Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (55)

55

Телефонът ме събуди много рано, малко след изгрев слънце.

— Ако искаш да узнаеш кой уби Уолтър Клайв — прошепна непознат глас, — тръгни по магистрала двайсет. Карай трийсет километра на запад от Ламар. Спри в отбивката. Слез от колата и чакай.

— В колко часа?

— Бъди там довечера, в полунощ. Сам. Не играй номера, защото ще те следим.

— Колко мило — отвърнах аз.

Отсреща затвориха. Опитах се да набера номер шейсет и девет, за да разбера откъде ми се бяха обадили, но не ми провървя през централата на хотела. Погледнах часовника си. Шест без петнайсет. Станах, взех си душ и отидох при колата. Когато стъпих на магистрала 20, засякох километража и спрях на трийсетия километър. Мястото се оказа безлюдно, заобиколено от полегати хълмове и тук-там по някое дърво. Непознатият имаше право, щяха да ме забележат отдалеч. Подкарах до следващата отбивка, завих обратно и поех към града.

Теди Сап вече беше станал и пиеше кафе в иначе пустото заведение, в компанията на слаб мъж с прошарени коси, облечен в летен костюм и синя памучна риза. На масата бе отворена кутия понички с канела.

— Почнеш ли при ченгетата, няма отърване — рекох наместо поздрав и си взех поничка.

— Това е Бенджамин Крейн — представи Сап непознатия. — Моят любимец.

Стиснахме си ръцете. Мъжът се ухили на Теди.

— Време е да вървя — рече той. — Вие си имате работа, а аз имам в сума очи да се взирам.

Тръгна си.

— Отдавна ли сте заедно? — попитах аз Теди.

— От десет години.

— Любовта е хубаво нещо.

— Дори онази, която сама не смее да се назове?

— Дори и тя.

Сап ми наля кафе. Изядох си поничката, изпих и кафето и му разказах за обаждането.

— Доста са подранили… сигурно за да не те изпуснат.

— Да.

— То си е капан. При това много глупав капан. Дават ти цял ден да го разнищиш.

— Сами са си виновни, че се обадиха толкова рано. Зад цялата работа сигурно стои Делрой.

— Добро попадение — похвали ме Сап. — И той е глупав колкото си иска. А на теб ще ти трябва помощ.

— Знам. Имаш ли пистолет?

— Че как иначе.

Още при първото ми посещение се бях снабдил с карта на окръг Колумбия. Разгърнах я върху масата и двамата се заехме да проучим района.

— Ей тук те искат — посочи Сап.

— Знам. Вече бях там.

— Не се и съмнявам. Хубаво местенце са си избрали. Навремето съм ходил нататък за лов за птици, отдавна беше. А след като построиха магистралата, птиците отлетяха нанякъде. Сега никой вече не ходи там и то се превърна в пустош, през която минава междущатската магистрала.

— Аз пък нямам никакво желание да ида там в полунощ, да сляза от колата и да чакам, докато куршумите ме надупчат на решето.

— То е ясно. А аз ще трябва да застана ето тук.

С молива си Сап отбеляза синята нишка на второстепенен път, който продължаваше почти успоредно на магистрала 20 в продължение на близо два километра на север.

— Това е част от стария главен път, преди да построя; магистралата. Ей тук мога да оставя колата. — И той изрисува малко кръгче. — И ще им се явя в гръб. От около два-три километра.

Сап ми наля още кафе. Сложих си сметана и захар, разбърках го и си взех още една поничка.

— Като изядеш две — отбеляза Сап, — поне знаеш, че си си сложил нещо в стомаха.

— Първия път, когато те видях, си помислих, че караш с дузина сурови яйца на ден.

— И салмонелозата ти е в кърпа вързана Не вярвам в тия глупости, дето ги разправят за белтъчините. Като не те мързи, рано или късно ще направиш мускули.

— Браво на теб. Я дай още една поничка.

— Мисля отрано да се паркирам на мястото.

— Така би било най-добре. Приятно е да се разходиш два-три километра на светло.

— И аз тъй мисля. Теренът не е проблем, но има дървета, има и къде да се скрие човек. По-лесно ще стане на светло.

Изпихме кафето, довършихме и поничките. Минаваше осем и трийсет.

— Имам защитна жилетка — рече Сап. — От времето, когато бях ченге.

— Благодаря — отвърнах. — Знам, че тая работа не ти е по вкуса.

— Сигурен съм, че ония негодници са хомофоби.

— То е ясно.

Сап изчезна нанякъде и след време се върна с жилетката — тъмносиня, от кевлар.

— Ако се сблъскаме с Делрой, дай да не го убиваме.

— Абе, човече — ядоса се Сап, — разваляш цялото удоволствие.

— Мислиш, че не го знам? Само че, ако остане жив, ще го предам на когото трябва и ще съм си свършил работата.

— Първо работата, после удоволствията, ясно. Ти гледай да сложиш някаква маркировка край пътя, пък и да не личи от сто километра де, само да знам къде да те търся.

Изправих се и взех жилетката.

— Ще купя някоя евтина гума и ще я оставя на трийсетия километър. Стари гуми се въргалят навсякъде край шосетата и на никого няма да направи впечатление.

— Поне ще знам какво търся. Една целувчица за сбогом?

— От теб ли?

— Ами да.

— По-скоро бих умрял.