Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (38)

38

В седем и петнайсет на другата сутрин, едва ли не с първите лъчи на слънцето, показало се откъм залива, вече вървяхме по Пауъл Стрийт на път към уговорената среща за закуска с Шери Ларк в ресторанта „Сиърс“ близо до Юниън Скуеър. Заведението се поизхвърляше с претенциите си за изискана кухня, но аз го харесвах и не пропусках да го посетя, когато идвах в Сан Франциско, защото то ме връщаше към спомените от детството ми. Всъщност смятах, че всички добри ресторанти приличат на „Сиърс“, докато не започнах да се храня навън в компанията на Сюзан Силвърман. В седем и половина вече се бяхме настанили в едно сепаре, пиехме кафе и чакахме Шери.

Когато седнахме, Сюзан вдигна слънчевите си очила на главата. Беше облякла бели панталони и черна блузка с къси ръкави, допълнена с тънко черно колие около врата. Шията й излъчваше сила. Ръцете й бяха слаби и жилави. За бедрата й знаех, че са стегнати. Беше седнала до мен, оставяйки отсрещното място за Шери.

Хипитата не робуват на часовника, Шери пристигна в осем и петнайсет. Вече бяхме изпили по две чаши кафе, а келнерката току ни наобикаляше с менюто.

Пепеляворусата коса на Шери бе сплетена на плитка, която стигаше до кръста й. На челото си беше вързала нагънато като лента червено шалче, а облеклото й се състоеше от дълга до глезените тениска, боядисана на петна. За жалост липсата на сутиен отдолу бе повече от очебийна.

Изправих се, като я видях да приближава, и побързах с представянето.

— Шери Ларк, Сюзан Силвърман.

Поздравиха се и Шери седна срещу нас. Аз също седнах на мястото си.

— Благодаря ви, че дойдохте — казах.

— Когато става дума за момичетата, винаги съм налице — отвърна Шери.

Келнерката отново донесе менюто. Умълчахме се, докато го четяхме. Аз си поръчах пържени яйца с лук, Сюзан геврек, но без добавките за мазане — масло или топено сирене, — а Шери — гофрети. Сюзан я наблюдаваше дружелюбно, но аз добре я познавах. Дружелюбното изражение означаваше, че отбелязва отсъствието на грим, сутиен и чорапи и наличието на въздълга тениска и сандали. Сюзан вече преценяваше доколко на сериозно се възприема Шери и вътрешно се забавляваше. Келнерката донесе билков чай за Шери, а на нас доля кафе.

— Странни неща стават в Ламар — отбелязах аз, гледайки Шери.

— По-скоро Ламар е странно място. Потиска волния дух.

— В какъв смисъл?

— Войнстващо мъжко его и прекалено злостен капитализъм.

— О, да, разбира се.

— Схващате ли, че това всъщност са два огледални образа?

— Мачизмът и капитализмът ли? — уточних аз.

— Абсолютно. Но вие сте мъж и едва ли разбирате.

Ето че се обърна към Сюзан:

— Но вие разбирате, нали?

— Да — отвърна Сюзан. — Естествено. Парите са власт, а мъжете открай време се интересуват единствено от властта.

Шери кимна, оценявайки интелигентността на Сюзан. Дори я потупа по ръката.

— А те дори не си дават сметка за това.

Сюзан ме погледна и в очите й забелязах игриво пламъче.

— Тъй-тъй! — възкликна тя.

— Щастливец съм, че имам теб — вметнах аз.

— Без съмнение — потвърди Сюзан.

— Кога за последен път говорихте с някоя от дъщерите си? — попитах Шери.

— Е, с всички тях говорих на погребението. Говорих и с Пени две седмици по-късно.

— За какво?

— Ами ние…

Поръчката пристигна, тъй че поседяхме мълчаливо, докато всеки получи своето. Шери веднага се нахвърли на гофретите. Изчаках да си поеме дъх и напомних:

— „Ние“?…

— Моля?

— Канехте се да ми кажете за какво сте разговаряли с Пени две седмици след погребението.

— А, да. Представяте ли си? Уолтър не ми е оставил нито цент.

— О, не.

Когато отчупи първата хапка от геврека, Сюзан все още не бе укротила пламъчето в очите си.

— Заявих на Пени, че според мен не е било редно да постъпи така. Та аз му създадох дом, родих му три прекрасни дъщери. Смятах, че заслужавам нещо повече.

— А Пени?

Шери отново нападна гофретите. Питах се откога ли не е яла.

— Пени винаги си е била лишена от чувства — каза Шери.

— Сериозно?

— Също като баща си — заяви Шери. — От двама ни аз бях надарената с въображение. С артистичност. Само моята душа е волна като птица. Пени е много… земна. Още от малка. Винаги е знаела какво иска и какво е необходимо да направи, за да го постигне.

— Значи е практична — отбеляза Сюзан.

— Направо отвратително — натърти Шери. — Такава практичност. Такъв материализъм. Такъв… мъжки характер.

Сюзан кимна замислено. Долавях, че се дразни от Шери, но само аз я познавах достатъчно добре, за да се досетя.

— Разбирате ли се с Пени? — попитах аз.

— Естествено… та тя е моя дъщеря.

Сюзан премига веднъж. Само аз знаех, че това означава много повече, отколкото изглежда.

— И все пак в случая не е проявила съчувствие — продължих.

— О, боже, не. Това не е в характера й.

— А другите момичета?

— Стоуни и Сю много повече приличат на майка си.

— Чувствителни, артистични, свободомислещи?

— Точно така.

— Знаете ли, че са се разделили със съпрузите си?

— И двете ли?

— Да.

Шери бавно сдъвка последното парченце гофрета, преглътна, сетне прехвърли вниманието си върху билковия чай.

— Е — рече накрая, — и бездруго не ги биваше особено за съпрузи. И двамата.

— И трите ви дъщери като че ли са се затворили в себе си. Не излизат, а и не приемат посетители.

— Самотата е добър лек — каза тя.

— Мислите, че тъгуват?

— Баща им ги е осигурил много добре.

— Някакво предположение защо и Стоуни, и Сю се разделиха с мъжете си точно в този момент?

— Както казах, нито един от двамата не беше идеалният съпруг.

— Но така е било от самото начало. Защо са избрали точно сега да се разделят?

— Навярно причината е смъртта на Уолтър.

— Защо?

— Ами сега, когато него го няма, Пени поема нещата в свои ръце.

— Е, и?

— А тя открай време си е пуританка.

— Смятате, че тя е наложила раздялата?

— Още като малка се отнасяше с неодобрение към безброй неща.

Кимнах, за да я насърча.

— От мен се очакваше да чистя, да готвя и да шия рокли — продължи Шери. — Сякаш можех да пренастроя душата си към нейния детски материализъм.

— Смятате, че може и насила да е накарала сестрите си да се откажат от мъжете си?

— Не вярвам да са оказали особена съпротива.

Тя направи знак на келнерката и си поръча две пасти.

— Не са ли обичали съпрузите си?

— Омъжиха се, за да угодят на баща си — отвърна Шери и налапа голяма хапка от първата паста, но това не й попречи да говори. — Баща им ги одобри, защото можеше да ги контролира.

— Как така Пени не се е омъжила?

— Млада е. Пък и, честно казано, мисля, че тя плаши мъжете, защото те обичат покорните жени. И от мен мъжете често се плашат.

— Вие не сте покорна — отсъдих аз.

— Не, не съм. Страстно съм отдадена на красотата, поезията, живописта, на духовното общуване, което често пъти притеснява мъжете.

— Ако Сюзан не беше тук, бих се притеснил.

Шери ми се усмихна.

— Иронията е тъй присъща на мъжете, нали, Сюзан? — каза тя.

— Така е — съгласи се Сюзан.

Още не беше изяла и половината си геврек. Шери омете и втората паста.

— Възможно ли е Доли Хартман да е имала връзка със съпруга ви преди двайсетина години?

— Оная кучка ли? Напълно способна е, разбира се, но преди двайсет години? Не, тогава ние с Уолтър бяхме много близки. Момичетата бяха малки, Уолтър все още не беше толкова известен. Не, точно тогава бяхме едно щастливо семейство.

— Доли твърди, че връзката им е съществувала.

— Не е.

Упорството й с нищо не ми помагаше.

— Какво знаете за Джон Делрой? — попитах я.

— Много малко всъщност. Джон беше част от деловата страна на живота… на която аз никога не обръщах особено внимание.

— Знаете ли от колко време работи за „Трите кобилки“?

— О, не. Беше си там, преди да замина.

— И кога е било това?

— Девет години оттогава.

— И с какво се занимаваше?

— Господи, не знам. Все се мотаеше наоколо с неговите момчета. Стегнат. Лъснат. Сдържан. Жаден за насилие.

Погледнах Сюзан. Тя сякаш разглеждаше хората на бара в дъното.

— Все още ли сте с онзи китарист? — попитах аз.

— С никого не съм. Свободата се постига най-лесно, когато си сам.

Момичето донесе сметката.

— Готова съм да тръгваме, когато пожелаете.

Аз пък бях готов още щом Шери Ларк влезе през вратата, но пък нали бях дошъл чак до Сан Франциско, за да говоря с нея. Направих последен опит да пробия.

— Някакви предположения относно убиеца на Уолтър?

— По принцип никога не мисля за смъртта. Излъчва негативна енергия. Съжалявам, но предпочитам да отдам цялата си енергия на живота.

Кимнах. Сюзан все така изучаваше бара, макар да имах чувството, че устните й потрепват. Вдигнах сметката и я разгледах.

— Няма ли да е проява на твърде злостен капитализъм, ако я платя сам? — попитах.

— И двамата знаем, че ако не го направиш, ще се почувстваш застрашен — отвърна Шери.

Платих. И после си тръгнахме.