Сандра Браун
Последният ден на карнавала (5)

Пета глава

— Двойно или нищо? Тя ще спре пред нас и ще ни отправи внимателен и опипващ поглед. Хващаме ли се на бас?

Бърк потърка челото си — преди час бе започнало главоболието. Сега то пулсираше по-силно от барабаните на джазовия оркестър и бе надвило двете таблетки аналгин. Може би трябваше да приеме предложението на Пату за една седмица платен отпуск, но предпочиташе да работи, отколкото да виси вкъщи, където имаше прекалено много време да мисли.

— Не искам повече да играя, Мак. Хайде стига, а?

Мак Макуен му се усмихна неустоимо.

— Давам ти шанс да си върнеш част от парите, които загуби от мен.

— Не, благодаря.

Макуен се обзалагаше за всичко: от резултатите от световното по бейзбол до това коя хлебарка ще спечели надбягването до кутията с понички. Разочарован от липсата му на интерес, Макуен отново насочи вниманието си към танцьорката по монокини, която — дявол да го вземе! — наистина спря пред него. Друсайки гърдите си, тя намигна на полицая от отдел „Наркотици“, който беше млад, хубав и се обличаше като манекен от списание за мъжка мода дори и когато не се преструваше на непохватен пришълец от друг град, поемащ с пълни шепи нощния живот на Бърбън Стрийт.

В сравнение с него Бърк изглеждаше уморен, рошав и кисел и именно така се чувстваше. Беше прекарал в безсъние по-голямата част от предишната нощ, като ту потъваше в самосъжаление, ту се ядосваше до полуда от отказа на Барбара. На сутринта двамата си бяха пожелали враждебно добро утро и довиждане, а през целия ден избухваше от нищо.

Бърк наблюдаваше намръщено Мак, който гледаше въртеливите движения на танцьорката. Какво ли беше първото му име? Познаваше го само като Мак. Знаеше, че Макуен е правил безброй постъпки да го прехвърлят в отдел „Нравствен и наркотици“, докато най-сетне, преди по-малко от година, го бяха назначили. По мнението на Бърк, това момче беше твърде себично и възторжено, за да бъде добро ченге.

— Залагам петдоларова банкнота, че циците й са силиконови — рече Макуен, когато момичето се придвижи по-нататък. — Ти какво казваш?

— Казвам, че бих бил адски тъп, ако залагам пари за такова нещо. Как предлагаш да го проверим? Като я попитаме ли?

Но Макуен не можеше да бъде провокиран. Все още с обезоръжаваща усмивка, той вдигна содата си и отпи.

— Просто се бъзикам с теб, Базил. Опитвам се да те накарам да се усмихнеш. Пък и само да доближа до такова гадже, мойта старата ще ме убие. Адски е ревнива. Никога не съм й давал поводи. Гледам, дума да няма, но никога не съм я мамил, а пък се водим вече от три години. — Дългата му брачна вярност като че ли го изненадваше. — Ти кръшкал ли си някога, Базил?

— Не.

— Ама никога ли?

— Не.

— Божке, това е впечатляващо! С всичките тия жени, дето срещаш. И си женен от дълго време, нали? От колко?

— Достатъчно дълго.

— Щастливо?

— Да не си решил да ставаш брачен консултант или какво?

— Не се стягай — рече обидено Мак. — Само попитах.

— Е, недей да питаш. Тук сме да работим, а не да ни текат лигите по танцьорките или да обсъждаме личния ми живот. Могат да те убият много лесно, ако престанеш да мислиш за работата и…

— Нашият човек току-що влезе — прекъсна го Мак. Все още гледаше към събеседника си и се усмихваше. Може би беше по-добро ченге, отколкото Бърк предполагаше. — Идва насам. С грозно жълто спортно сако.

Бърк не се обърна, но почувства адреналина, който се вдигаше преди всеки арест.

Агентът купуваше от този човек от месеци насам. Името му беше Роланд Сачъл. Беше дребен пласьор, но само на качествена стока, и не личеше да има затруднения със снабдяването. Смяташе се, че прави това повече заради вълнението, отколкото заради парите, които носеше. Той притежаваше законен бизнес — фабрика за чанти, която правеше копия на моделите на прочути дизайнери и ги продаваше в евтини магазини.

Територията на Сачъл не беше на улицата, а по модните клубове. Той обичаше да се вре сред известни личности. Добрият живот му се нравеше и той се движеше в кръгове, които можеха да си го позволят.

„Наркотици“ се надяваха, че ако вкарат Сачъл на топло, дори и за дребно провинение, той може да предаде Дювал. Агентът, който работеше по този случай, им беше дал информация по време на тайната им среща същата сутрин.

— Сачъл е амбициозен и алчен. През цялото време мърмори нещо за „шефа“ и тъй като той е шеф на фабриката си, предполагам, че става дума за шефа на търговията му с наркотици. Мисля, че Сачъл ще ни предаде шефа си, ако му предложим сделка.

— Казвал ли ти е някакво име? — попита тогава Бърк.

— Нито веднъж. Само „шефа“.

— Но залагам левия си палец, че е Дювал — рече Мак.

Пату попита:

— Сигурен ли си, че Сачъл ще се съгласи на сделка?

— Има хлапе, което играе футбол — обясни агентът. — Сачъл е луд по него, все се хвали. Догодина ще ходи в университета и естествено Сачъл ще иска да го види как играе. Само че ще му бъде трудно да отиде на мачовете, ако излежава присъда, даже и дребно наказание за търговия.

Бърк поначало мразеше да прави сделки с хора, които нарушаваха закона. Това беше неполицейско в точния смисъл на думата. Сачъл щеше отново да ги навести. Веднага щом излезеше на свобода, пак щеше да се върне към бизнеса си.

Но Бърк искаше Дювал. Беше готов да пожертва едно нищожество като Сачъл в замяна на Дювал.

В края на срещата агентът им беше казал, че този клуб е едно от любимите места на Сачъл — и нищо чудно, защото танцьорките бяха страхотни, а клиентелата — първокласна. А и беше притежание на една от фиктивните корпорации на Пинки Дювал.

С ъгълчето на окото си Бърк забеляза как Сачъл се спира да запали цигара, докато гледа наклепаната с грим танцьорка да търка чатала си във вертикалния пиринчен пилон. Изглеждаше напълно погълнат от действията й. След симулирания оргазъм я аплодира бурно и се придвижи нататък, като си проправяше път през задимената зала, ръкуваше се и подвикваше за поздрав. Очевидно търсеше някого и го намери на маса в тъмния ъгъл.

Първият му клиент за вечерта беше добре облечено юпи, толкова слабо, че направо мършаво. Бързите му движения и неспокойни очи показваха, че е закъснял с дозата кокаин. Сачъл направи знак на келнерката на коктейли и поръча питиета.

— По дяволите! — възкликна Макуен и скочи на крака. — Тая беше нещо друго, нали? Никога не съм виждал такава. Обръснала си е оная работа, а това направо ме подлудява! Трябва да ида до кенефа.

Той напусна масата, на която седяха с Бърк, и се отправи към тоалетната в задната част на клуба. Бърк също стана и се престори, че разглежда сметката, подадена му от гърдестата сервитьорка.

Когато Макуен стигна до вратата, която водеше към стаята за почивка, изпусна кутийка кибрит и се наведе да я вдигне.

Бърк видя как юпито подава на Сачъл нещо, което приличаше на сгъната банкнота. С ловкостта на картоиграч последният плъзна длан върху парите и посегна с другата ръка към джоба на жълтото спортно сако.

Бърк прескочи няколко маси, прекоси залата преди следващия удар на барабаните на оркестъра и извадил пистолет, изкрещя на Сачъл да не мърда. Макуен вече беше на линия. Дулото на пистолета му опираше зад дясното ухо на юпито.

Двама други полицаи от отдела, преструващи се на пияни зяпачи, само бяха чакали сигнала. Те връхлетяха през вратата на тоалетната и се включиха в ареста.

Докато му четяха правата, сякаш болното от анорексия юпи трепереше, плачеше и цивреше, че не може да отиде в затвора. Докато слагаха белезници на Сачъл и отнемаха малкия пистолет, който носеше в кобура на глезена си, той ругаеше яростно полицаите и ги питаше какво, майка им мръсна, мислят, че правят. Очевидно не знаели с кого се бъзикат. След това поиска да говори с адвоката си — Пинки Дювал.

— Десет на едно, че копелето ще ни чака там — рече Макуен, докато двамата с Бърк излизаха от клуба.

— Че това си е сигурен бас, Мак.

 

 

— Лейтенант Базил, радвам се, че ви виждам отново толкова скоро.

— Нямаше да имаш удоволствието, Дювал, ако от ръкава ти не изскачаха постоянно приятели престъпници — не му остана длъжен Бърк.

Както Мак бе предположил, когато пристигнаха в участъка, адвокатът вече беше там. Сигурно някой верен служител от клуба го беше предупредил, че са хванали Сачъл по време на сделка.

— Още ли ми имате зъб заради изхода на процеса с Уейн Бардо?

В момента на Бърк от всичко на света най му се искаше да забие юмрук в красивото самодоволно лице на Дювал и да префасонира скъпата му усмивка. Макар че наближаваше полунощ и човек можеше да очаква, че той ще се появи малко омачкан и току-що станал от леглото, адвокатът носеше костюм от три части и колосана бяла риза.

Миришеше на крем за бръснене. Всеки сив косъм от косата му си беше на мястото.

Усетил, че може да възникнат неприятности, Дъг Пату застана между тях.

— Ще заведа господин Дювал да се види с клиента си. Бърк, чакат те.

Той кимна към стаята за разпити, където през стъклото се виждаше арестуваното юпи, което пафкаше цигара така, сякаш тя бе последната на света.

— Как се казва? — попита Бърк.

— Реймънд… — Пату погледна етикета на папката, преди да я подаде на Бърк. — … Хан.

— Предишни задържания?

— Притежание и дребни престъпления. На изпитателен срок е.

Когато Бърк се обърна и тръгна към стаята, Дювал каза:

— Вместо да го арестуваш, защо не го застреля, Базил?

Тъй като знаеше, че адвокатът се опитва да го предизвика да направи нещо, за което да подаде оплакване, Бърк продължи да върви, докато влезе в стаята за разпити и затвори плътно вратата, служеща като бариера между него и Дювал.

Видя как Пату придружава адвоката до друга подобна стая, където ги чакаше Сачъл. Дювал щеше да посъветва клиента си да не казва нищо и той щеше да направи точно това. Но после полицаите щяха да останат сами със Сачъл. Може би щяха да успеят да го изморят и по същото време на другата нощ вече да затварят Дювал зад решетките.

Мак Макуен вече беше подложил Сачъл на разпит. Преди да поеме щафетата, Бърк си наля чаша горчиво студено кафе, издърпа един стол за себе си и го постави по-близо до арестувания.

— Говори, Рей.

Агентът вдигна ръцете си в белезници и опъна силно от бързо смаляващата се цигара.

— Не е сигурно. — Очите му обиколиха бързо стаята, като се спираха за кратко върху наблюдаващите го мрачни лица.

— Нямаме много срещу него, нали? — попита той.

— Две унции. Сега му претърсват колата, но по всичко изглежда, че ще се окаже чиста.

— Значи няма да бъде голяма работа — продължи Хан. — Дювал ще го отърве от дълга присъда. Заплахата с малка, така че няма да има за какво да се пазарим. Сега може ли да ми свалите това?

Един от полицаите се приближи към него и му свали белезниците.

— Благодаря — каза Реймънд Хан, докато разтриваше китките си. После се обърна към Базил: — Изкара ми акъла, като връхлетя през залата с изваден пистолет.

Хан все още изглеждаше нервен. Бърк предполагаше, че наистина е наркоман и именно затова изглежда толкова убедителен на пласьорите.

— Тази сутрин говорихме с няколко от бившите клиенти на Сачъл, които сега си излежават присъдата — каза му Бърк. — Съгласиха се да свидетелстват срещу него в замяна на по-ранно пускане. Тези наказания, в добавка към закъснения в датите на процесите, могат да извадят Сачъл извън строя за дълго. Да кажем, достатъчно, че синът му да завърши университета, без той да гледа нито една игра, освен може би по телевизията.

— Може и да се получи — рече Хан, докато си гризеше нокътя. — Но не знам. Той е един пуяк със самочувствие, голямо колкото целия Далас, но не е глупак. И както се оплаква от шефа си, ми се струва, че го е страх от него. А и може да бъде пуснат под гаранция, докато се точат делата.

Пату влезе в стаята.

— Изненада, изненада! Господин Дювал посъветва клиента си да си държи устата затворена. Надявам се да имаш нещо солидно за нас, Рей.

Преди агентът да отговори, Бърк каза:

— Знаеш ли какво си мисля? — Той се изправи бавно, като потриваше слепоочието си там, където все още пулсираше. — Мисля, че постъпихме глупаво, задето арестувахме Сачъл за дребна търговия. Трябваше да се въздържим, докато успеем да атакуваме фабриката и склада му.

— Той не търгува с наркотици там — рече Хан. — Опитах се да купя от него от склада или фабриката. Отказа ми. Старае се да държи двете си дейности отделно една от друга.

— Урок, който е научил от Дювал — забеляза сухо Мак.

— А и сме минавали по този път и не сме стигали доникъде — напомни Пату на Бърк. — Нямаме основателна причина да правим обиск на фирма, която изглежда съвсем законна. Никой съдия не би ни дал разрешение.

— Всичко, което искам да кажа, е…

— Ако провалим още една акция, никога няма да успеем да пипнем Дювал. Ако е Дювал.

— Дювал е — рече упорито Бърк.

— Поради което трябва още по-внимателно да си пазим задниците.

— Знам, Дъг, но…

— Литръл не би пипнал едно дело, без да има солидни доказателства…

— Да го подкрепи! — кресна Бърк. — Разбрах вече! Бог ми е свидетел, че вече съм чувал това конско толкова пъти, че ми с дошло до гуша.

— Просто не искам отново да затънем до ушите! — отвърна му в същия тон Пату. — Отделът не може да си го позволи още веднъж, нито пък ти!

Крясъкът на Пату бе последван от внезапно и неловко мълчание. Другите полицаи бяха извърнали погледи от двамата спорещи.

— Хайде стига — промърмори Мак. — Стегнете се.

На всички бе добре известно, особено на Бърк, че Пату го предпочита пред всички останали полицаи в отдела. Не само защото считаше Бърк за добро ченге, но и защото бяха постъпили тук като приятели. Бяха завършили академията в един и същи клас. Пату бе избрал администрацията пред работата на улицата, но рангът не играеше роля в отношенията им.

Доскоро.

Обстоятелствата около смъртта на Кев Стюърт предизвикаха напрежение в приятелството им и Бърк го усещаше. Но и разбираше на какво се дължи това. Дъг трябваше да отговаря пред началниците си за поведението и работата на всеки от подчинените си. Винаги бе трудно да играеш ролята на посредник, особено когато се опитваш да запазиш доброто име на полицай, който ти е и приятел.

Бърк осъзнаваше, че Дъг не желае да жертва кариерата си заради онази ужасна грешка. Здравата го бяха хокали, когато след инцидента стабилността и надеждността му бяха поставени под въпрос. Но подкрепи Бърк сто процента, служебно и частно, по време на процеса. Въпреки че в момента беше ядосан, Бърк разбираше, че Дъг не иска той да си загуби главата, като направи нещо безразсъдно и даде основание на изнервените началници да му отнемат значката.

От началото на скарването не бяха откъснали очи един от друг. Сега, когато се бе овладял, Бърк каза:

— Дай да опитам със Сачъл.

— В сегашното ти състояние, не — отвърна с равен глас Пату. — Може би утре.

— Утре вече ще се е измъкнал.

— Ще гледаме да си влачим краката максимално, докато го пуснем под гаранция.

Бърк въздъхна, потърка врата си и огледа мрачно останалите полицаи.

— Тогава си отивам у дома.

— Ами аз? — попита Хан.

Пату погледна Бърк.

— Ти кажи. Ти организира цялата работа.

— Има си хас! — промърмори той и се обърна към Хан. — Ще те затворим за два часа.

— О, боже! Мразя това вонящо място.

— Съжалявам, Рей, но не можем да те пуснем, защото и ние ще я оплескаме.

 

 

Пинки стана и затвори куфарчето си.

— Отиваш ли си? — възкликна невярващо Сачъл. — Не можеш да си отидеш! Аз какво ще правя?

— Ще прекараш нощта в затвора.

— В затвора? В затвора? Кога ще ме измъкнеш оттук?

— Ще започна да работя върху пускането ти под гаранция още утре сутринта. Страхувам се, че тази нощ трябва да останеш тук.

— Страхотно! Мамка му, страхотно!

— Няколко часа в килията ще ти се отразят добре, Сачъл. Можеш да поразмишляваш колко глупаво си постъпил.

Сачъл престана да мърмори и погледна остро Пинки.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си глупак, задето позволи да те арестуват в клуба да продаваш на клиент.

Пинки се беше сдържал, докато полицаите бяха в стаята, но сега, когато го оставиха за малко насаме с клиента му, се почувства свободен да даде воля на гнева си.

— Тоя не ми е непознат — каза в своя защита Сачъл. — Редовен е. Постоянно му продавам. Не смятах, че ще стане нещо, ако…

— Млъквай! — рече троснато Пинки. — Откога си започнал да ги употребяваш?

— Аз ли? Не ги употребявам. Никога не съм го правил.

— Но твоята приятелка ги употребява.

— Приятелка ли? За какво, по дяволите, говориш, Пинки? Аз имам съпруга. Дете. Нямам приятелка.

Пинки мразеше някой да го лъже. А още повече мразеше, когато лъжата бе толкова прозрачна, че сякаш искаше да му намекне колко е глупав.

— Танцьорката. Къдрава червена коса, кльощав задник. Малки цици, но зърната са й колкото чинийки за кафе. Хайде де, Сачъл, знаеш я!

Сачъл преглътна мъчително. По челото му изби пот и кожата му придоби мъртвешки блед оттенък на фона на яркото сако.

— Шибаш я от три месеца — рече нежно, почти съчувствено Пинки. — Тя ти дава секс в замяна за дрога. Моята дрога. Даваш й я безплатно. А това е кражба, Сачъл. И понеже й е безплатно, тя я ползва толкова много, че поне през половината време е твърде друсана, за да танцува. Както знаеш, тя е една от най-популярните танцьорки в клуба ми. Мъжете пият с часове, докато чакат номера й. Плащат добре, за да останат и видят всеизвестния й финал, но ако тя го отмени, си заминават рано. — Пинки се приближи достатъчно близо до Сачъл, за да може последният да подуши ментовата му вода за уста. — Твоите увлечения ми струват пари, Сачъл.

Под мишниците на жълтото сако на арестанта се образуваха кръгове пот.

— Не бих направил нищо против теб, Пинки. Знаеш това.

— Знам ли го? — Адвокатът поклати посребрената си глава. — Чух някои слухове, Сачъл. Приказки за теб и твоите амбиции, които ме разстройват.

Сачъл се опита да се усмихне, но устните му не го послушаха особено.

— Не можеш да вярваш на някакви си клюки.

— О, вярвам им. След тази нощ им вярвам.

— К-какво искаш да кажеш?

— Защо хитро ченге като Бърк Базил ще те арестува за две унции? Веднъж прояви небрежност, но е твърде умен, за да се занимава с евтин мазен мошеник като теб, освен ако не смята да поиска нещо.

— Като например?

— Информация. Доказателства.

— Ще му кажа да върви на майната си.

Без да обръща внимание на лицемерното възмущение на Сачъл, Пинки продължи:

— Ще те накарат да прекараш една-две нощи в затвора с най-голямата измет; ще те накарат да видиш колко лошо всъщност е там и когато грохнеш, ще ти предложат сделка. Предполагам, освобождаване от всички обвинения в замяна на информация за дейността ми.

— Никога не бих приел сделка!

Пинки се усмихна.

— Не, не вярвам, че ще го направиш.

Сачъл се отпусна.

— По дяволите, не! Никога не бих предал приятел.

— Уверен съм, че няма — рече Пинки С измамно меден глас. — Защото съм сигурен, че по-скоро би прекарал известно време в затвора, отколкото да се случи нещо лошо с момчето ти.

Сачъл се състари за секунди.

— Момчето ми ли? О, боже, Пинки! Недей. Аз…

Пинки сложи ръка на рамото на Сачъл, за да го успокои и спре брътвежа му.

— Очаквам с нетърпение това момче да играе за „Тигрите“, както и много други хора го очакват. — Той внимателно започна да масажира схванатото рамо на Сачъл. — Няма ли да бъде срамота, ако бъде ранен сериозно в някой нелеп инцидент; ако обещаващата му футболна кариера свърши внезапно, преди още да е започнала?

Сачъл се разплака.

— Нали не искаш синът ти да стане жертва на трагичен инцидент, Сачъл?

Хълцайки като дете, Сачъл кимна.