Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (29)

29

Грил барът „Бат“ се тресеше здравата, Беше претъпкан с танцуващи и с двойки по масите, плътно доближили глави. Жалките пред бара бяха образували три редици. Теди Сап седеше сам на своята маса пред чаша кафе. Понечих да си проправя път, но хората сами се отдръпваха. Онези, които ме погледнаха, определено не ме харесаха.

— Пак си тук — посрещна ме Сап Не се отказващ лесно.

— Нов клиент — отвърнах и се отпуснах на свободния стол.

Появи се келнер, който наля кафе на Сап. Погледна и мен, но аз поклатих глава.

— Нищо ли няма да пиеш? — учуди се Сап.

— Имах дълъг ден. Само ще ми се доспи.

— Какво ще кажеш за обстановката? — попита Сап и се огледа наоколо.

— Не ми е по вкуса.

— Смущава ли те?

— Никак даже.

Сап ме изгледа по-внимателно.

— Теб нищо не те смущава, а?

— Като гледам как реагираха редовните посетители на появата ми, май и аз не съм им по вкуса.

— Е, не приличаш на гей — ухили се Сап.

— Ти също.

— О, зная. Затова съм си избрал тоя цвят на косата.

— Имаш ли си приятел?

— Да.

— С какво се занимава?

— Офталмолог е.

— Значи не дебнеш тук да се запознаеш с някого.

— Не.

— А каква е разликата?

— Ако си гей, важно е наистина да си такъв. Особено за мен. Нали толкова дълго бях редовен и… как да се изразя, моят контингент се чувства по-добре, когато може бързо да ме разпознае.

— Русата коса помага ли ти?

— Друго май не мога и да направя. И така приличам на някой от Световната федерация по борба. Е, все пак е по-добре от нищо.

— С мен няма да имаш проблеми, Русокоске. Да си научил нещо за семейство Клайв, което да не си знаел последния път, когато говорихме?

— Май са предприели голяма чистка.

— В смисъл?

— Изритаха Корд.

— Стоуни ще иска развод?

— Не знам.

— А къде е Корд сега?

Някъде в града. Мога да разбера.

— Ще ти бъда задължен.

Сап се изправи и тръгна нанякъде. Тук-там спираше, разменяше по някоя дума. Зазяпах се в пушека, насъбрал се под ниския таван. Едно случайно мое наблюдение водеше към заключението, че гейовете пушат повече от редовните. Все пак май работех с твърде малобройна извадка. Едно можех да твърдя със сигурност, немалко от събралите се тук пушеха повече от мен. Голямата перка на вентилатора на тавана бавно прорязваше дима, плавно го завърташе на малки кълбета, но не успяваше да го разсее.

Джубоксът бе пуснат много високо. За миг успях да се погледна отстрани как седя сам и отчужден в този гей бар, на повече от хиляда и петстотин километра от дома, с надвиснал над мен облак цигарен дим и гърмяща музика, която изобщо не ми беше по вкуса.

Сап се върна и седна.

— Код се е приютил при баджанака си.

Подаде ми кутия кибрит.

— Тук съм ти написал адреса.

— Баджанак ли каза?

— Да, става дума за Пъд. Май и него са го изритали.

— Пъд и Корд? — повторих тъпо. — Нещастието сближава хората.

— Май че да. Кой ти е клиентът?

Поклатих глава.

— Няма да пострадаш, ако си държиш езика зад зъбите — цитира Сап.

Кимнах. Той отпи глътка кафе, хванал чашата с две ръце, наблюдавайки нещо над ръба й. Очите му бавно обхождаха помещението от единия до другия край.

— Женен ли си? — попита ме той.

— Не точно.

— Разделени?

— Не. Не съм сам. Просто не сме женени.

— Обичаш ли я?

— Повече, отколкото мога да го опиша с думи.

— Заедно ли живеете?

— Не.

— Обичаш я, но не сте женени и не живеете заедно. Защо?

— Като че ли така е най-добре и за двама ни.

Сап сви рамене.

— Кръшкаш ли?

— Не. А ти?

— Не.

— Смяташ ли, че Пъд и Корд са двойка, или просто сирачета след буря?

— Доколкото знам, никой от двамата не е способен сам да си изкарва прехраната. Като не могат да цицат от семейството, сигурно си делят наема.

Внезапно бавният оглед спря и Сап се вторачи в нещо определено. Погледнах в същата посока. На прага стояха трима мъже. Двамата бяха едри, третият висок и кльощав. Здравеняците изглеждаха дебели, но не и отпуснати. Нямаха вид на любители на тукашните танци. Без да каже дума, Сап се изправи и бавно тръгна към вратата, отпуснал ръце край тялото си, с леко приведени напред рамене. Единият от здравеняците си беше нахлупил мрежеста червена шапка за бейзбол с козирката назад, така че найлоновата каишка минаваше точно над веждите му. Другият беше по-дебел, с бял ватиран елек, който разкриваше зачервените му от слънцето дебели ръце. Тримата стояха близо един до друг, оглеждаха се и се кикотеха на някаква своя шега. Бяха пияни.

Кльощавият дългуч се провикна напосоки:

— Ей, някоя кукличка да иска да се бие?

Сап спря на крачка от тях.

— Боя се, че ще се наложи да ви помоля да си вървите, момчета — изрече той меко.

— Кой си ти, по дяволите? — заяде се кльощавият.

— Името ми е Теди Сап.

Докато говореше, Сап бе скъсил разстоянието, така че кльощавият трябваше да отстъпи или да се остави да го бутнат.

— И ние имаме право като всички тук да поседнем и да ударим една-две чаши — обади се онзи с бейзболната шапка.

— Не става. Просто си идете, господа, използвайте същата врата, през която влязохте, и няма да си имате неприятности.

— Неприятности ли? — повтори онзи с шапката. — Кой ще ни докара неприятности? Ти ли, бе?

— Да — отвърна Сап. — Аз.

Той бавно вдигна ръце, потърка ги замислено една в друга пред гърдите си, а върховете на пръстите докоснаха брадичката му.

— Не се е намерил досега педал да ми нарежда, приятел. Искам едно питие.

— Не и тук.

— Ти не ме слушаш. Или ще получим по едно, иначе доста педалски дупета ще наритаме — продължи онзи с шапката.

— Не и тук.

— Майната ти! — не издържа онзи и се опита да отмести Сап.

С лявата ръка Сап му нанесе страничен удар, който попадна в гърлото на дебелака, и в същото време халоса кльощавия в челюстта със здраво свит десен юмрук. Шишкото с елека отстъпи няколко крачки. Сап продължи да сипе крошета, но не като бияч, а по-скоро като треньор по бойни изкуства, изхвърляйки юмруците с отпуснати в раменете ръце, краката леко разкрачени за равновесие. Удари онзи с шапката, завъртя се два-три пъти и кльощавият получи отредения му чифт удари. След миг двамата бяха на земята. Шишкото с елека го изгледа, после отмести очи към мен. Оказа се, че съм застанал до Сап, тъй че той помогна на приятелчетата си да се поизправят на омекналите си крака.

— Нищо лошо не е станало — рече той.

— Съвсем нищо — отвърна Сап.

Шишкото ги избута и вратата се затвори зад тях. Сап ме изгледа и се ухили.

— Мислеше да се включиш, а?

— Нямаше нужда. Добре си се обучил, скакалецо.