Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (30)

30

Отидох на среща с Рудолф Валоун, адвоката на Клайв, който също така представляваше и Доли Хартман. Кантората му се състоеше от няколко кабинета и се намираше на един от горните етажи на тухлена сграда от епохата на Гражданската война, която се издигаше до Съдебната палата, на площада в центъра на Ламар. От прозореца си той можеше да съзерцава пирамидата от гюллета и статуята на войника от армията на Конфедерацията, напомняща за славното минало на града.

Заварих Валоун в най-просторния кабинет зад бюро, поставено пред голям прозорец, разкриващ панорамна гледка към гюллетата. Беше облечен в сив раиран летен костюм, освежен с връзка на ярки цветни мотиви. Дългата му бяла коса бе вчесана назад. Добре поддържаната му бяла брадичка а ла Ван Дайк допълваше осанката му. От него лъхаше на скъп парфюм, качествени пури и солидни хонорари.

— Радвам се, че ви виждам отново, мистър Спенсър. Помня ви от погребението.

Бяхме се зърнали съвсем бегло. Една точка за Руди.

— Питах се дали бихте могли да ми кажете нещо за имотите на Уолтър Клайв — започнах аз.

— Карате направо, а?

— Просто навик.

— Ако трябва да бъда откровен, мистър Спенсър, необходимо е да науча малко повече относно причината за вашия интерес и какво по-специално искате да знаете.

— Естествено. За какво иначе ви е било да учите право.

Адвокатът се усмихна.

— Представлявам Доли Хартман — продължих. — Искам да зная кой би се облагодетелствал от завещанието на Клайв.

— За бога, та аз съм адвокат на Доли. Трябвало е просто направо да ме попита.

— Тя помоли мен да попитам направо.

— Не бях уведомен.

— Това е ясно. Нито пък бихте се трогнали. И двамата знаем, че ако се постарая, и сам ще науча каквото ми е нужно. Информацията се съдържа в достъпните обществени регистри.

— А защо тогава дойдохте при мен?

— Вие сте по-навътре в нещата.

Адвокатът се усмихна широко — добродушно местно момче, сладко като лимонов кейк.

— Което не означава, че съм по-лесно достъпен.

— От друга страна, някои от нещата, които искам да узная, може и да не са отразени в регистрите — казах аз.

— Не виждам как бих могъл да ви помогна.

— Вие ли представлявахте Уолтър Клайв?

— Да.

— А сега представлявате неговите имоти.

— Вярно.

— В същото време представлявате и Доли.

— Току-що ви го казах.

— Според Доли фирмата мами и нея, и сина й.

— Никога не ми го е казвала.

— Тя твърди друго.

— Вижте, Спенсър, хубаво е да разберете нещо за Доли. Съзре ли своя шанс, тя не е човек, който ще го пропусне.

— Ако се стигне до съд, вие и двете страни ли ще представлявате?

— Няма да се стигне до съд.

— Вероятност все пак съществува. Или пък аз мога да прескоча до Атланта и да разговарям с Асоциацията на правоспособните адвокати на Джорджия.

— Не ме разсмивайте.

— Мнозина се смеят, като чуят за асоциацията, но пък да не забравяме, че към нея има и комисия за професионална етика.

— Това ми е добре известно — кимна Валоун. — И не се съмнявайте, че усилията ми в този случай са мотивирани единствено от интересите на всички замесени.

— Та кои са наследниците на Клайв? Трите дъщери?

Валоун оброни глава в знак на признание.

— Да — отвърна той.

— И никой друг?

— Никой.

— Възнамеряваше ли той приживе да промени завещанието си, беше ли предприел нещо в този смисъл изобщо?

— Не.

— Никога ли не е споменавал, че ще се погрижи за Доли и сина й?

— За сина й ли? — повтори Валоун. — Да се погрижи за Доли би било в реда на нещата, но на сина й не е дължал нищо.

— Доли твърди, че той е и син на Клайв.

— Син на Уолтър Клайв? Това е нелепо. Момчето е вече двайсет и четири-пет годишно Уолтър и Доли бяха заедно, колко, девет-десет години.

— Историята е малко по-различна, но в момента не това е същественото.

— С удоволствие бих я изслушал.

— Ако трябва да бъда напълно откровен, мистър Валоун, необходимо ми е да узная малко повече относно причината за вашия интерес и какво по-специално искате да знаете.

Адвокатът се приведе напред заедно със стола. Отвори кутия за пури, снабдена със специален овлажнител. Предложи да си взема, но аз отказах. Той си избра една малко по-малка от детска бухалка за бейзбол, отряза крайчето, запали я, отпусна се назад и запуши мълчаливо. След което се разсмя.

— За бога и по дяволите, сър — рече накрая той. — Друго наистина не мога да кажа.