Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (1)

1

Седях си на бюрото в кантората, с крака върху перваза на прозореца, с отворен жълт бележник в скута, и си мислех за бейзбол. Всъщност винаги мисия за това, когато не мисля за секс. Според Сюзан за мен върховното щастие вероятно би означавало да правя секс, докато гледам бейзболен мач. Питам се защо, след като това й е известно, се преструва на прекалено скромна, когато я заведа на стадиона във Фенуей Парк.

Въпросната сутрин вниманието ми бе погълнато от списъка на „стоте най-велики играчи“ на нашето хилядолетие. При липсата на списък на стоте най-големи сексуални постижения (сред които без съмнение щях да попадна) преглеждах този със стоте най-велики бейзболни играчи и го сравнявах с моя собствен списък. Моят бе по-ограничен, в смисъл, че включваше само играчи, които бях виждал. Дори при тази уговорка обаче официалният списък се нуждаеше от редакция. Тъкмо ограждах името на Рой Кампанела, за да го изведа пред това на Джони Бенч, когато вратата се отвори и в кантората ми влязоха мъж и жена. Жената беше страхотно парче, руса, със стегната фигура, елегантно облечена. Мъжът носеше авиаторски очила. Изглежда, той имаше мнение за Рой Кампанела, за разлика от спътницата си. От друга страна, тя може би разбираше доста повече от секс. Бях еднакво добър и в двете области.

— Добро утро — поздравих аз, колкото да ги успокоя, че не се сърдя, задето са ме прекъснали.

— Вие ли сте Спенсър? — попита мъжът.

— Да, аз съм — отвърнах.

— Аз съм Уолтър Клайв — представи се той. — А това е дъщеря ми Пени.

— Заповядайте, седнете. Кафето е готово.

— Благодаря.

Отидох до кафе-машината върху кантонерката, налях кафето и ги попитах дали искат мляко и захар. После им занесох чашите.

Бяхме отпили по глътка, когато Клайв поде:

— Интересувате ли се от конни надбягвания, сър?

— Не — отвърнах.

— А чували ли сте за кон, наречен Торнадо?

— Не.

— Още е малък — уточни Клайв, — но за мнозина е повече от ясно, че той ще заеме мястото на Шампион, сегашния победител в надбягванията.

— Чувал съм за него.

— Това е добре.

— Веднъж ходих до Клейборн Фармс и всъщност се запознах с Шампион. Пусна ми страхотен език.

Мъжът насреща ми се усмихна кисело. Забелязал съм, че любителите на коне не са склонни да се питат точно как и дали изобщо конете се целуват.

— Много хубаво — повтори той.

Пени седеше на стола с изправен гръб, скръстила ръце в скута си, с прибрани колене, опрени един в друг глезени и прилепени в пода стъпала. Носеше бели ръкавици, наниз от перли и тъмносиня рокля, която не покриваше коленете й. Срещу което нямах и най-малко възражение.

— Собственик съм на конюшните „Трите кобилки“. Нарекох ги на трите ми дъщери. Живеем в Ламар, щата Джорджия.

— Състезателни коне — уточних аз.

— Да, сър. Не ги развъждам, а ги купувам отглеждам ги и после ги продавам.

Пени носеше обувки в тон с роклята. Скромни токчета, но все пак в крак с модата. Глезените й бяха страхотни.

— През последния месец — продължи Клайв — имаше няколко нападения над конете ни.

— Нападения ли?

— Някой стреля по тях.

— Убива ли ги?

— Някои да, други оцеляха.

— Разполагаме ли с някаква хипотеза? — попитах аз.

— Не, сър. Нападенията изглеждат съвсем случайни и без всякакъв мотив.

— Да не би да е свързано с някаква измама със застраховките?

— Едва ли нещо подобно може да предизвика стрелба по конете.

Клайв беше висок, атлетичен и изненадващо красив, с ослепително бели зъби, загоряло лице и гладко вчесана гъста посребрена коса. Беше облечен в тъмносин блейзър, с емблемата на компанията, бяла риза без вратовръзка, бежови ленени панталони, виненочервени мокасини, обути на бос крак. Това ми хареса. Аз самият също не нося чорапи.

— Озлобени конкуренти?

Клайв се усмихна снизходително.

— Някои от убитите животни са понита, дори не са породисти, пък и да си въобразиш, че ще помогнеш на собствените си коне, като избиеш чуждите… не е възможно.

— Само на някой градски тъпак може да му хрумне подобно нещо — казах аз.

Мъжът отново се усмихна. Усмивката му сякаш казваше: Аз те превъзхождам, естествено, и двамата го знаем, но съм добър и няма да го използвам срещу теб.

— Вие сте детектив и трябва да задавате подобни въпроси.

И пак се усмихна. Пени също. Усмихнах им се в отговор. Ама че сме готини. Пени имаше големи очи, сини като небето. Бяха почти като очите на Сюзан, с гъсти мигли. Усмивката й не издаваше чувство за превъзходство. По-скоро излъчваше приятелство… и нещо повече.

— Миналата седмица някой направи опит да очисти Торнадо — продължи Клайв.

— Неуспешен?

— Да. Били Райс, един от конярите, останал при него през нощта. Торнадо изглеждал неспокоен, което разтревожило Били. Затова предпочел да е наблизо. Видял как някой отваря вратата на конюшнята и като вдигнал фенера, осветил дулото на пушка в процепа. Светлината трябва да е накарала онзи да побегне, защото Били го чул да бяга, но когато стигнал до вратата, там вече нямало никой.

— Някакви следи от стъпки?

— Не.

— Вашият човек успя ли да опише цевта на пушката?

— Цевта ли? Че какво има за описване?

— Имало ли е пълнител под цевта като на уинчестър например? Дълга ли е била или къса? С какъв мерник? Не всички са еднакви.

— О, боже — въздъхна Клайв, — не знам.

Постарах се да сдържа усмивката си, която казваше: Аз те превъзхождали, естествено, и двамата го знаем, но съм добър и няма да го използвам срещу теб.

— Ченгета? — попитах.

— Местната полиция — отвърна Клайв. — Освен това имам свой собствен съветник по сигурността.

— Местната полиция всъщност е отделът на шерифа на окръг Колумбия — уточни Пени. — Помощник-шерифът се казва Бекър.

— Искам да ви наема, за да сложите край на всичко това — обяви Клайв.

— За да не пострада конят ли?

— Именно.

— Обикновено за мен остава по някой задник — рекох.

Пени се разсмя.

— Моля? — вдигна вежди Клайв.

— Виж, татко, човекът се опитва да намекне, че се случва да попадне на клиент, който е като конски задник.

— А, да. Май от грижи съм изгубил чувството си за хумор.

— Сигурно — добавих аз.

— Е, интересува ли ви работата, или не?

— Кажете, вие как си я представяте? Да спя в конюшнята с нож между зъбите ли?

Този път се усмихна, за да покаже, че има чувство за хумор въпреки грижите.

— О, не — успокои ме той. — Наел съм въоръжена охрана. От една агенция в Атланта. Бих искал на място да видите как действат и да ми кажете мнението си, но най-вече искам да откриете кой ми създава главоболия, да го арестувате, да го застреляте или да направите каквото сметнете за добре.

— А какво ви кара да мислите, че аз съм подходящият човек за тази работа?

Пени отново ми се усмихна. Скромността ми явно й допадна.

— Светът на конете е малък, сър. Преди няколко години сте се занимавали с подобен случай в Олтън, с Джъмпър Джак Нелсън. Знаех за него. Говорихме с полицията в Олтън, а и с някакъв човек от щатската прокуратура в Южна Каролина. Адвокатът ми проучи информацията. Разговаряхме и с агентите на ФБР в Атланта, с Хю Диксън, с когото имахме общ бизнес преди години, с капитан от щатската полиция в Масачусетс на име Хийли и с един капитан от Бостън на име Куърк.

— Че как успяхте да откриете Хю Диксън?

— Имам пари, сър. Адвокатите ми са изобретателни.

— И смятате, че аз съм подходящият човек?

— Да, убеден съм.

— Скъпичко ще ви излезе.

— Каква е таксата ви?

Казах му.

— Това няма да е проблем — отвърна той.

— Коя е агенцията в Атланта, която сега се занимава със случая?

— „Секюрити Саут“.

Не ми говореше нищо.

— За всичко отговаря Делрой. Джон Делрой.

И това име нищо не ми говореше.

— Мистър Делрой ще ми се зарадва ли?

— Няма да откаже да ви сътрудничи — отвърна Клайв.

— Не — намеси се Пени, — не мисля, че иде се зарадва на появата ви.

Клайв извърна поглед към нея.

— Така е, татко, Той ще побеснее.

Клайв се усмихна. Не успяваше да скрие снизхождението си, но поне беше искрен. Обичаше дъщеря си.

— Пени мълча по време на нашия разговор, мистър Спенсър, но не мислете, че това е обичайното й поведение.

— Джон ще се вбеси, че му водиш някой да го надзирава — отново се обади Пени — Мистър Спенсър трябва да го знае.

Клайв кимна.

— Не става въпрос да го надзиравате — уточни той. — И все пак не е изключено да се почувства засегнат. Това притеснява ли ви, мистър Спенсър?

— Не.

— Наистина ли? — възкликна Пени. — Смятате, че можете да работите с такъв човек?

— Ще го спечеля — отвърнах аз.

— Как?

— Със северняшки чар.

— Нима това не са взаимно изключващи се понятия?

— Имате право — съгласих се аз. — Може би просто ще му взема страха.