Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (4)

4

Многоцветни японски фенери висяха окачени на усукани кабели над моравата, очертавайки осветената площадка зад имението на Клайв. Група гости, облечени с небрежна елегантност, се бяха скупчили близо до импровизирания бар, подреден върху маса с бяла покривка. Негър в бяло сако раздаваше чаши с желаните питиета. Бях облякъл син летен блейзър, за да прикрива пищова ми. Пийвах бира и хапвах канапенца с гъби, предлагани от чернокожа жена, вчесана на плитчици и с бяла престилка с къдрички. Излезеше ли човек извън очертанията на фенерите и ако изчакаше очите му да привикнат с околния мрак, можеше да види обсипано със звезди кадифено небе.

Уолтър Клайв бе облечен в бледожълто сако и тъмносиня риза. Не беше свалил авиаторските очила, навярно за да се предпазва от блясъка на фенерите. Жена в зелена ленена рокля излезе от къщата и пристъпи в светлия участък. Сребристоруса коса, дълбоко изрязано апетитно деколте, изящни бедра и дълги крака. Застана до строен, по-млад от нея мъж със същата светла коса.

— Доли — повика я Клайв, — тук съм.

Жената се обърна по посока на гласа, усмихна се и се приближи. Походката й ме накара да си представя шепота на ленената материя при всяко движение на бедрата й. Когато се присъедини към нас, тя целуна Клайв, а на мен протегна ръка.

— Това е Спенсър, Доли, човекът, когото наехме.

— Приятно ми е да се запознаем — рече тя.

Ръкостискането й бе силно. Ухаеше приятно на френски парфюм. На светлината на японските фенери очите й изглеждаха виолетови.

— И на мен — отвърнах.

— Видяхте ли вече Торнадо?

— Не, той тук ли е?

— Ама че сте забавен.

Интимността в тона и жестовете й навеждаше на мисълта, че ние двамата всъщност скоро ще бъдем в леглото, а дотогава просто убиваме времето.

— Да, наистина — рекох сега. — Имате ли някакви хипотези за нападенията?

— О, господи, не. Това не е моя работа.

— А каква е вашата работа?

Жената кимна към Клайв, който вече разговаряше с друга група гости.

— Да го правя щастлив.

— С което се справяте добре.

Тя май не направи нищо преднамерено, ала аз отново почувствах напрежението помежду ни.

— С което се справям доста добре.

Пени мина покрай нас и ме хвана под ръка.

— Извинявай, Доли, шефът ми нареди да го представя на гостите.

— Най-добре е заповедите да се изпълняват без отлагане — рече Доли и се понесе към Клайв.

— Съпруга? — попитах.

— Приятелка.

— Майка ти къде е?

— Напусна ни преди години. Сега живее в Сан Франциско с някакъв китарист.

— Рабирате ли се?

— С Доли ли? О, да. Тя се грижи татко да бъде щастлив, а когато той е щастлив, всички са щастливи.

— Кой е русият младеж с нея?

— Синът й — отвърна Пени. — Джейсън.

— Изглежда твърде млада за годините си.

Пени се усмихна лъчезарно.

Всички изглеждаме така.

Без да пуска ръката ми, тя ме поведе сред гостите. Спряхме пред някаква жена, чиято представа за неофициално облекло означаваше златни сандали на прозрачни токчета и бяла рокля от ефирна, подобна на газ материя. Хубава жена. Всички жени тук бяха хубави. Видът им внушаваше, че току-що са си взели душ, напръскали са се с люлякова вода и са отделили доста време да се приготвят за празненството.

— Това е Стоуни, по-голямата ми сестра — обяви Пени. — Стоуни, това е мистър Спенсър, когото татко нае, за да пази Торнадо.

— Доколкото виждам — рече Стоуни, телосложението ви е напълно подходящо.

— В този смисъл и вие имате с какво да се похвалите.

— Колко мило, че сте забелязали.

Кавалерът й прекъсна разговора си и протегна ръка.

— Корд Уайът — представи се той. — Щастливият съпруг на дамата.

Беше по-висок от мен, слаб и с леко отпусната мускулатура, която според мен е характерна за играчите на поло. Никога в живота си не съм гледал мач по поло, тъй че впечатлението ми може и да не бе много точно. Имаше познатия загар, съвършената усмивка. Жена му също. Поточно това важеше за всички присъстващи. Ако бях специалист по рак на кожата, тутакси бих се преместил някъде наблизо.

— А това е средната ми сестра Сю.

Нещо започваше да се повтаря. Руси коси, нежен загар, бели зъби. Роклята на Сю беше на цветя.

— Ооо — отвори уста Сю.

— „Ооо“ — откликнах аз.

— Никой не беше ми казал, че сте толкова секси.

— Жалко, и аз за пръв път го чувам.

— Е, сега поне вече знам.

— Не избързвай с преценките — засече я някакъв мъж.

— Съпругът ми Пъд — обясни Сю.

Протегнах ръка. Пъд не я пое. Май беше пиян. Като се позамислих, реших, че и Сю може би е пияна. Което никак не ми хареса, защото комплиментът й олекваше.

— Пъд — повторих аз и си дръпнах ръката.

Пъд трябва да тежеше стотина килограма, ала фигурата му издържаше най-много осемдесет. Приличаше на играч по футбол от университетския отбор, занемарил формата си през последните десетина години. По всяка вероятност имаше навика да се перчи като расов петел по пикниците на Ротари Клъб. Можех да се справя с него, както си подсвирквам песента на боксьорите от Мичиган и в същото време балансирам тюлен на носа си.

— Та как си, красавецо? — подкачи ме Пъд.

— Добре съм, благодаря, Пъд — отвърнах.

Нищо чудно да вложих малко повече язвителност, произнасяйки името му но иначе бях самата любезност.

— Жена ми смята, че си секси — повтори той.

Езикът нещо не му се подчиняваше, но ако го слушаше внимателно, човек схващаше по някоя и друга дума.

— Обичайната заблуда — опитах се да го успокоя. — Ти сигурно имаш същия проблем, Пъд.

Мъжът насреща ми се намръщи. Дори в трезво състояние, рекох си, мисленето не е най-силната му страна.

— Май нещо името ми ти пречи, а?

— О, Пъд — обади се Сю, — никой пет пари не дава за глупавото ти име.

Пени мълчеше, заинтригувана какво ще последва.

— Красавецът не харесва името ми — натърти дебелакът и се вторачи в мен. Щеше повече да ме уплаши, ако беше успял да фокусира погледа си.

— Нищо му няма на името — рекох небрежно. — Сигурно е съкратен вариант от нещо по-интригуващо.

— Баща му се казваше Пул — обясни Сю. — Пул Потър. На сина си казваше Пъдъл.

— Разбирам.

— Не ми харесва как разговаряш с жена ми, красавецо.

— Разбирам те — отвърнах.

— Хайде, изчезвай.

Сложи ръка на гърдите ми и ме побутна. Съвсем леко. Изобщо не помръднах.

— Пъд — опитах отново, — боя се, че ще сбъркаш.

— Да сбъркам ли? Аз? Не чу ли какво ти казах, изчезвай!

— Ти си пиян — опитах се да обясня, — а аз не се връзвам лесно. И все пак гледай да не ме докосваш втори път.

В дясната си ръка той държеше ниска тумбеста чаша, а течността вътре приличаше на бърбън. Пъд дръпна яка глътка за кураж.

— Трябваше да те изтъркалям по задник.

— Правилно — кимнах, — само дето нямаше да успееш и щеше да се изложиш като пълен глупак. Що не вземеш да се извиниш и всеки да си върви по пътя.

— Мислиш, че не мога?

Нито една от сестрите не направи опит да се намеси. Както ни наблюдаваше, в очите на Сю проблесна опасно пламъче.

— Виж, Пъд, с това си изкарвам прехраната още от времето, преди да почнеш да спиртосваш черния си дроб. Не си ми в категорията.

Той ме гледаше втренчено. Някаква частица от мозъка му проумя думите ми. Друга го подсети, че се е забъркал в каша, която не е в състояние да оправи. Но беше твърде пиян, за да отстъпи. Погледна жена си. Опасното пламъче все още проблясваше в очите й. Към което прибави и гадна усмивка.

— Не се оставяй да се разпореждат с теб, Пъд Потър — рече тя.

Той се намръщи, сякаш се опитваше да събере мислите си, сетне остави чашата на близката маса. Ударът бе точно какъвто го бях предвидил, бавно дълго дясно кроше, което можех да отбия, дори и да бях погълнат от писане на мемоарите си. Пресякох го с горната част на лявата ръка. Съперникът ми опита същия удар с другата ръка, който пропуснах, подпрях рамото му отзад и използвах остатъка от замаха му, за да го завъртя. В това положение подложих крак под задника му и леко подритнах. Той политна напред и падна на тревата, а когато се изправи, белите му панталони бяха украсени със свежозелени петна.

Уолтър Клайв се отдели от групата, която забавляваше, и тръгна към нас, следван от Доли.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Пъд е пиян — обади се Пени.

Клайв кимна.

— Нищо ново — отсече той.

— Да.

Вече изправен, Пъд изглеждаше леко дезориентиран, но готов да се бие.

— Сю — рече Клайв, — отведи Пъд у дома.

Сетне се обърна към мен.

— Моля да извините зет ми. Понякога уискито му се услажда твърде много.

— Няма нищо — отвърнах.

Клайв дори не се обърна да проследи дали Пъд ще си тръгне. Сю го поведе и двамата напуснаха светлия кръг, очертан от японските фенери. Доли ми се усмихна топло. Усмивката й ме накара да мисля за уханна коприна. Вече знаех със сигурност какво правеше, за да бъде Клайв щастлив.

— Пени — рече Клайв, — запознай мистър Спенсър с нашия треньор.

— Веднага, шефе — откликна Пени, отново хвана ръката ми и ме поведе към другия край на терасата. Клайв се върна при гостите, следван от Доли.

— Държа се с него, сякаш е малко момче — отбеляза Пени и се гушна в свивката на ръката ми.

— Такава ми е работата. Както и във всяка друга област, има много голяма разлика между аматьори и професионалисти.

— Така е.

— Съжалявам, че се случи.

— Но не и аз! — възкликна Пени. — Беше страхотно Спорел мен има нужда от ритник в задника всяка вечер.

— Според теб ще се наложи ли да повторя?

— Нямам представа. На сутринта може да не си спомня нищо.

Може би Сю ще му напомни.

— Май нищо не ти убягва, а?

— Просто си върша работата.

— Повечето, с които Пъд се заяжда, се страхуват от него.

— Като го гледам колко е сръчен с юмруците, по-хитро би било да избърза да ги уплаши.

Тя ми се усмихна, стисна още веднъж ръката ми и ме поведе през тълпата от гости.