Сандра Браун
Последният ден на карнавала (21)

Двадесет и първа глава

— Нали разбирате, шерифе — рече разпалено Пинки, — отец Кевин е използвал пистолета на жена ми, за да я защити. Наистина е забавно, като си помислите — свещеник с пистолет!

Но на шерифа това изобщо не му се стори забавно.

— Откъде жена ви е имала пистолет?

— През кариерата си си създадох много врагове, което не би трябвало да ви изненадва. Макар и госпожа Дювал да има бодигард, насърчавам я да носи оръжие в чантичката си. И добре че го е имала днес.

Шерифът потърка брадичката си.

— Не знам, господин Дювал. Свидетелите твърдят, че се е борила с него.

Пинки се засмя добродушно:

— Напълно в нейния стил! Жена ми е голям инат и не обича да й казват какво да прави. Отец Кевин е искал да я изведе от тази свада, но тя е искала да остане и защити отец Грегъри. Изпитва голямо съжаление към него заради… нека я наречем — слабостта му. Такава си е тя. Винаги е готова да се грижи за онеправданите и да се нахвърли върху грубияните. Честно казано, благодарен съм на отец Кевин, задето е действал по този начин. Много умно от негова страна, задето я е извел оттук. Имам за какво да му благодаря.

— Сигурен ли сте, че са я завели у дома?

— Сигурен съм. — Пинки му протегна ръка. — Не мога да кажа, че за мен бе удоволствие, но е приятно да зная, че хората от община Джеферсън знаят как да откликнат бързо в кризисна ситуация.

— Благодаря ви, господин Дювал. Стараем се.

— Лека нощ — рече Пинки и се отправи към колата си.

— Само още едно нещо, господин Дювал. Защо свещеникът е цапардосал вашия човек по главата?

— Сигурен съм, че отец Кевин му се е ядосал, защото е изпуснал нещата от ръце. — Той хвърли поглед към колата и прибави сковано: — Нещо, с което смятам да се занимая незабавно. — След това му махна още веднъж и се качи на седалката отпред.

— Накъде? — попита Бардо.

Пинки се изкушавате да поемат по посоката, накъдето беше тръгнал микробусът, но след смрачаване, без да знаят къде точно отиват, можеха да карат с часове по тези лоши пътища и да не постигнат нищо друго, освен да се изгубят.

— Към офиса ми.

Бардо потегли към града.

— Какво каза на оня смешко?

— Скалъпих някаква глупава история.

— И той се хвана?

— Не му дадох друг избор. Ако му бях позволил да сметне това за отвличане, щеше да му се наложи да уведоми ФБР.

— Лошо за нашия бизнес.

— Много. А и обикновено ония от федералната служба не могат и задника да си намерят с две ръце. По-добре да се оправям сам.

Бардо погледна през рамо към задната седалка.

— Поне не те обвиниха в убийство. Спрях те точно навреме.

Ерол се беше свил в ъгъла на задната седалка и изглеждаше все още замаян от скорошното докосване на смъртта и следтравматичния пристъп на повръщане. Пинки бе на ръба да натисне спусъка, когато Бардо го спря. Той изтръгна тридесет и осемкалибровия от ръката на Пинки и го убеждава, докато се овладя.

— Не че не искам да те убия! — кресна тогава той на Ерол, който вече повръщаше в изсъхналите бурени до сградата. — Единствената причина, поради която ти пощадявам живота, е, че имам нужда от помощта ти, за да ги открием.

Точно тогава шерифът се приближи до Пинки и се представи. Той сподели какво са научили служителите му.

— Чиновничката е била толкова уплашена, че почти не са могли да се разберат с оператора от телефон деветстотин и единадесет, така че момчетата ми изобщо не са знаели на какво ще се натресат. Но веднага щом са поговорили с тези хора, са разбрали, че е нещо повече от обикновените истерични обаждания. Колкото и да не ми се иска да ви го казвам, господин Дювал, изглежда, жена ви е била отвлечена.

След едночасови дебати Пинки най-сетне успя да убеди шерифа, че свидетелите са се паникьосали и всъщност са видели не това, което твърдят. Това бе една от специалностите на Дювал. Беше усъвършенствал тази техника в стотиците си криминални дела. Свидетели, отначало заклели се в едно нещо, след кръстосания разпит на Пинки Дювал променяха всичките си показания.

— А монтьорът? — попита шерифът. — Той казва, че вчера свещеникът е дошъл тук в обикновени дрехи и е попитал как може да направи така, че маркучът на радиатора му да се спука.

Пинки дръпна шерифа настрани и показа с ръка пушене на цигара с марихуана.

— Схващате ли мисълта ми?

Шерифът схвана и призна, че показанията на монтьора — всеизвестен наркоман, може да не са съвсем надеждни. Жената, която бе плащала бензина си по време на инцидента, също отначало бе непоколебима в показанията си, но и тя в крайна сметка започна да се съмнява в очите и ушите си. Чиновникът, объркан от многобройните възможности, изброени му от Пинки, също призна, че свещеникът е изглеждал повече загрижен да измъкне госпожа Дювал от тази бъркотия, отколкото да й направи нещо лошо. Колкото до хулиганите, които се бяха опитали да ги преследват, те се разпръснаха веднага щом се върнаха и видяха колата на шерифа на „Кръстовището“. Тези, които бяха останали в кафенето, не знаеха „нищичко за нищо и никого“.

Пинки Дювал бе жива легенда. Първото нещо, което му каза шерифът, когато го видя, бе:

— За мен е голяма чест, господин Дювал! Виждал съм ви по телевизията.

Появяването по телевизията упражняваше като че ли магия върху обикновения човек. Пинки се възползва от страхопочитанието на шерифа. Способностите за дедуктивно мислене и чувството за дълг на офицера бяха заслепени от блясъка на Дюваловата слава.

Така Пинки постигна желания резултат — да предотврати разследването и хайката, — но това му отне доста време, вследствие на което похитителите на жена му спечелиха голяма преднина. Сега той се обърна към Ерол:

— Кои бяха?

Ерол преглътна с мъка и вдигна месестите си рамене чак до ушите.

— Бяха свещеници.

— Не ми казвай, че са били свещеници — каза Пинки с толкова тих глас, че звучеше зловещо. — Не е ли проникнало вече в пихтията, която ти служи за мозък, че онези двамата не са били такива, за каквито се представят?

Очевидно, без да усети обидата, Ерол отвърна:

— Всичко, което знам, е, че са същите двама мъже, които дойдоха в къщата преди няколко дни.

— И как изглеждаха?

— Све… — Той понечи да каже „свещеници“, но видя, че очите на Пинки се присвиват. — Както вече ви казах, господин Дювал, отец Грегъри е млад и хубавичък. Слаб, с тъмни коса и очи. Изглежда обратен. Не му млъква устата. Отец Кевин не говори много, но той е шефът. Безспорно.

— Той как изглежда?

— Хитър и потаен. От самото начало му нямах доверие. Той е този, когото хванах… ъ-ъ…

— Какво?

Ерол погледна Бардо, облиза нервно устни и прокара длани нагоре-надолу по бедрата си.

— Какво си го хванал да прави? — попита Пинки, като произнасяше натъртено всяка дума.

— Аз… ъ-ъ… тъкмо бях тръгнал към банята. Онази, до входната врата. И… хванах отец Кевин на стълбите. Слизаше.

— Бил е горе? Бил е на горния етаж на къщата ми и ти не си ми го споменал?

Бардо подсвирна тихо през зъби.

— Каза, че използвал тоалетната там, защото в долната се била свършила хартията. Проверих. Онова, кажи го де, беше празно.

— Ама ти си бил истински детектив! — изсумтя презрително Бардо. — Наред с Нанси Дрю.

— Млъквай — озъби се Дювал. — Как изглежда тоя кучи син физически?

Ерол описа мъж, по-висок от средния ръст, слаб, но силен, с обикновени черти, без видими белези или нещо друго особено, без мустаци или брада.

— Очи?

— Трудно е да се каже. Носеше очила.

— Коса?

— Тъмна. Пригладена назад.

Описанието отговаряше на стотици мъже от широкия кръг познати на Пинки, приятели и врагове.

— Който и да е, няма да живее дълго.

Никой не можеше да вземе нещо, принадлежащо на Пинки Дювал, и да му се размине. А това копеле бе отнело най-скъпото му притежание. Ако само я докоснеше… Само ако я пипнеше с пръст… Той изпита наслада, като си представи как убива този безименен мъж е голи ръце.

Бардо прекъсна смъртоносните фантазии на Пинки:

— Нещо не се връзва — двама свещеници, единият от които педал, да отвлекат жена. За какво ли им е притрябвала?

— Те не искат Реми, а мен.

Пинки нямаше доказателства в подкрепа на това, нито някаква основателна причина да го твърди. Но го знаеше със сигурност.

 

 

— Бутай, да те вземат мътните!

— Бутам!

Грегъри беше също толкова безполезен в натикването на микробус в блатист ръкав, колкото и във всичко друго. Бърк му подвикна да се старае повече. Двамата мъже атакуваха отново, като вложиха всичките си сили, за да тикат микробуса напред по подгизналата земя. Накрая успяха да го придвижат с няколко метра. Бърк си помисли, че всичко е тип-топ, но точно тогава микробусът заседна в тинята по дъното на калния поток и остана наполовина отгоре.

— Ами сега?

— Ще го оставим — отвърна кратко Бърк. — Така или иначе ще го намерят. Само че дотогава Дювал вече ще знае кой е отвлякъл жена му.

Бърк тръгна заедно с Грегъри по блатистата земя към пикапа на Дред, без да обръща внимание на хленченето на младежа. Беше дошъл с тази кола дотук, като Грегъри го следваше с микробуса. През цялото време Бърк не бе изпускал от очи огледалото. Всеки път, когато направеше завой, забавяше скоростта, докато предните фарове на микробуса не се покажеха. Очакваше Грегъри всеки момент да рухне психически. И нямаше начин да се предскаже какво би могъл да направи.

Сравнително хрисимо той се качи в пикапа за обратния път. Бърк потегли по виещия се път, заобиколен от двете страни от блата. Коренищата на кипарисите стърчаха от водата на метър-два от шосето. Над главите им висеше балдахин от ниски клони с испански мъх. Денем те приличаха на покрити с дантели ръце на хубавица, застанала в реверанс. Нощем придобиваха зловещия вид на скелетните ръце на вампир, от които висеше парцаливият му покров. От време на време предните фарове хващаха блестящите очи на някое нощно животно, което пробягваше по пътя им и отново се шмугваше в блатото.

Бърк караше предпазливо, но бързо. Тревожеше се за пациентката.

Дред я беше упоил с една от домашно приготвените си отвари, забъркана от бог знае какво. Но каквито и да бяха съставките й, действаше. Госпожа Дювал спа през цялото време, докато Дред изваждаше внимателно сачмите от гърба и лявото рамо. Също така извади и няколко парченца стъкло.

Малките ранички кървяха обилно, но Дред ги почисти основно и ги намаза с мехлем, за който твърдеше, че ще ги накара да зараснат и ще помогне за значителното намаляване на болката. По време на цялата процедура Бърк се мота наблизо, което правеше Дред още по-раздразнителен от обикновено.

Той буквално изтика Бърк от стаята и му напомни, че ако не отиде да бутне микробуса, до сутринта цяла Луизиана ще е заобиколила Дредовия магазин.

— Нищо не може да навреди повече на бизнеса от полицейски коли, паркирани отпред.

Бърк излезе неохотно, но знаеше, че приятелят му е прав за навременното отърваване от микробуса. Сега, когато се беше погрижил за това, нямаше търпение да се върне обратно и да види какво става с госпожа Дювал.

— Ти ме използва.

— Какво? — Грегъри повтори раздразнено твърдението си. Бърк отговори: — Ти прие условията на сделката, Грегъри.

— Когато я сключвахме, не ми каза, че става дума за пистолети и отвличания.

— А какво смяташе, че ще стане, когато взехме Реми Дювал днес?

— Помислих си, че ще я накараш да дари много пари на тази фалшива благотворителна организация. Помислих, че ще изпързаляш Пинки Дювал, ще му направиш някой номер, както във филма „Ужилването“. Никога не ми е минавало през ума, че ще отвлечеш жена му.

— Твоя си е вината, че се замеси в отвличане. Ако не беше флиртувал с оня хулиган, щеше да останеш на „Кръстовището“. Такъв беше планът ми: да ви оставя с Ерол там. Но не, теб те удари хормонът. Така че се цупи колкото си искаш, но не очаквай съчувствие от мен. Заради теб госпожа Дювал беше простреляна и всички се отървахме на косъм.

— И аз бях ранен! — изхлипа Грегъри.

— Колко жалко! Ако не бях зает с други неща, аз сам щях да те удуша. А сега млъквай, да не взема наистина да го направя.

— Ти си зъл, Базил, зъл!

Бърк се изсмя дрезгаво:

— Грегъри, ти още не си видял злата ми страна.

Младежът изхлипа още веднъж и Бърк усети съжаление към него. Това, което в началото бе изглеждало като филмов сценарий, бързо се бе превърнало в истински кошмар. Бърк възнамеряваше да го превози безопасно до града на следващия ден. Ако се криеше известно време, достатъчно, за да му заздравее лицето, нямаше да има никакви последици. Никой не знаеше истинската му самоличност. Той никога повече нямаше да играе ролята на отец Грегъри. Никой нямаше да заподозре, че третият син на уважавано семейство е участвал в дръзко отвличане. А и Дювал щеше да тръгне по петите на Бърк, а не на Грегъри. Да, Грегъри щеше да се оправи.

Младежът продължи да се цупи и мърмори нещастно, докато накрая заспа. Когато стигнаха до жилището на Дред, Бърк го разтърси, за да го събуди.

— Искаш ли Дред да направи нещо за лицето ти?

— Сериозно ли говориш? Не бих позволил на този трол дори да ме докосне! — После погледна към постройката в края на кея и потрепери леко.

— Както искаш — рече Бърк и излезе. — В предната стая има люлеещ се стол. Предлагам ти да си починеш.

Забеляза, че Грегъри не бърза да излезе от пикапа. Макар и да бе отказал помощ, Бърк щеше да помоли Дред да даде на младежа нещо, което да го облекчи малко. Намериха домакина си все още до леглото на госпожа Дювал.

— Как е тя?

— Спи като бебе.

Бърк трепна. Думата му напомни за изповедта й и бебето, което беше загубила. Дред беше изключил електрическата лампа, но на небоядисаното бюро гореше свещ. Тя лежеше по корем. Едната й буза беше заровена във възглавницата, а другата — обърната нагоре. Косата й беше отмахната от лицето и пригладена назад, за да не й пречи. Дред беше много добър в работата си.

Раните бяха спрели да кървят. Въпреки болката, която й бяха причинили, те бяха повърхностни. Бърк се запита дали все пак ще останат белези. Щеше да е жалко, защото кожата й бе безупречна и изглеждаше почти прозрачна. Спомни си първата нощ, когато я беше видял в беседката. И сега му изглеждаше също толкова нереална, колкото и тогава.

— Красива жена.

— Да, такава е.

— Това видение има ли си име?

Бърк се обърна и погледна сбръчканото лице на Дред.

— Госпожа Пинки Дювал.

Нямаше коментари относно разсъдъка на Бърк, нито възклицания на неверие, нито порой от въпроси или искания за обяснение. Той просто гледа дълго Бърк, после кимна.

— В шкафа има бутилка уиски. Обслужи се сам. — И се отправи към вратата.

— Човекът отвън го боли.

Дред се поколеба, за да покаже, че е чул, но не се обърна.

Бърк си сипа от уискито на Дред, като се зарадва, че е марково, а не долнопробно. Единственият стол в стаята беше с разклатени дървени крака и седалка от папур, изядена от гризачи, но той го притегли до леглото и седна предпазливо на него.

Не беше ял от почти двадесет и четири часа. Трябваше да порови из кухнята на Дред за нещо, но беше толкова уморен, че се отказа. Известно време седя така и наблюдава спящата жена, гледа нежното повдигане и спускане на гърба й с всеки дъх, мислеше за гърдите й и се смяташе за гадняр, задето се опитва да си ги представи.

Беше я разсъблякъл кавалерски и с разумна дистанция. Разумна дистанция. Но това не означаваше, че не е видял нищо. Господи, та как можеше? Когато човек имаше възможността да съзерцава обекта на фантазиите си гола, щеше да я гледа. Щеше да спре на гърдите й и да забележи, че зърната им са твърди, но много бледи. Кой би могъл да очаква от него да не види чорапите й, които стигаха до бедрата? Хайде стига! А бикините, които бяха толкова прозрачни, че изобщо не би трябвало да си прави труда да ги облича?

Той изпи две големи глътки уиски, които избухнаха в празния му стомах като снаряди.

Дясната ръка лежеше до тялото й е дланта нагоре. Бърк видя червения отпечатък от ключа върху кожата, когато бе стиснал ръката й. Не можа да се сдържи да не докосне белезите с върха на пръста си. Нейните откликнаха по рефлекс и се свиха към дланта й. Той отдръпна виновно ръка.

Третата глътка се изля в стомаха му, без да пари вече толкова силно.

Погледът му отново се насочи към лицето й. Клепачите бяха абсолютно неподвижни. Устните й бяха полуотворени. От едното ъгълче на устата й се бе спуснала струйка слюнка, обагрена в розово от раничката. Той я докосна с кутрето си и остави влагата по него да изсъхне сама.

Отпи още веднъж.

Е, вече го бе направил. Беше извършил углавно престъпление. Животът му се бе променил неотменимо. Ако на другата сутрин върнеше госпожа Дювал на съпруга й, Бърк Базил не можеше да продължи живота си, както преди. Вече нямаше връщане назад. Всички мостове бяха отрязани.

Предполагаше, че би трябвало да се чувства по-виновен, засрамен и изплашен, отколкото се чувстваше сега.

Може би уискито го беше замаяло. Може би бе прекалено тъп, за да се бои от последствията, които го очакваха. Но докато заспиваше, заслушан в равномерното дишане на Реми Дювал, се чувстваше дяволски добре.