Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (47)

47

Докато излизах с колата от паркинга, забелязах Бекър да се отправя към колата на Хърб с вида на онези шерифи от малките южняшки градчета, които ние, шофьорите от Севера, сме започнали да мразим още през шейсетте в разгара на борбата за граждански права. Само дето той беше чернокож. Усмихнах се на себе си, а скоро картината изчезна от огледалото ми за обратно виждане и аз поех по магистралата на път към града.

Открих Пъд и Корд да закусват заедно в кафенето на сградата, в която живееха.

— Отивам да поговоря със съпругите ви — обявих аз. — Някой от вас да иска да ме придружи?

— Няма да те пуснат — обади се Корд.

— „Секюрити Саут“ ли?

— Да.

— Тия взеха да ми омръзват. Все пак мисля да отида.

Пъд изтопи със залък от препечената филийка остатъците от яйцата в чинията си, налапа вкусната хапка, доволно я сдъвка и после я преглътна. Лицето му бе позагоряло след последната ни среща, а очите му — по-ясни.

— Във всички случаи ще отидеш, тъй ли? — попита той замислено.

— Да.

— Искаш ли компания?

— А ти искаш ли да видиш жена си?

— Искам.

— Отказа ли пиенето?

— Може и така да се каже — отвърна Пъд. — Намерих си и работа. Като шофьор на лимузина.

— Няма да ти откажа. Ти идваш ли, Корд?

— Не искам неприятности — поклати глава хубавецът.

— Няма да те насилвам.

— Кога ще се върнеш, Пъд?

— Скоро — отвърна Пъд. — Няма да ме чакаш дълго.

— Ами ако ви се случи нещо? Ами ако дойдат да ме търсят?

— Ако така ще се почувстваш по-добре — предложих, — иди в грил бара „Бат“ и кажи на Теди Сап, че аз те пращам.

— И аз познавам Теди.

— Това ми е известно. Като свършим, ще дойдем там.

— Рано ли отварят? — поинтересува се Пъд.

— Да — отвърна Корд. — Там ще се видим.

Той тръгна още преди Пъд да си е допил кафето, излезе на улицата, чист и спретнат, с изправена стойка, и само ние долавяхме, че прави усилия да запази достойнството си в този труден момент.

— Не е лошо момчето — рече Пъд. — Доста грубичко се отнесоха към него, когато ни изхвърляха. Сега е уплашен и самотен, а и не знае какво да прави. Опитва се да бъде смел. Чувствам се като негов баща.

— Събитията в стария ти дом може да добият неочакван обрат — предупредих го аз. — Ако не проявят желание да ни поканят да влезем.

— Не ми пука — изпъчи се Пъд. — Нали съм с теб, храбрецо.

Както и първия път, когато бях отишъл да се срещна с Пени, паркирах на улицата, след което изминахме пеша дългата извита алея, сред влажната мъгла на пръскачките. Този път беше още по-горещо, а и въздухът не помръдваше. Тишината изглеждаше още по-осезаема на фона на лекото жужене на пръскачките и свирнята на щурците, зовящи половинките си. Небето над нас бе яркосиньо, а в далечния край до къщата забелязах Дъч да се насочва към задния двор.

Имах чувството, че съм се озовал в лирична песен на Джони Мърсър. Пъд мълчаливо крачеше до мен. Долових някакво напрежение в стегнатите мускули на лицето му.

На верандата с разкопчана униформена риза и разхлабен кобур на пистолета забелязах човек на „Секюрити Саут“, изтегнат в люлеещ се стол, опрял крак в близката колона, да се оттласква на къси интервали. Докато шефът бе в Саратога, подчинените му очевидно разпускаха. Мъжът вдигна очи, когато се появих на верандата. Намръщи се. Навярно бях прекъснал приятните му мисли.

— Как сме? — попита той вместо поздрав.

Бе слаб, нафукан, с късо подстригана коса. Видът му издаваше, че някога е работил в Бюрото. Макар че се съмнявах. Всъщност реших, че са го наели тъкмо защото на вид изглежда като бивш федерален агент.

— Дамите вкъщи ли са? — попитах аз.

Мъжът остави стола да се изнесе напред и от инерцията леко се изправи на крака.

— Съжалявам, сър. — Втората дума му се удаде малко трудно. — Те не приемат посетители.

Тръгнах към вратата. Пъд ме следваше на половин крачка.

— Не са се намерили жени — подхвърлих, без да се обръщам, — които биха отказали да приемат двама жребци като нас.

Пазачът имаше микрофон, прикрепен на пагона, а свързващото кабелче отвеждаше към радиостанцията, окачена на колана. Мярнах как натисна копчето и заговори в микрофона.

— На предната веранда имаме неприятности.

Ръката му бе вече върху оръжието, когато се изправи пред мен.

— Тук никой няма право да влиза.

— Първо се затрудни с обръщението „сър“, а сега пък го пропусна — рекох аз и го ударих под гръдната кост с лявата си ръка. Макар и лишен от въздух, той извади пистолета от кобура. Хванах китката му с лявата си ръка, ударих го с дясната и ето че той се свлече в краката ми; остана да стърчи само дясната му ръка, която все още не пусках. Обърнах се и го принудих да изпусне пистолета, сетне охлабих хватката. Пъхнах оръжието му в джоба на сакото си, прескочих го и натиснах дръжката на входната врата. Оказа се заключена. Отстъпих назад и я ритнах силно близо до нивото на бравата. Вратата се разтресе, но не поддаде.

— Остави на мен — рече Пъд. Отстъпи крачка-две по-назад, сетне се затича и удари вратата с дясното си рамо. Този път вратата зейна и Пъд политна в антрето, следван от моя милост. Близо минута бе нужна и на двама ни, за да свикнем с полумрака вътре. Всички завеси бяха спуснати. Отвън дочухме някой да тича и после да възкликва: „Исусе Христе!“. Миг по-късно същият глас говореше по радиостанцията.

— Тук е Брил — рече той. — Шони е вън от строя, някой влезе в къщата.

Пъд вече успяваше да се ориентира.

— Сю! — викаше той.

Извадих пистолета и се върнах обратно на верандата. Вторият от охраната, който трябва да бе Брил, бе извадил оръжието си и се бе надвесил над Шони, който бе полегнал на една страна почти неподвижно. Брил вдигна глава, видя пистолета ми и погледите ни се срещнаха. Неговият пистолет бе в отпуснатата му надолу ръка, а моят — насочен в челото му. Не казах нищо. Брил също. Много бавно и внимателно той остави пистолета си на земята, изправи се и се отдалечи от него. Пристъпих напред, вдигнах го и го сложих в другия джоб на сакото.

— Сложи ръцете си на колоната — наредих му аз. — После отстъпи назад и разтвори крака.

Заповедта ми бе изпълнена и това ми позволи набързо да го претърся. Не намерих друг пистолет. Не пропуснах да проверя и Шони, който се намираше в безпомощно състояние. Той също нямаше друго оръжие.

— Стой тук — поръчах на Брил. — И чакай подкрепление. Ако видя някой да наднича през вратата, ще му пръсна черепа.

Отново влязох в къщата. И тук цареше безмълвен покой, както и вън под жаркото слънце. Огледах се, за да си припомня обстановката. Мракът бе плътен. Сега осъзнах, че всички щори са спуснати. После чух гласа на Пъд от горния етаж.

— Спенсър! — извика ме той със странно приглушен глас. — Ела тук.

Бързо изкачих стълбите. Не ни оставаше много време преди идването на още пазачи от „Секюрити Саут“, които едва ли щяха да изпопадат от един удар. На горния етаж също бе тъмно, спокойно и прохладно. Единственият звук идеше от дишането на Пъд и хладния шепот на климатика. Пъд стоеше като закован на площадката. В дъното на коридора две неясни фигури се притискаха една в друга, призрачни силуети, облечени в бяло. Открих ключа за осветлението и го натиснах. Заслепени от внезапно появилата се светлина, двете бели фигури сякаш още по-здраво се вкопчиха една в друга.

— Господи — отрони Пъд. — Сю.

Това наистина бяха Сю и Стоуни. И двете бяха облечени в бели пижами, и в този момент сякаш потърсиха убежище в най-отдалечения ъгъл. И двете бяха съвсем късо подстригани. Бяха без грим. Характерният златист тен на момичетата от семейство Клайв бе избледнял, тъй че лицата им почти се сливаха с бялото на пижамите.

— Сю — повтори Пъд.

С почти безплътен глас, с едва доловим шепот, Сю промълви:

— Помогнете ни.

Отнетите пистолети натежаха в джобовете ми. Извадих ги.

— Стрелял ли си с такъв? — попитах Пъд.

— Не съм.

— Добре, сега не е време да се учиш.

Оставих пистолетите на пода и извадих от джоба собствения си пистолет.

— Хвани ги за ръце — наредих му аз. — Ти по средата. Излизаме оттук тичешком. Ако някой се опита да ни спре, аз го поемам. Ти продължаваш с жените към колата.

— Какво им е? — попита Пъд.

— Не знам — отсякох аз. — Хайде, действай.

Пъд се поколеба още секунда-две, сетне пое дълбоко дъх и пристъпи напред. Хвана всяка жена за ръка. Те се държаха като малки деца, оставяйки покорно ръцете си в неговите. Тръгнах пред тях надолу по стълбите, а Пъд ме последва с двете сестри.

Когато излязохме навън, Шони вече бе на крака. И двамата с Брил изглеждаха някак нерешителни и объркани. Нямаха пистолети, а добре виждаха моя, тъй че не направиха нищо, за да ни спрат. Хукнахме напряко през моравата, през мъглата от водни пръски. Жените се запрепъваха с босите си крака.

— Накарай ги да седнат отзад и да се наведат, за да не се виждат.

Хвърлих се зад волана и запалих мотора още преди Пъд да е седнал до мен. Дъщерите на Клайв лежаха на задната седалка една върху друга. Включих на скорост, отделихме се от бордюра и поехме. На първия ъгъл се разминахме с две от колите на „Секюрити Саут“, включили въртящите се буркани, същински спасители, втурнали се да помогнат.

— Всемогъщи боже! — промърмори Пъд.

Той още беше задъхан от пробега. Обърна се назад да види как са момичетата, все така вкопчени една в друга, сякаш се страхуваха да не се изгубят.

— Може ли да се изправят? — попита Пъд.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Хайде, Сю, и ти, Стоуни, изправете се.

И двете мълчаливо се подчиниха.

— Често ли вършиш такива неща? — попита Пъд. Дишането му се беше нормализирало.

— Обикновено преди закуска — отвърнах аз.

— Гледай ти!

Излязохме на Мейн Стрийт. Нямаше много коли. Задминахме млада жена в син анцуг и бяло горнище без ръкави, която разхождаше бебе в количка. Отстрани на хлабава каишка до тях подтичваше златист ретривър. Пъд изгледа жената, докато я задминавахме. Замаяните сестри вдървено седяха на задната седалка, допрели рамене, с празни погледи. Пъд се обърна, никой не ни следеше.

— Не можем цял ден да обикаляме с колата — рече Пъд.

— Правилно.

— Къде отиваме?

— В един гей бар.