камъкът да лежи направо върху кожата ти.

Той свали ципа на роклята и я смъкна по раменете й. След това разкопча сутиена и го свали. Сега, когато камъкът лежеше във вдлъбнатината между гърдите й, Реми извърна очи от огледалото и се прикри с ръце.

Пинки я обърна с лице към себе си. Докато я гледаше, очите му потъмняха. Дъхът му докосна кожата й.

— Знаех си — каза той с пресипнал глас. — Това е идеалния фон за този камък.

След това я дръпна към леглото, без да обръща внимание на леките й протести:

— Пинки, вече съм облечена!

— За това служат бидетата. — Той я бутна върху възглавниците и я последва.

Макар и винаги да беше потентен, желанието за секс на Пинки никога не бе толкова силно, колкото след успешен процес. Тази вечер бе особено нетърпелив. Всичко свърши за минути. Реми все още беше с обувки и чорапи, но косата и гримът й бяха пострадали значително от агресивната му любов. Той се изтърколи от нея, посегна към чашата си и довърши питието, докато ставаше от леглото. След това, подсвирквайки си тихичко, прекоси спалнята и се отправи към своята гардеробна.

Реми се обърна на една страна и пъхна ръце под бузата си. Ужасяваше се от мисълта да започне цялата процедура по обличането отначало. Всъщност, ако имаше избор, щеше да заспи там, където си беше, и изобщо да пропусне партито. От самото начало на деня се чувстваше отпаднала и тази летаргия все още тегнеше над нея. Но последното нещо, което искаше Пинки да забележи, бе отпадналостта, която криеше от него от седмици.

Наложи си да стане. Още пълнеше ваната си, когато той се показа от гардеробната, току-що изкъпан и избръснат, облечен в безупречно скроен черен костюм. Погледна я изненадано.

— Мислех, че вече ще си готова.

Реми вдигна безпомощно ръце:

— По-лесно е да се започне отново, отколкото да се поправя. А и не обичам да използвам бидето.

Той я притегли към себе си и я целуна шеговито.

— Може би съм те оставил с един семестър повече в онова училище към манастира. Развила си някои ужасно превзети навици.

— Нали нямаш нищо против, ако се появя малко по-късно, а?

Той я шляпна отзад и я пусна.

— Ще бъдеш пленителна и чакането ще си струва. — След това, на вратата, прибави: — Не забравяй да се облечеш в нещо секси, черно и дълбоко изрязано.

Реми се позабави във втората вана. Чуваше как долу музикантите настройват инструментите си. Не след дълго гостите щяха да започнат да пристигат и да останат до малките часове на нощта, гощавайки се с разкошни ястия и силни питиета. Щеше да има музика, смях, танци, флирт и разговори, разговори, разговори…

Само мисълта за това я накара да въздъхне уморено. Дали някой щеше да забележи, ако господарката на дома решеше да остане в стаята си и пропуснеше партито?

Пинки щеше да забележи.

За да ознаменува победата си в съдебната зала, той й бе купил поредното красиво бижу. Колекцията й беше станала притеснително голяма. Щеше да се обиди, ако знаеше колко се ужасява от неговото тържество или колко малко цени този подарък. Но й бе невъзможно да извлече каквато и да било радост от неговата щедрост, защото красивите му и скъпи подаръци не можеха да заместят всичко, което й отказваше.

Все още с глава, облегната на ръба на ваната, тя се обърна и погледна към тоалетната си масичка, където новото бижу лежеше в облицованата си със сатен кутийка. Красотата на този камък някак й убягваше. Той не излъчваше топлина и всъщност изглеждаше студен. Вместо да хвърлят огнени искрици, фасетките проблясваха с ледена светлина. Напомняше на зимата, а не на лятото. Не я караше да се чувства щастлива и изпълнена, а куха и празна.

Съпругата на Пинки Дювал заплака тихо.