Сандра Браун
Последният ден на карнавала (34)

Тридесет и четвърта глава

Дред го видя да се приближава и застана на кея.

— Крайно време беше. Вече те бях отписал.

— Още никой не ме е пречукал — рече Бърк. — Не дойдох заради дъжда.

Дред забеляза примитивните поправки на приятеля си и попита:

— Какво е станало с лодката ми?

— Доплавах дотук, нали? — тросна се Бърк, като веднага зае отбранителна позиция.

Беше в едно от най-лошите си настроения и колкото по-рано приятелят му разбереше това, толкова по-добре. Основните правила за диалога трябваше да бъдат установени сега, за да не стане недоразумение.

Лошото му настроение идваше от нощта, когато лежеше до Реми и се бореше с желанието си да я докосне. Това, което й бе казал, бе само отчасти вярно. Ако се любеше с нея, тя щеше да го намрази. Той щеше да бъде като всички останали мъже, включително съпруга й, които я бяха използвали.

Обратната страна на тази монета беше, че ако правеше любов с нея, щеше сам да се намрази.

Само преди пет дни я презираше, задето има връзка, каквато и да било връзка с копеле като Пинки Дювал. Презрението го предпазваше от желанието му. Но сега, когато знаеше всичко за живота й преди и след появата на Пинки в него, мнението му се бе променило драстично, тревожно. Вече не можеше да разчита на презрението да овладява желанието си.

— Как върви?

Докато лодката се приближаваше до кея, Бърк хвърли на Дред въжето.

— Не питай.

Дред премести цигарата в другия ъгъл на устата си.

— Хмм. Бих попитал „какво става“, но мисля, че сам мога да се сетя. Малкото фъстъче ти е завъртяло главата, нали?

Бърк се качи на кея и метна кисел поглед към приятеля си.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не съм вчерашен. Ако беше дърта и грозна като задник, това щеше да бъде лоша идея. Но като я гледам каква е…

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече раздразнено Бърк.

Дред се изкикоти дрезгаво, с глас на заклет пушач.

— От намръщената физиономия на отец Кевин ми се струва, че още не е нарушил обета си за целомъдрие, но дяволски се е изкушил да го направи.

Бърк пренебрегна шегата му и закрачи по кея към постройката.

— Имаш ли кафе?

— Къде е Реми?

— Оставих я в колибата.

— Сама?

— Нищо няма да й стане.

Тревожният поглед на Дред накара Бърк да се почувства още по-неловко от решението, което от самото начало му бе изглеждало глупаво.

— Колко време няма да те има? — беше попитала тя преди тръгването му.

— Колкото да отида до Дред, да взема малко продукти и да се върна.

— Часове.

— Нищо няма да ти стане.

— Вземи ме е теб.

— Лоша идея.

— Защо?

— Защото не знам какво ще заваря, когато отида там. Може да се наложи да бъда… гъвкав, а не мога, когато се тревожа да не се случи нещо лошо с теб.

— И тук може да ми се случи нещо лошо.

— Ако се приближи някоя лодка, се скрий. Ще се върна колкото се може по-бързо.

— Ами ако те арестуват, а аз остана тук?

— Ще им кажа къде си.

— Ами ако те убият, а аз остана тук?

— Дред знае къде да те намери.

Спорът продължи половин час, но той остана непреклонен. Сега, докато отпиваше силното кафе на Дред, все още се измъчваше от изражението й на изгубено момиченце, докато стоеше на вратата на колибата и го гледаше как се отдалечава. Нямаше да може да диша спокойно, докато не се върнеше и не я намереше жива и здрава. Не беше забравил за мъжете, които предишната вечер бяха минали да търсят отец Грегъри.

Сега той разказа на Дред за Грегъри.

— Случайно да се е връщал тук?

— След като ми е откраднал лодката? Как ли не! Ще го застрелям само да ми се мерне!

Бърк му разказа за хората, които го бяха търсили.

— Да пукна! — разкикоти се Дред. — Сватба?

— Така казаха.

Бърк посочи прастария черно-бял телевизор. Дред мразеше връзките с външния свят и включваше телевизора само ако над залива имаше ураган. Но Бърк го беше помолил да гледа новините.

— Чува ли се нещо за нас?

— Нито думичка.

— Така си и мислех. Дювал не иска никой да разбере, че жена му е била отвлечена. Лоша реклама.

— Така изглежда. Но колко време може да я няма жена му, без някой да забележи?

— В къщата има слуги, но те ще мълчат, ако Дювал им заповяда. Както и да е, Реми има сестра. Тя ще започне да се чуди, ако вече не е започнала.

— О, вече е Реми, така ли? Без да обръща внимание на иронията му, Бърк извади от джоба на джинсите си парче хартия и го шляпна на тезгяха.

— Ето списъка ми за покупки. Имаш ли нещо прясно?

— Като например?

— Зеленчуци. Плодове. Тя обича портокали.

— Обича портокали — повтори Дред, дръпна от цигарата си за последен път и я загаси в кухия корем на един керамичен алигатор. — Бърк, ако бях по-млад и по-силен и ако не те харесвах толкова много, щях да се сборя с теб и да те вържа, за да не се занимаваш с тая работа. Но съм стар, не съм толкова силен, колкото бях някога, и те харесвам. Затова мога да се сборя с теб само с няколко думи на предупреждение. Не обичам да се бъркам в работите на хората, ама…

— Ето, почва се!

— Аха, почва се. — Дред издуха облак дим, който до този момент бе задържал в дробовете си. — Защо не вземеш тази хубава жена и не я отведеш някъде далече? Ако я харесваш и тя изпитва същото към теб, защо двамата просто не изчезнете? Измъквайте се, докато още можете. Оставете тая работа зад гърба си и заминете заедно нанякъде.

— Тя не би избягала с мен, Дред. Но дори и да го направеше, аз не бих оставил тая работа, както я наричаш, недовършена.

— И как ще свърши всичко? Накъде отива?

— Не знам.

— Ама знаеш накъде не отива — рече Дред и подчерта думите си, като посочи Бърк с мазолестия си пръст. — Не отива на добре.

— Не е вярно.

Дред подръпна ядосано брадата си.

— Ти си получи отмъщението — повиши глас той. — Отне му жената. Независимо дали си я чукал или не, вече си си оправил сметките с него. Приключи с това, Бърк!

— Ще приключа, когато Дювал е мъртъв.

— Защо правиш това? Защо?

— Защото трябва! — кресна той. След това посмекчи тона си и каза раздразнено: — Просто донеси тия неща, че да тръгвам.

Мърморейки под нос, Дред грабна списъка и започна да събира нещата от полиците и да ги хвърля гневно в хартиен плик. Бърк отиде до телефонния автомат, пусна монети и набра един номер. Отговориха му на второто позвъняване.

— Добро утро, Дювал — рече той. — Помислих си, че ще мога да те заваря буден рано.

— Базил.

От устните на Дювал това име звучеше като обиден епитет. Добре. Надяваше се да се е превърнал в кошмара на адвоката.

— Ти направи една огромна грешка, Базил — по-голяма, по-самоубийствена от онази на Стюърт, когато се втурна в оня склад.

— Кевин не знаеше с какво ще се сблъска. Аз знам.

— Тогава сигурно знаеш, че ще те убия.

— Да ме убиеш? Първо ще трябва да ме намериш, задник такъв!

Бърк затвори, но няколко минути след това гледа в празното пространство. Жената на този човек беше отвлечена. Нямаше я от няколко дни и бе в ръцете на мъж, заклел се да отмъсти на съпруга й. И все пак Дювал изобщо не попита как е тя. Бърк повтори, но този път по-яростно:

— Задник такъв!

Сигналът „свободно“ прозвуча в ушите на Пинки.

— Не беше достатъчно дълъг, за да бъде проследен, господин Дювал — рече секретарката му от съседния кабинет. — Съжалявам. Можем да накараме нашия човек в централата да го направи, но ще отнеме известно време.

— Няма значение.

За най-голяма изненада на секретарката, Дювал започна да се смее — отначало тихо, но след това високо и зловещо. После погледна към Уейн Бардо, който също се усмихваше.

— Базил звучеше толкова самодоволно! Кучият син не знае, че вече сме го пипнали.

Бардо, който споделяше настроението на Дювал, хвърли на бюрото една папка от кафяв картон.

— Това ще направи сутринта ти пълноценна.

Пинки прочете червения етикет и пръсна съдържанието й по бюрото.

— Толкова скоро? Впечатлен съм.

Той разгледа черно-белите снимки. Бяха лоши и не особено ясни поради разстоянието, но образите можеха да бъдат разпознати. Пинки цъкна:

— Срамота, срамота, доктор Карут! — След това се обърна към Бардо: — Кажи на новичкия да докара колата. Отивам й на гости.

 

 

Когато Бърк отново се появи на кея, Дред вече беше сложил продуктите в лодката.

— Намерих два портокала — измърмори кисело той.

— Благодаря.

— Тук има достатъчно, за да изкарате няколко дни.

Бърк кимна, но в момента го занимаваха други грижи.

— Дред, току-що раздухах огъня на Дювал, така че се пази. При първите признаци за опасност изчезваш в блатото.

— Мога да се грижа за себе си, благодаря ти, синко. Може да съм стар и посивял, но не съм безпомощен.

— Слушай ме — каза Бърк, за да се увери, че е привлякъл напълно вниманието му. — Няма да си играеш с никой от хората на Дювал. Обещай ми, че ще се изпариш, ако започне да се навърта някой подозрителен. Бъди нащрек!

— Добре де, добре. Ох, по дяволите, пак тоя телефон!

— Ще се видим след два дни, ако не и преди това.

Дред се отправи към колибата, като не се знаеше дали ругае позвъняването или предупрежденията на Бърк, който изпитваше привързаност към по-възрастния си приятел. Ако нещо се случеше с Дред, никога нямаше да си прости, задето го е забъркал.

— Бърк!

Беше изминал само около двадесет метра, когато чу вика на Дред през бръмченето на мотора. Обърна се и погледна назад. Дред му махаше с ръка да се върне. Той обърна лодката и изкрещя:

— Какво има?

— Теб търсят!

Сърцето му подскочи. Дали не беше сбъркал в преценката си? Дали Дювал бе успял да го проследи толкова бързо? В кръвта му се разля адреналин. Той скочи на кея, преди лодката да е спряла напълно.

— Кой е?

— Брат ти.

Бърк се закова на място.

— Джо ли?

— Колко братя имаш?

— Какво иска? Как е разбрал, че съм тук?

— Не би ли било по-добре да попиташ него?

Бърк се затича към колибата и беше задъхан, когато вдигна слушалката.

— Джо?

— Хей, направо не мога да повярвам, че наистина говоря с теб! Обадих се, за да кажа на Дред да ти предаде да ми се обадиш, ако случайно се мернеш там.

— Добре ли си?

— Хей, голям братко, много съм добре. Ти си човекът, който сигурно е в беда. Поне всички мислят така.

— За какво говориш?

— За начало Дъг Пату изникна тук вчера сутринта точно на разсъмване. Карал по-голямата част от нощта и беше по-мрачен от всеки, когото съм виждал през живота си.

— Защо?

— Заради мистериозното ти изчезване. Доста го усуква, преди да си разкрие картите и да каже, че си в голяма беда. Попита ме дали не знам къде може да си отишъл.

— И ти му отговори…

— Истината. Не знаех. Казах му, че може да имам някои подозрения, но ще му спестя размишленията си заради семейната лоялност.

— Добре. Благодаря ти, Джо.

— Задръж малко. Има и още. Докато Линда го забавляваше в кухнята, телефонът в кабинета ми иззвъня. Беше Мак Макуен.

— Господи! И какво искаше?

— Същото. Намеците му бяха малко пресилени…

— Значи е бил Мак.

— Но му казах точно същото, което казах и на Пату: че не мога да му помогна. След като Пату си отиде, на два пъти се опитах да се свържа с Дред със слабата надежда ти да си в рибарската ни колиба и да сте се срещнали. Но никой не ми отговори. Малко се поуплаших и си помислих, че наистина може да си в опасност.

— Не съм.

— Тогава защо Пату и оня Макуен са убедени, че си? Макуен не прие „не“ за отговор.

— Колко добре ми е познато!

— Обади ми се пак посред нощ и звучеше още по-разпалено от преди. Казах му да върви на майната си.

— Добре.

— Но, Бърк, той се обади пак тази сутрин. Линда вече с откачила от страх: мисли, че си умрял или нещо подобно.

Макуен ме умолява, кле ми се, че ти мисли доброто, убеждаваше ме, че ако не му кажа това, което иска да знае, да чакаме погребение. Ако не съм го осветлял къде се намираш, си бил все едно мъртъв. Така и направих.

— Какво си направил?

— Осветлих го.

Бърк облегна гръб на стената и удари силно няколко пъти тила си в нея.

— Какво има, Бърк? Сбъркал ли съм?

Бърк не можеше да се сърди на брат си, задето е дал тази информация на Макуен. Мак бе настоятелен и убедителен. Джо бе постъпил така, както му бе повелявало сърцето.

— Не се тревожи.

— Какво става? Мога ли да направя нещо? Пату каза, че това било секретна полицейска информация.

— Нещо такова.

— Бърк, ако си загазил…

— Слушай, Джо, съжалявам, но нямам много време. — За минута помълча, а мозъкът му заработи бясно. След малко заговори бързо: — Моля те, не ме прекъсвай. Просто направи това, което ти казвам. Изчезни за няколко дни. Вземи и семейството си. Движете се с кола и плащайте само в брой. Никакви кредитни карти, никакъв обществен транспорт.

— Какво, по дяволите…

— Направи го! — кресна Бърк. — Обичам теб, Линда и децата. Направи го!

След няколко секунди Джо се съгласи неохотно:

— Добре. За колко време?

— Ще се обадя в офиса ти и ще ти оставя съобщение на телефонния секретар. Направи си нов код за изслушване. Не позволявай на никого да разбере къде отиваш. Ясно?

— Ясно.

— И, Джо, обади се на Нанси Стюърт.

— Вдовицата на Кев?

— Точно така. Кажи й да вземе момчетата и да се покрие. Същите инструкции. Със същата спешност. Схвана ли?

— Да.

— Благодаря, Джо. В колко се обади Мак тази сутрин?

— Преди по-малко от час.

— От Ню Орлиънс?

— Предполагам, че да.

— Даде ли му указания къде се намира магазинът на Дред?

— Не, той искаше да подмине Дред и да отиде направо в колибата ни.

По дяволите!

— А сега наистина трябва да вървя. Пази се, Джо!

Той затвори и се втурна към вратата. Дред беше на верандата и му препречи пътя. Бърк го заобиколи с бясна скорост, изтича обратно и продължи да бяга по кея, без да се забави и за секунда.

— Джо е дал на Мак Макуен указания как да стигне до колибата ни — извика той през рамо.

— Мамка му! На чия страна е Макуен?

— Не знам. Точно това ме тревожи.

— Ще има ли някой с него?

— Не бих се изненадал. Във всеки случай ще трябва да го изпреваря.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Това си е мой проблем, Дред. Развържи въжето, моля ти се — рече Бърк и скочи в лодката.

— И аз някога имах проблем. Ти ми помогна.

— Вече ми оказа помощ. Ще ти бъда благодарен вечно. — Той запали мотора. — Между другото сигурно ще се зарадваш да чуеш, че лекарството ти свърши работа. Раните на Реми заздравяха. Ако нещо се случи с мен, не забравяй да й кажеш… просто… Кажи й, че съжалявам за всичко.