Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (27)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hugger Mugger, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Здравка Славянова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Робърт Паркър. Версия „Торнадо“
Издателство „Обсидиан“, София, 2000
Редактор: Матуша Бенатова
Художник: Кръстьо Кръстев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-88-2
История
- — Добавяне
9
Закусвах заедно с Били Райс зад колата за доставки, паркирана под боровете близо до тренировъчния плац.
— Поничките са добра основа за деня — рече Райс.
— А с кафе вървят още по-добре — отвърнах.
На площадката отсреща нямаше други коне освен Торнадо. Чувахме насеченото му пръхтене, характерно за конете. Имаше огромен гръден кош. Краката бяха прекалено тънки — странен, но приятен за окото резултат от безкрайната селекция. Половинтонна машина, задвижвана от сърце и дробове, върху крака, по-тънки от моите. Единственото му предназначение бе да пробяга километър-два за минута, минута и нещо. Райс не го изпускаше от поглед, докато закусвахме.
— Страхотен е — подхвърлих.
— Ще стане страхотен — уточни Райс.
— Че сега какво му е?
— Видът не е всичко — обясни Били. — Също както при атлетите. Първото условие е да има подходящото тяло и подготовка. А после ще е нужна стръв. Който притежава нужната стръв, става велик.
— Този има ли я?
— О, да.
— Откъде знаеш?
Райс бе твърде благ по характер, за да прояви надменност. И все пак изкушението беше голямо.
— Познавам го — отвърна той.
Беше дребен мъж. Не дребен като жокей, а дребен в сравнение с мен. Носеше джинси и маратонки, риза с къс ръкав и бейзболна шапка с надписа ТРИТЕ КОБИЛКИ отпред над козирката. Облегнат на оградата, треньорът Мартин наблюдаваше Торнадо. Четирима от пазачите на „Секюрити Саут“ стояха наблизо.
— Разкажи ми за нападателя — предложих.
Райс отпи от кафето си. Тъмните му очи бяха замислени, непроницаеми, като очите на състезателните коне.
— Няма нищо особено за разказване. Спях при Торнадо. Чух шум, включих фенера, видях дуло. Размърдах лъча и дулото изчезна. Чух бягащи стъпки. И после нищо.
— Не го ли проследи?
— Нямам пистолет. Да тръгна в тъмното да гоня някакъв въоръжен, а?
— Не — отвърнах. — Не става.
— Ами ти? — попита Райс.
— Аз също. Можеш ли да опишеш оръжието?
— Не мога. Не им разбирам.
— Пистолет или пушка?
— Дълга пушка.
— Ловджийска или бойна?
— Не знам.
— С една или с две цеви?
— С една.
— С какъв мерник?
— Не знам. Видях я само за миг, като я осветих.
— Цвят?
— Цвят ли? Че какъв може да е цветът на цевта? Метален.
— Синкав?
Да, струва ми се.
— Ами стъпките? Тежки ли бяха? Леки? Бързи? Бавни?
— Просто стъпки, но сякаш някой тичаше. По пръстта пред конюшнята. Не се чуваше много ясно.
— Някаква миризма?
— Каква миризма?
— Гел за коса, пяна за бръснене, лосион за след бръснене, парфюм, освежител за уста, тютюн, алкохол, крем за разтривки.
— Като спя в конюшните — отвърна Райс, — май всичко ми мирише на коне.
Поклатих глава.
— Скоро ще изведат Джимбо — подсказа ми Райс. — Време е да разкарат Торнадо.
Помощник-треньорът докара Торнадо до парапета. Били щракна повода в халката на юздите. Помощник-треньорът слезе, а Били поведе коня обратно към конюшните. Както вървяха, главите им бяха близко една до друга, сякаш си говореха нещо тайно. Охраната стесни кръга около коня и докато стигне вратите, вече го бяха обградили, сякаш бяха агенти от тайните служби.
Приближих се до Хейл Мартин. Откъм конюшните се зададе група коняри и коне. Помощник-треньорка направляваше едър тъмночервеникав кон, придружаван от двама коняри от двете страни, които също държаха поводи. Край тях яздеха още двама. Конят мяташе глава и се опитваше да се измъкне.
— Това Джимбо ли е? — попитах Мартин.
— Да.
Водачите се поотдалечаваха, щом конят започнеше да беснее, и се връщаха по-наблизо, когато престанеше. Яздеше го седемнайсетгодишно рижо момиче. Всички останали в групата бяха мъже. Един от помощниците имаше гипсова превръзка на десния крак. Яздеше отдясно, така че раненият крак да не е близо до Джимбо.
— Какво ще ми кажеш за пострадалия? — попитах.
— Джимбо — ухили се Мартин.
Щом Джимбо се озова на плаца, помощник-треньорите се отдръпнаха и отведоха конете си на сянка близо до входа, В същото време конярите откачиха поводите и бързо отскочиха. Джимбо се изправи на задните си крака и изцвили. Рижото момиче държеше главата си изправена, преместило тежестта си силно напред, все едно че се бе сляло с коня. Леко шляпна задницата му с камшика и Джимбо отметна глава и пое по пътеката.
— Дълго ще го язди — отбелязах аз. — За да се измори.
— Само го дразни — подхвърли Мартин, без да отделя очи от коня.
Рижото момиче поотпусна юздите и Джимбо се понесе в галон.
— Досега убил ли е някого? — попитах.
— Не.
— Но може да се случи.
— Не му липсва желание.
— И все така ли трябва да го удържате?
— Да.
— Струва ли си труда?
— Умее да бяга — рече Мартин.
— Кастрирането стои ли като възможност?
— Някой кастрира Джон Хенри. Знаеш ли колко пари им струва това?
— Таксите за разплод ли?
— Именно.
— Значи бихте пуснали Джимбо при някоя кобила?
— А, с кобилките той се държи другояче. — И той ли?