Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (13)

13

Тъкмо привършвах с бръсненето, когато ми се обади Бекър, помощник-шерифът на Ламар.

— Един кон е застрелян в Олтън, Южна Каролина. Смятам да ида дотам да видя как стоят нещата. Искаш ли да дойдеш?

— О, да.

— Ще те взема след около петнайсет минути.

Стоях пред мотела до вратата на фоайето, когато се появи Бекър с черен „Форд Краун Виктория“. На таблото имаше синя лампа, както и дълга антена, но отвън не личеше, че колата е полицейска. Щом седнах, усетих миризмата на храна. Бекър пиеше кафе. На седалката до него се мъдреше голям кафяв плик.

— Купих соленки с пастет — посрещна ме той. — Също и кафе. Заповядай.

— Да си взел овесени ядки със стафиди?

— За тях трябва да се ходи чак до Атланта. В окръг Колумбия не ядат овесени ядки, а и не понасят онези, които ги харесват.

Излях кутийка сметана в картонена чашка с кафе и разбърках енергично, за да се стопят захарчетата. Отпих, бръкнах в плика и си извадих голяма соленка с пълнеж от пастет.

— Добре рекох накрая, — ще го преживея.

— Не мислех, че си придирчив към храната — каза Бекър.

— Разкажи какво знаеш за стрелбата.

— Конюшня в Олтън. „Кентърбърп Фармс“. Някой се промъкнал снощи в конюшните и застрелял кобилка на име Южна луна.

— Мъртва ли е?

— Не знам. Чух го по радиото За Южна Каролина нямам правомощия.

— Аз също.

— Че ти за никъде нямаш правомощия, по дяволите отвърна Бекър.

— Чувството за свобода е приятно.

Продължих да си пия кафето и наблюдавах как пейзажът на Джорджия неусетно отстъпи на пейзажа на Южна Каролина. Вслушах се в артериите си. Кръвта все още течеше през тях, затова си взех втора соленка.

Усещах се не на място, както винаги когато бях далеч от Сюзан. То не бе празнота, а по-скоро чувство, че съм се озовал сред огромно празно пространство. Дори сега, както седях в полицейската кола, на трийсетина сантиметра от едно друго човешко същество, се почувствах изолиран Това не бе самота, пък и самото усещане не ме правеше нещастен. То бе нещо различно от всички други чувства и ме спохождаше само когато бях далеч от Сюзан. Бях сам.

— Какво знаеш за фамилията Клайв? — попитах спътника си.

— Някой стреля по конете им — отвърна Бекър.

— Не питам за това. Някой от семейството да е имал проблеми със закона?

— Те са най-известното семейство в целия окръг Колумбия. Хора като тях нямат неприятности със закона.

— А дали законът е имал повод да им обърне внимание?

Бяхме излезли на двулентово шосе. Минавахме край ниви с пръснати бездействащи селскостопански машини и от време на време покрай някой супермаркет „Сейфуей“ или закусвалня „Бъргър Кинг“. Нямаше голямо движение. Бекър гледаше пътя пред себе си.

— Имаш ли причина да питаш?

— Опитвам се да бъда детектив — отвърнах аз. — Освен това, изглежда, мнозина в това семейство рано или късно ще забъркат някоя каша.

— С изключение на Пени.

— Да.

Старецът се поукроти, откакто се появи Доли.

— А преди това?

— Как да ти кажа. Известно време беше женен за майката на момичетата. В момента не мога да си спомня името й. Но знам, че беше хипи.

— Преди трийсет години това не беше толкова необичайно — казах аз.

Тъй де, тогава се ожениха. Времената обаче се промениха, а тя не. Преди десетина години избяга с някакъв рокаджия.

— Пени трябва да е била на петнайсет.

— Да. Другите две момичета бяха малко по-големи.

— Две години им е разликата. Значи трябва да са били на седемнайсет и деветнайсет.

— Ясно — отсече Бекър. — Ти май си се ровил повече, отколкото признаваш.

— От малък съм си скромен — казах аз. — Кажи нещо за развода.

— Не знам нищо.

— А имало ли е развод?

— Не знам. Няма нищо общо с моя отдел.

— Та какво е правил Клайв в периода между хипито и Доли?

— Всичко възможно — отвърна Бекър.

Теглена от коне двуколка, натоварена с някаква непозната за мен машина, пъплеше в нашето платно. Нищо не разбирам от селскостопанска техника, но реших, че е предназначена да прави нещо със сеното. Чернокож мъж в работни дрехи и филцова шапка седеше отпред на капрата, но май нехаеше какво става наоколо му. Сякаш конят бе на дежурство в момента. Бекър намали и направи плавен завой, за да го задмине.

— Пиене, жени, такива неща ли?

— По много и от двете — потвърди Бекър.

— О, сладка младост.

Бекър се ухили, без да откъсва поглед от пътя.

— Ако се помотаеш край момичетата на Клайв, може и ти да се подмладиш — подхвърли той.

— Докато Клайв е изживявал момчешките си мечти, кой се грижеше за момичетата?

— Не знам — отсече той.

— Има ли нещо, което би ми помогнало? Клайв да е прелъстил нечия жена? Някой съпруг да търси отмъщение? Да не е преспал с някоя, да я е изоставил, а тя сега да си го връща?

— Не обръщам внимание на тия глупости — заяви Бекър. — Приличам ли ти на Ан Ландърс, която води рубрика „Писма на читателите“?

— По-скоро на боксьора Арчи Мур. И също на някой, дето знае много, но казва малко.

— Рядък талант — отвърна Бекър.

— Истинският талант внушава, че си готов да кажеш всичко, което знаеш.

— И това го мога.

— Стига да искаш.

Бекър си гледаше пътя.

— А защо не искаш? — настоях.

Отминахме надписа „Добре дошли в Олтън“.

Защото ме караш сам да се питам и други неща.

Бекър намали скоростта, свърна в тесен черен път под високи борове, чиито голи стволове в началото достигаха девет метра. Припомних си, че съм бил тук преди осем години.

— Нямаш нищо против да ги разнищя, но не искаш ти да ми дадеш информацията, да не би да се обърне срещу теб.

— Че това е най-влиятелното семейство в окръг Колумбия — изпъшка Бекър, излезе на широко открито място и спря край белите парапети, опасващи тренировъчния плац на „Кентърбъри Фармс“.