Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (53)

53

В Ламар не успях да отнеса вкуса на червилото на Сюзан, но споменът за прощалната ни целувка все още беше жив. Взех отново същата стая в „Холидей Ин“, разопаковах четката си за зъби и патроните, отспах си и в седем на другата сутрин бях в кафенето на болницата с Лари Клайн.

— Как върви работата? — попита докторът, зает със соленките в чинията си.

— Става все по-интересно — отвърнах дружелюбно. — Впрочем познавате ли Шери Ларк?

— Още от времето, когато беше Шери Клайв — усмихна се Клайн.

— Виждали ли сте я напоследък?

Клайн сви рамене и отхапа от соленките.

— Добре, уклончивият въпрос получава уклончив отговор — казах аз. — И тъй, кога за последен път видяхте Шери?

Това вече прозвуча като въпрос на истинско ченге. Мислех, че сме приятели.

— Не отричам, че си падам малко нещо ченге. А на определен етап не мога да бъда приятел на никого.

— Ние на този етап ли сме?

— Стигнали сме още по-далеч. Кога я видяхте за последен път?

— Мисля, че беше през май. Дойде в кабинета ми.

— И я пуснаха, без да чака?

— Ние сме стари приятели.

— Приятелско посещение ли беше?

— Беше си въобразила, че има настинка. Оказа се сезонна алергия. Дадох й антихистаминов препарат, от мострите, които ми изпращат.

— Говорихте ли за Уолтър Клайв?

Клайн се вторачи в мен. Почувствах как дружелюбността му се изпарява.

— Не си спомням. Може и да сме го споменали. Той ми беше приятел, тя също, а и навремето бяха семейство.

Отпих от кафето си.

— Вижте, ще ви кажа за какво става въпрос — рекох аз. — Според мен Уолтър Клайв е бил убит заради ДНК тестовете. Някой е научил, че се готви да се подложи на тях, и е започнал стрелбата по конете като прикритие в очакване на резултатите от изследването.

— Боже мой! — възкликна Клайн.

— При отрицателен резултат стрелбата по конете щеше да спре и всичко щеше отново да си тръгне постарому. Ако се окажеше, че наистина има син, бащата получава смъртоносен куршум, а ченгетата ще смятат, че е нападателят на конете.

— За бога, Спенсър, кой би могъл да бъде толкова… Кой би замислил подобен план?

— Клайв се е канел да промени завещанието си в полза на евентуален наследник от мъжки пол.

Докторът зяпна, сякаш току-що бе налапал жаба.

— Само вие, Клайв и Доли сте знаели, че ще му вземат кръвни проби за изследванията. Само вие и Клайв сте узнали резултатите. Уолтър е споделил с Доли. Въпросът е, вие с кого сте споделили, докторе?

По лицето на Клайн бе избила червенина, която взе да се отдръпва, докато обмисляше отговора си. Накрая съвсем пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне. Ако се стигнеше дотам, поне се намираше на подходящо място. Все щеше да се намери кой да отговори на въпроса: Да има лекар е сградата? Чаках.

— Аз… познавам Шери от много отдавна…

Отново отпих от кафето. Не беше от най-доброто качество. Все пак беше горещо, съдържаше кофеин, тъй че реших да не бъда прекалено придирчив.

— Не мога да повярвам… — Клайн погледна наядената соленка в чинията си и я бутна настрана. Добро хрумване.

Продължих да чакам. Лицето му отново пламна. Добър признак. Все пак може би нямаше да се срути в краката ми.

— Знаете ли — започна той отново, без да ме гледа, — че във всеки асансьор, в тоалетните, в шкафчетата на медицинския персонал, навсякъде са поставени надписи: Зачитайте доверието, оказано ви от пациента.

— Виждал съм ги — отвърнах аз.

Клайн бавно поклати глава.

— Исусе Христе — изпъшка той.

— Вие сте й казали. Прав ли съм?

— Да.

— Били сте близки приятели, пък и в края на краищата ставало е въпрос за бившия й съпруг, а и косвено за дъщерите, тъй че не сте си и помислили, че вършите нещо нередно. Та тя живее в Сан Франциско.

— Горе-долу така беше.

Кога го е чула за пръв път?

— Скоро след като Уолтър си определи дата за изследванията. Бях в Сан Франциско на конференция по вътрешни болести. Вечеряхме заедно, пийнахме вино, знаете как става.

— Аха. А кога научи за резултатите?

— Същата седмица тя дойде в Ламар.

— Удивително е как нещата се наместват едно по едно, не мислите ли?

— Отби се в кабинета ми, както ви казах.

— И после?

— Поговорихме за разни неща… после някак засегнахме и тази тема… и аз й казах.

— Кога?

Клайн затвори очи, сякаш да си представи сцената.

— Картонът на Уолтър все още беше на бюрото ми. Спомням си, че тя го забеляза и каза нещо в тази връзка. Сигурно така се е стигнало до въпроса.

— Разбира се — съгласих се аз.

— Смятате, че е дошла именно с тази цел, за да научи със сигурност?

— Именно. Защо картонът не е бил на мястото си?

— Тъкмо се бях обадил на Уолтър, за да му съобщя.

— Значи и тя е узнала в същия ден.

— Да.

Чашата ми беше празна. Отидох да си взема още кафе, а когато се върнах, Клайн бе отпуснал глава в ръцете си.

— Трябва ли и някой друг да узнае това?

— Може би не. Няма да го споменавам, стига да не се наложи.

— Никога не съм предполагал… Смятате, че тъкмо така се е стигнало до убийството, нали?

— Да.

— И според вас Шери го е извършила?

— За да защити момичетата ли? — отговорих му с въпрос.

— О, не, не мисля отвърна Клайн. — Тя не беше… твърде всеотдайна майка.

И аз останах със същото впечатление. В такъв случай няма мотив за убийството.

— Омраза към Доли?

Кимнах бавно.

— Това би било основателен мотив отвърнах аз.

— Шери е много особена — промълви Клайн. — Аз… — Не си довърши мисълта.

Продължих да се наливам с безвкусното кафе.

— Кажете — опитах отново, — не че съм чак толкова любопитен, но все пак… Докато сте правили секс, случвало ли се е тя да ви шепне равноправие и дай шанс на мира?

Клайн рязко вдигна глава, а долната му челюст увисна. С усилие затвори уста, после пак я отвори, но не каза нищо.

— Всъщност не е моя работа — казах аз.

— Откъде знаете, че сме правили секс? — изхриптя докторът.

— Ами нали съм детектив — подметнах злорадо.

 

 

Върнах се в мотела с надеждата, че днес доктор Клайн няма да има пациент със сложна диагноза. Часът бе девет без петнайсет. Отидох в трапезарията и си поръчах закуска. Насред това приятно занимание ме осени една мисъл. Зарадвах се. Напоследък толкова рядко ме спохождаха умни мисли.

Информацията за намерението на Уолтър да си направи изследване за бащинство не е била достатъчен подтик за убийство. Някой трябва също да е знаел за намерението му да промени завещанието си. Довърших си закуската и отидох да се срещна с Руди Валоун.

— Долтън Бекър твърди, че Клайв се е готвел да промени завещанието си — заявих веднага щом седнах на стола срещу бюрото на адвоката.

— Както винаги, без никакви заобикалки — каза Валоун.

— Така е — съгласих се любезно. — Знаел го е и някой друг освен Клайв.

— Защо?

— Доверете ми се — опитах се да го насърча. — Кой друг освен вас е могъл да научи за намерението на Клайв?

— Това бе просто запитване относно възможностите, сър. Все още нямаше ясно формулирано намерение.

— А кой знаеше за запитването?

— Всеки, с когото е споделил — отвърна Ватоун.

— Вие не сте казали на никого, така ли?

— Разбира се, че не съм.

Осени ме нова мисъл, втората за деня. Беше по-находчива и от първата.

— Познавате ли Шери Ларк? — попитах аз. — Бившата мисис Клайв.

— Естествено.

— На нея казахте ли?

Стори ми се, че Валоун смени леко цвета на лицето си. Сигурно при адвокатите това можеше да се сметне за изчервяваме.

— Не, разбира се — отсече той. — От къде на къде да казвам на Шери?

— В изблик на страст например.

Руменината по лицето му се посгъсти.

— Моля?

— Вижте, и без ваша помощ мога да разбера. Въпрос на време и пари, от чиято липса в момента не се оплаквам. И все пак защо да протакаме? Шери е свободен дух. По всяка вероятност не е необяснимо желанието й да докаже, че все още е привлекателна, и то сред обкръжението на бившия й съпруг. Чукали сте я, нали?

Миг-два Валоун прекара във вътрешна борба, но накрая надделя истинската му същност и той реши да се изфука.

— Идеята беше нейна — заяви той. Облегна се назад в стола си, извади една пура и със сребърното ножче се зае да отреже крайчето й. — При последното си посещение в града дойде да ме посети. Знаехме се още от едно време. Е, срещахме се от дъжд на вятър, не отричам, а този път тя предложи да подновим старото приятелство.

Замълча колкото да запали пурата.

— Вие виждали ли сте я? — попита ме той.

Кимнах в отговор.

— Мен ако питате, тя все още хваща окото, тъй че… — И той сви рамене.

Изчаках да си подреди мислите.

— Ей на това канапе стана.

— Ив онези редки моменти, когато не сте се уверявали един друг, че нищо не се е променило: тя просто е попитала за Уолтър, а вие неволно сте споменали, че той обмисля дали да не промени завещанието си.

— Знаете как е, когато човек е възбуден…

— О, знам, знам — заявих гордо.

 

 

В десет и половина, ще рече седем и половина тамошно време, се обадих на Шери Ларк. Май твърде много бях подранил. Ако не ме лъжеше паметта, хипитата обичат да си поспиват. Тъй или иначе, повече не можех да отлагам.

Когато чух гласа й, предположенията ми се потвърдиха. Бях я събудил.

— Спенсър — представих й се аз. — Помниш ли ме? Квадратна челюст, ясен поглед, вкусни гофрети в „Сиърс“?

— А… да, разбира се. Защо ми се обаждаш?

— Заради случая, по който работя. Искам да знам и на трите ли момичета каза за резултатите от изследванията на Клайв или само на Пени?

— Моооля?

— Хайде, Шери, знам със сигурност, че си го разбрала, а знам и че не си го запазила в тайна. Питам само на кого го съобщи.

— Не очаквай от мен да предам дъщерите си.

— Познавам едно ченге в отдел „Убийства“ във вашия град. Казва се ОТ ар. Ако го помоля, няма да откаже да завлече хипарския ти задник до Съдебната палата и да те разпита в някоя малка стаичка с ярко осветление.

— Аз…

— На кого каза, Шери? Или ще ми кажеш сега доброволно, или ще пратя О’Гар да те поизпоти.

— Казах само на Пени. Тя единствена има куража да се опъне на баща си.

— Съобщила си й също, че той се готви да промени завещанието си.

— Щеше да остави всичко на копелето на оная кучка.

— А ти не би се примирила с подобно нещо.

— Грижа се за дъщерите си.

— Това е то майчината любов — заключих аз и затворих телефона.

Не мислех, че Шери Ларк е убила Уолтър Клайв. Все пак убиец имаше, а в моя бележник Пени вече набираше точки.