Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (37)

37

Взехме си стая в „Риц-Карлтън“ на ъгъла на Стоктън Стрийт и Калифорния Стрийт, по средата на Ноб Хил, Сюзан беше вече там, когато пристигнах. Бе прелетяла от Бостън с час и десет минути по-рано, отколкото аз от Атланта. Дрехите си беше разпределила внимателно на отделни закачалки, за да не се мачкат. Козметиката си бе подредила в банята, заемайки всяко празно местенце. Беше облякла един от хавлиените халати на хотела, който бе прекалено голям за нея, и вече ухаеше на скъп сапун и шампоан. Дрехите, с които бе пътувала, също висяха в гардероба. А бельото, чорапогащникът й, някакви списания и опаковъчна хартия бяха пръснати из цялата стая като конфети след карнавал. Спортният екип, маратонките, късите бели чорапки бяха грижливо подредени на леглото, заедно с половин геврек и два шоколада с добавка от витамини.

Не бях свикнал на толкова дълга раздяла, тъй че, щом затворих вратата, я взех в прегръдките си, прилепих буза до главата й, затворих очи и дълго останах така безмълвен, а душата ми се разтапяше. Много добре знаех, че сме две различни същества. И слава богу. Знаех, че именно отделното съществуване прави възможна любовта. И все пак съществуваха моменти като този, мигове на съвършен покой, които внушаваха, че наистина бихме могли да се слеем в едно, като два океана на дъното на света.

— Колко хубаво е, че сме заедно — отбелязах аз.

— Не бива да се делим за толкова дълго.

— Така е.

— Още ли ти се иска телефонен секс? — попита Сюзан.

— Бих предпочел, струва ми се, нещо истинско — отвърнах. — Особено сега, когато съм тук.

— Хубави са истинските неща.

— Само дето няма място за тях… освен ако не се излегнем в антрето.

— Ще направя място — обеща Сюзан, — докато вземаш душ.

Когато излязох от банята, леглото бе разтребено и разгънато. От запасите в минибара Сюзан ми бе приготвила скоч със сода във висока чаша, а за себе си бе наляла чаша червено вино.

Отпих яка глътка. Бледата охладена течност беше прекрасна.

— Не използва ли хавлията? — попита Сюзан.

— Винаги ми пробутват малките размери. Имам чувството, че искат да обезсърчат мъжете с моя ръст.

— Не и аз — отвърна Сюзан и съблече халата си.

Нужно ни беше дълго време, за да отпразнуваме края на тъй дългата раздяла, но когато най-сетне телата ни се отпуснаха и само ръката ми остана под раменете й, намерих сили да призная:

— Сега наистина се чувствам насърчен.

— Знам — рече Сюзан.

Отново замълчахме, заслушани в шепота на звездите и в шума на трамвайчето по Калифорния Стрийт. Измъкнах ръката си, станах, налях си още едно питие и заедно с бутилката вино го отнесох до леглото. Сюзан се поизправи на възглавниците, за да не се залее. Излегнах се до нея, опрян на таблата на леглото.

— Идвали ли сме тук заедно след последния път, когато те издирвах?

— Преди петнайсет години?

— Аха.

— Без съмнение.

Бях сигурен, че не е така, но какво значение имаше?

— Трудни времена — отсъдих.

— Аз за тях не мисля.

— Никога ли?

— Правя се, че изобщо не ги е имало.

— Да, но истината е друга.

— Не и за нас, такива, каквито сме сега.

— Абе кой съм аз, че да споря за здравата психика с един доктор по психиатрия?

— Ти си сладурчето на доктора.

— Така може.