Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (51)

51

Читалнята всъщност представляваше цяла къща, голяма бяла постройка въз викториански стил, в непосредствена близост до пистата, с просторна веранда, където избраните можеха да похапват и в същото време да гледат презрително през живия плет към онези, които нямаше да бъдат допуснати, тъй като не бяха членове. И аз не бях сред членовете, но очевидно името на Пени Клайв бе достатъчно, за да получа достъп.

Дойдох сам. Сюзан бе решила да спи до седем и после да потича преди закуска. Подобно решение тя взимаше почти всеки ден. Нямах нищо против. А и никога не ходех с нея на работа.

Пристигнах пръв. Когато ме настаниха на верандата, забелязах, че е сервиран само още един прибор. Чернокож келнер в бяло сако ми наля прясно изцеден портокалов сок и чаша кафе, след което се оттегли. Изгледах отвисоко минувачите долу. Пени пристигна, когато бях изпил сока и половината от кафето. Изправих се. Но не успях да изпреваря управителя, който дръпна стола с изискан жест, за да може тя да седне.

— Добро утро — поздрави ме тя с усмивка.

Незасенчена от присъствието на Сюзан, Пени сияеше в пълния си блясък. Бе облякла рокля на сини, бели и червени цветя, допълнена от широкопола червена сламена шапка със синя панделка.

— Трябва да опиташ пъпешите. Зреят винаги през август, докато трае сезонът на надбягванията.

— Благодаря — отвърнах.

Чернокожият донесе пъпеши и за двама ни. Приличаха на добре познатия плод, само дето бяха съвсем малки и топчести.

— Вълнуващо беше вчера, нали? — рече Пени.

— Конят е страхотен — отвърнах.

— Ейнджъл го язди безупречно.

— Знаеш ли, че Доли ме нае да разнищя загадката около смъртта на баща ти?

— Да.

— И знаеш ли защо?

— Да.

— Е, и какво ще кажеш?

В края на краищата ненапразно бях изминал целия път дотук в компанията на психоаналитик.

— Много съм разочарована.

— Защо?

— Харесвам Доли, но тя използва трагедията ни за собствена изгода.

— Защото иска разнищване на случая ли?

— Защото твърди, че синът й също е един от наследниците.

— И ти го оспорваш?

— Напълно.

Хапнах от причудливия плод. На вкус съвсем приличаше на обикновените пъпеши.

— Знаеш ли къде са сестрите та? — попитах аз.

— Предпочетоха тази година да не идват в Саратога. Това всъщност е делово пътуване, а те не се интересуват много-много от бизнеса. Въртележката на социалния живот на всички ни идва твърде много.

— О, на мен също. Да ти е споменавал някой, че са напуснали къщата в Ламар?

— Така ли?

Или беше добра актриса, или наистина не знаеше.

— Аха.

— Искаш да кажеш, че са се изнесли?

— Да.

— Защо? Къде са отишли? Добре ли са?

— Екстра са. А за теб ще е добре да поговориш с Делрой, той май не те държи в течение на всичко, което върши.

— Аз… — Тя рязко млъкна, затвори уста и прехапа устни.

— Ще го питам — промълви тя най-сетне.

Довършихме си пъпешите, келнерът отнесе чиниите, а друг донесе царевична кифла за мен и рохко яйце с препечена филийка пълнозърнест хляб за Пени. Яйцето бе сервирано в малка чашка с чинийка и лъжичка отстрани. Направих знак за още кафе и тутакси го получих. Добавих мляко и захар, отпих и се облегнах назад. Дори не знаех какво точно се опитвам да постигна с този разговор. А и представа нямах, ако си наумя какво искам, как да постъпя. Чувството не ми беше непознато. Половината от професионалния си живот бях прекарал в това състояние. Всъщност прекарвах немалка част и от непрофесионалния си живот в това състояние. Когато си опитал всичко друго, казах си, опитай с истината.

— Откакто отново се заех с разследването, все удрям на камък, „Секюрити Саут“ не ме допускат нито при теб, нито при сестрите ти. Преди няколко дни най-сетне настоях да се видя поне с тях и ги открих сами, затворнички в собствения си дом, при това напълно объркани. Изведох ги оттам и ги поверих на съпрузите им в място, което знаем само аз и те, но не и „Секюрити Саут“.

Лицето на Пени трепна едва доловимо и ми доказа, че не е била уведомена. Промяната бе почти неуловима. Тя се владееше до съвършенство.

— Не си имал право да постъпиш по този начин — каза тя.

— А можеш ли да ми обясниш каква е причината да ги заваря в това състояние?

— Не са били държани против волята им, мистър Спенсър. Бяха закриляни.

— От какво?

Тя бавно поклати глава.

— Не съм длъжна да говоря с теб.

Имаше право наистина, но не смятах, че като се съглася с нея, ще постигна нещо бог знае какво. И понеже нямаше какво да кажа, зачаках мълчаливо.

— Обичам семейството си — заяви Пени. — А най-много обичах баща си. Смъртта му беше истинска трагедия за мен. Опитах се да защитя всички ни от последиците. От безплодното търсене, последващо смъртта. Все още се опитвам да предпазя от това и себе си, и сестрите си.

— Искаш ли убиецът да бъде заловен?

— В абстрактния смисъл, да. И все пак според мен Джон и полицията ще се справят със задачата, а аз преди всичко искам спокойствие за мен и сестрите ми.

— Имаш ли нещо общо с раздялата на сестрите ти с техните съпрузи?

Пени ме изгледа втренчено. Лицето й не издаваше нищо. Сякаш мислеше за нещо съвсем друго.

— Имаш ли връзка с Джон Делрой? — зададох следващия въпрос.

Тя изглеждаше уморена. Отново поклати глава. Този път още по-бавно отпреди.

— Трудно ми е да не те харесвам, Спенсър… Но се боя, че този разговор вече приключи.

Тя се изправи. Келнерът се втурна да издърпа стола й. Тя напусна верандата, а после и Читалнята, без да каже нито дума повече и без да се обърне назад. Допускайки, че би било драстично нарушение на етикета, ако предложа да платя сметката, без да съм член на клуба, аз също станах и си тръгнах.