Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fat Tuesday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
Kristi_35 (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Последният ден на карнавала

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

ISBN: 954–459–437-X

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Пинки заби ножа в недопеченото си филе.

— Как се казва?

Реми извърна поглед от почервенелия от кръв сос, който се разля по чинията му.

— „Къщата на Джени“. Наречен е така в чест на едно тригодишно момиченце, чиято майка го изоставила. Било полуживо от глад, когато го намерили. Не успели да го спасят.

— Невероятно! — възкликна Флара. — В Америка, страната на хора с наднормено тегло, които харчат цели състояния за диети, едно дете буквално е умряло от глад?

— Ужасно е да си го помислиш, нали?

Реми внимателно бе избрала вечерта, когато Флара ще вечеря с тях, за да започне този разговор с Пинки. Знаеше, че Флара ще застане на нейна страна. Сестра й бе истинска боркиня против всякаква социална несправедливост.

Пинки завъртя за столчето чашата си с мерло.

— Този свещеник, отец…

— Грегъри — каза услужливо Реми. — Обади ми се и ме помоли да се срещнем, за да обсъдим специалните нужди на заведението.

— Като казва „нужди“, има предвид пари.

Тя кимна:

— Каза, че се мъчели да съберат финанси, за да отворят „Къщата на Джени“ и да започнат работа.

— Такива места винаги се молят за дарения. Защо не ядеш? — попита той и посочи чинията й.

— Не съм много гладна.

— Апетитът ти се развали от тези разговори за гладуващи момиченца. Ах, тази моя жена с нежно сърце! — Пинки се пресегна през масата и я погали по ръката. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще кажа на секретарката си утре да изпрати чек на отец Грегъри.

— Това не е достатъчно — каза тя и измъкна ръката си изпод неговата. — Искам да се включа лично.

— Нямаш достатъчно време, за да се включваш лично.

Пинки реши, че вече е приключил разговора и отново насочи вниманието си към пържолата. Но Реми не можеше да остави нещата така. Това бе нещо повече от нужда да си създаде хоби, душевен въпрос. Свещеникът бе казал: „Може би ако направите нещо в полза на децата…“

„Къщата на Джени“ бе директен отговор на молитвите й. Беше помолила за възможност да изкупи греха си и тя бе дошла е обаждането на отец Грегъри тази сутрин. Ако това бе, което Господ искаше от нея да направи, дори и Пинки Дювал не можеше да я спре.

Тя каза с равен глас:

— Имам няколко часа седмично, които не са посветени на нищо друго.

— Мисля, че би било добре за нея, Пинки — намеси се Флара. — Напоследък е толкова унила!

— Не съм — отвърна Реми.

— Значи и ти си забелязала? — обърна се Пинки към Флара, без да обръща внимание на протестите на Реми.

Момичето кимна и черните й къдрици се разпиляха:

— От месеци насам направо се влачи.

— Благодаря ти!

— Точно така е, Реми. След като и аз, и любимият ми зет сме го забелязали. — Тя потрепна с клепки към него. — Мога ли да получа малко вино?

— Не, не можеш — отвърна вместо него Реми.

— Господи, никакви държавни училища, никакви момчета, никакво вино. Все едно че живея на Марс!

— Сестра Беатрис би припаднала, ако те закараме обратно пийнала.

— Обзалагам се, че и сестра Бий понякога си глътва тайничко. Може ли да поговорим за Блажния вторник?

— Не тази вечер. — Реми забеляза, че Пинки е оставил разговора между нея и Флара да продължи, без да го прекъсва. Беше се втренчил в нея и острият му поглед я караше да се чувства неудобно. — За какво мислиш, Пинки?

— Мисля си как не ми се иска съпругата ми да се движи сред някаква си паплач.

— Дори не зная какво смята да предложи отец Грегъри — възрази тя. — Може само да помоли за разрешение да включи имената ни в списъка на поддръжниците им или пък да насърчим приятелите си да направят дарения. Не знам нищо, тъй като още не сме се срещали, но наистина бих искала да се включа в този проект. Или поне лично да предам нашия чек.

— Къде е това ново заведение?

— Не каза точно.

— А къде предложи да се състои срещата?

— Каза аз да избера мястото.

Пинки почука нетърпеливо с пръст по чашата.

— Защо е толкова важно за теб, Реми?

Това бе критичният момент. За да получи съгласието му, трябваше да каже нещо, което да му хареса.

— За мен е важно, понеже малката Джени не е имала някой Пинки Дювал, който да се появи в живота й навреме, за да я спаси. Не е имала нашия късмет с Флара.

— Направо ме побиват тръпки! — рече Флара.

Пинки се отпусна назад и направи знак на Роман да напълни отново чашата му.

— Добре, Реми, можеш да се срещнеш с него. Тук, в къщата. През деня.

— Благодаря ти, Пинки.

— Страхотно! — възкликна Флара.

 

 

Отец Грегъри затвори телефонния автомат и се обърна към Бърк:

— В тяхната къща утре следобед.

По време на предишния им разговор отец Грегъри беше дал на госпожа Дювал номера на телефона в мъжката тоалетна на един от стриптийз клубовете на собствения й съпруг. Звуците на басовите инструменти вибрираха през тънките като хартия стени.

— Тяхната къща? — повтори Бърк, като потриваше врата си. — Очаквах да се срещнем на публично място.

— Е, няма да имаме този късмет — рече Грегъри. — Значи няма да стане, нали? Трябва да се откажеш от този план.

Бърк помисли малко и каза:

— Всъщност така може и да е по-добре. За кога е уговорена срещата?

— Чу ли ме какво ти казах, Базил?

— Да, каза в тяхната къща утре. Попитах те в колко часа.

— Това никога няма да стане!

— Ще стане. Само трябва да запазиш хладнокръвие и да правиш всичко, което ти кажа.

— Може би си мислиш, че ме познаваш, Базил, но не е така. Всъщност аз съм страхливец. Когато дойде време да се прави избор, винаги мисля първо за себе си.

— Добре. Това е добре. Помисли за себе си. Ако ме изоставиш в критичен момент или пък се задавиш и изплюеш камъчето, представи си се в затвора за много дълго време.

Грегъри изстена отчаяно:

— Но дори и нещо да се обърка не по моя вина, сигурно пак мен ще обвиниш.

— Не, няма, обещавам — каза му искрено Бърк. — Независимо как свърши всичко, ще си излезеш от цялата работа свободен и чист.

— Свободен и чист? От Пинки Дювал? — изсумтя презрително Грегъри. — Едва не се напикавам от страх, когато се обаждам у тях. Спомням си, като бях малък, нашите говореха за него по време на вечеря. Той е шибаняк, един от най-силните мъже в града, ако не и най-влиятелният.

— Знам всичко за него.

— Тогава сигурно знаеш, че е дяволски страховит тип. Говори се, че е убивал хора, които са заставали на пътя му.

— Повече от слух е.

Ченето на Грегъри увисна.

— И все пак очакваш от мен да вляза в тази къща, да се правя на свещеник, да се срещна лице в лице с жена му и да взема пари от нея?

— Освен ако не искаш да влезеш в затвора и да станеш любимата на един, когото всички наричат Бика.

— Вече използва този коз. Дойдох с теб в катедралата и си изиграх ролята. Блестящо, бих прибавил. Вече сме квит.

— Никога не съм споменавал такова нещо — рече любезно Бърк. — Казах, че ако се съгласиш да играеш ролята на отец Грегъри, няма да те арестувам.

— Аз мислех, че това означава да я изиграя само онзи път.

— Е, значи си ме разбрал погрешно. В колко часа утре?

— Ти си напълно откачен, Бърк.

— Вероятно.

Грегъри беше съвсем прав. Този план наистина беше откачен. Драматичен — да. Ефективен — може би. Но определено откачен.

След като чу изповедта на госпожа Дювал, той обмисли плана от всички страни. Винаги можеше да има голям шанс нещо да тръгне наопаки, но бе взел всички мерки против провал. Опразни апартамента си и нае ново жилище, също толкова окаяно, под фалшиво име. След това смени тойотата с по-стар модел.

Когато се возеше в новата си кола, постоянно гледаше в огледалото за обратно виждане. Когато вървеше пеш, често проверяваше да види дали Бардо или някой като него не го следи. Беше сравнително сигурен, че никой не върви по петите му.

Дали Дювал се бе отказал от борбата? След като отказа предложението му за работа, може и да го бе изоставил като незначителен. Може би бе твърде самоуверен, за да се страхува от разплатата на едно свършено, разорено, опозорено бивше ченге. Ако очакваше отмъщение, може би си мислеше, че ще е импулсивно.

Именно затова този план можеше да свърши работа.

— Защо друго ченге да не играе отец Грегъри? — изхленчи Грегъри. — От къде на къде някой агент да не може да изиграе ролята?

— Защото ти си по-добър актьор от всеки друг в отдела.

Грегъри все още си мислеше, че участва в тайна полицейска акция.

— Е, добре, аз се отказвам — рече младежът и зае отбранителна поза. — Не искам повече да играя отец Грегъри. Предпочитам да отида в затвора, отколкото да накарам Пинки Дювал да тръгне по петите ми.

Бърк се нахвърли върху него:

— Ако сега ме изоставиш, кльощавият ти задник ще стане играчка на всеки перверзник в Нюорлианския общински затвор, ще се погрижа за това! — Сега младежът беше притиснат до стената на мъжката тоалетна. Бърк процеди през зъби: — Питам те за последен път, отец Грегъри, мамка ти! В колко часа утре?

 

 

— Радвам се да ви видя, госпожо Дювал! — усмихна се обезоръжаващо Грегъри Джеймс, докато се ръкуваше с домакинята. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с нас.

Тя погледна над рамото му към втория свещеник.

— Ъ-ъ, това е отец Кевин — заекна Грегъри. — Моят колега и съосновател на „Къщата на Джени“.

Бърк беше избрал този псевдоним в чест на Кев Стюърт, което му изглеждаше доста подходящо.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Поласкана съм, че искате да включите в списъка моята помощ.

Солариумът, където икономът ги бе довел, гледаше към моравата зад къщата и оттам добре се виждаше беседката. Бърк я погледна и каза:

— Имате красив дом, госпожо Дювал.

Не се притесняваше, че ще разпознае гласа му. В изповедалнята бе говорил с приглушен шепот и се бе покашлял престорено няколко пъти. Едва ли можеше да направи връзка и между спретнатия отец Кевин и небрежно облечения мъж с мустаци и бейзболна шапка, който й бе дал забравения плик с портокала в кафенето на открито.

— Благодаря. Моля, седнете.

Двамата с Грегъри седнаха на плетеното канапе. Тя се настани на един стол срещу тях и ги попита дали искат кафе.

Отец Грегъри се усмихна на иконома.

— С удоволствие. Без кофеин, моля.

— За мен също — рече Бърк.

Мъжът се оттегли, като остави свещениците сами с госпожа Дювал и нейния бодигард.

Широките рамене на мъжа стърчаха извън облегалката на стола му, а плетената мебел, като че ли се напрягаше, за да го удържи. Черният му костюм беше в контраст със слънчевата зимна градина. Изглеждаше толкова не на място тук, колкото и френски ключ във ваза с цветя.

Сърцето на Бърк трепна, когато влезе в солариума и видя познатия бодигард. Госпожа Дювал не го беше разпознала, но мъжът вероятно беше трениран да бъде постоянно нащрек. Бърк му се усмихна приятно и кимна. Бодигардът изръмжа нещо в отговор, но по погледа му не пролича да го е разпознал. Колкото и да плащаше Дювал на този тъпанар, беше много.

Госпожа Дювал се обърна към Ерол:

— Не е необходимо да стоиш тук. Сигурно ще се отегчиш от разговора ни.

Той помисли малко, погледна двамата свещеници така, сякаш ги предупреждаваше сурово, и стана.

— Добре. Но ще бъда отвън, ако имате нужда от мен.

Когато излезе, отец Грегъри се обърна към домакинята:

— Винаги ли е такъв или просто понякога е кисел?

Тя се засмя спонтанно. Бърк мислено благодари на Грегъри, задето бе създал непринудена атмосфера. До този момент младежът играеше изключително добре ролята си. Бъбриха весело, докато икономът, когото тя наричаше Роман, се върна с голям сребърен поднос и го постави на масичката на колелца, от която госпожа Дювал сама им сервира кафе и малки сладки с глазура. Движенията й бяха плавни, уверени, естествени. Държеше сребърния чайник така грациозно, както и лъжичката си, с която разбърка сметаната в кафето си.

— Нямам търпение да чуя всичко за „Къщата на Джени“.

Отец Грегъри се покашля и се премести малко по към ръба на стола.

— Идеята ми хрумна…

Бърк изключи, докато Грегъри се впусна в затрогващи речи за несъществуващия приют за бездомни деца. Макар да се преструваше, че попива всяка дума от устата на отец Грегъри, просто наблюдаваше лицето на Реми Дювал. Тя слушаше напрегнато и отговаряше както трябва на думите от професионалния жаргон, които Бърк бе казал на Грегъри да вмъква. Въпросите й бяха проницателни и интелигентни. Когато Грегъри й разказа измислената история за малката Джени, очите й се напълниха със сълзи.

— Колко трагично!

И тъй като тъгата й изглеждаше искрена, той се почувства зле от грубата манипулация на чувствата й. Но Бърк побърза да си припомни колко удобно й бе в беседката с Бардо. Никоя жена, която имаше доброволна връзка с този човек, не заслужаваше съжаление.

Той остави чашата и чинийката си на масичката и се изправи.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, отец Грегъри, но трябва да ме извините за малко.

Грегъри обърна глава към него толкова рязко, че вратът му изпука. Той погледна панически Бърк. Не бяха репетирали такова нещо. Не беше в сценария. Бърк нарочно го беше изпуснал, за да не увеличава тревогата на Грегъри. И понеже последният играеше ролята си гладко, Бърк реши, че може спокойно да го остави сам с госпожа Дювал за няколко минути. Само от толкова имаше нужда.

— Има тоалетна зад стълбите във фоайето — каза му тя.

— Благодаря ви.

— Бихте ли искали Ерол да ви я покаже?

— Не, благодаря, ще я намеря.

Той излезе от солариума, но веднага щом затвори вратата, се огледа за бодигарда. Не беше точно пред стаята, както бе казал, а в съседния кабинет, където гледаше телевизия. Гърбът му беше обърнат към вратата. Очевидно не смяташе отец Грегъри и отец Кевин за голяма заплаха.

Бърк влезе в тоалетната и затвори вратата, но само за момент. След това излезе и хукна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж и потръпваше всеки път, когато поскърцваха под стъпките му.

Първата врата на площадката беше на още една малка тоалетна. Бърк влезе и излезе от нея след най-много три секунди.

Колко слуги имаше в къщата? Нямаше начин да знае, но бяха поне няколко. Всеки момент можеше да налети на някой войнствено настроен иконом, който да попита какво, по дяволите, прави светият отец, като души из дома на господин Дювал. Щеше да се вдигне шум и щяха да го задържат, докато пристигне Пинки. И по същото време на другата сутрин трупът му щеше да бъде гощавка за хищните риби, които обитаваха дъното на залива.

Той отвори втората врата по коридора и намери това, което търсеше — внушителна спалня с отделни бани от двете страни и обширен балкон с изглед към предната морава.

Бърк не знаеше нищо за антиките, но всичко в стаята изглеждаше оригинално. Парите от наркотици явно се ползваха добре на разни търгове. Една от вещите — огледало на подпорки в ъгъла, поне три метра високо, отразяваше мъж с очила и свещенически одежди.

— Тоя път си направо на ръба, Бърк — промърмори той. След това надникна в гардеробната на Пинки, но камериерката вече беше подредила след излизането на господаря тази сутрин. Всичко беше в идеален ред. Нямаше нищо разпиляно.

В спалнята можеше лесно да се разбере коя нощна масичка на кого е. Пинки спеше от лявата страна. На неговата масичка имаше очила за четене, един брой на „Нюзуик“ и безжичен телефон. Бърк погледна за номера му, но пластмасовата табелка на телефонната компания беше празна. Вероятно нерегистриран номер.

Той отвори чекмеджето, като се надяваше да открие тефтерче с телефони, дневник или банкова книжка. Но Пинки беше твърде хитър, за да остави в чекмеджето нещо друго, освен шише сироп, протекла химикалка, още един чифт очила и бележник, който беше празен.

На масичката на госпожа Дювал имаше молитвена броеница и кристална гарафа с вода, затворена с малка обърната чашка. В чекмеджето имаше само кутия с картички. Но нямаше бележник с адреси. На кого ли пишеше?

От колко време го нямаше в солариума? Може би подозрително дълго за едно отиване до тоалетната? Ами ако по време на някоя реклама Ерол покажеше глава в солариума и забелязвайки само единия свещеник, попиташе къде е другият?

Хайде, продължавай!

Бърк отиде до гардеробната на госпожа Дювал. Камериерката не беше подреждала, не и след като господарката на дома се бе преоблякла за срещата си с отец Грегъри и отец Кевин. На сатененото столче пред тоалетката беше преметната блуза. Очевидно първо бе решила да облече нея, но след това бе предпочела да носи тази, с която беше в момента. Бърк я вдигна и потърка материята между пръстите си. Коприна. Той я постави на столчето точно както я бе намерил.

Забелязвайки ръбове на покритата с огледало стена над тоалетката, той ги натисна и част от огледалото изскочи напред, разкривайки чекмедже за лекарства. Четка за зъби и паста, успокоителни, клечки за уши, тампони, аспирин, противозачатъчни хапчета. И никакви рецепти.

Бърк затвори шкафчето и вече се канеше да се обърне, когато видя, че мраморната повърхност на тоалетката беше леко посипана с талк. Пудрата за тяло се намираше в кръгла кристална кутия със сребърен капак с орнаменти. До нея имаше луксозно пухче за нанасяне от агнешка вълна, което той вдигна и подуши. Не можеше да сбърка това ухание. Прокара пръсти по пухчето и в главата му се завъртяха омайни предположения за интимните места, които бе докоснало за последен път.

Какво, по дяволите, правиш, Базил? Обирай си крушите оттук!

Той върна пухчето на мястото му до кристалната кутия и напусна гардеробната, сякаш дяволът го гонеше по петите. На вратата на спалнята се поспря и се ослуша. След като не чу нищо, отвори лекичко вратата и излезе в коридора.

На половината път надолу Ерол се появи на стълбите.